-Г-н Слатински, заплашена ли е сигурността в България или става дума за терористичен акт, насочен срещу Израел?
-И двете! Несъмнено терористичният акт е насочен срещу Израел. Израел не за първи път е обект на чудовищни терористични удари, при които гинат невинни жертви. И паметта на тези жертви е свята, скръбта на близките им е дълбока и разтърсваща. Обикновените хора винаги плащат с кръвта и живота си за политиката, която техните политици и държавници водят. Когато се сблъскват различни видове тероризъм – религиозен, социален, политически, държавен – страдат именно обикновените граждани. Ние видяхме как още не бе засъхнала кръвта на убитите в Бургас израелски граждани и властта в Израел вече посочи удобния й виновен – Иран. Мътил – не мътил водата, ще те ударя! Абсурдна теза поне на първо четене, защото Иран в момента се опасява най-много от удар на Израел, САЩ и Великобритания, а изведнъж извършва терористичен акт, който не оставя полезен ход на тази троица – тя трябва даго накаже за терористичния акт... Винаги властта брутално и без скрупули е използвала гиота и здравето на обикновените граждани за свои си политически и геополитически цели. От друга страна, станалото е страшен пробив в системата за национална сигурност на България. След провала при реагирането при кризи, бедствия, аварии и катастрофи; след провала в борбата с обикновената (улична, битова, селскостопанска, рекетьорска) престъпност, след унищожитенителните критики на ЕС за борбата с организираната престъпност, ние станахме свидетели и на провал в борбата с тероризма. Е, при тези четири провала, при това счупване на четири базисни опори на системата за сигурност, държавата показва колко уязвима е, как не се справя с производството на сигурност за обществото и гражданите. Рухва митът, че България е сигурна държава за бизнес, туризъм и за нормален живот. Ние можем да се превърнем в нарицателно за разграден двор, парализирани служби, корумпирана полиция, лоша координация в системата за сигурност и за употреба на силовите структури не по предназначение, а за политическа репресия над опонентите – в политиката и в бизнеса.
-Николай Младенов контрира, че в Англия и Испания също е имало атентати. Благонадеждни ли са нашите служби?
-Това е 22-годишен процес на разруха на службите. Вината на това правителство е, че то привнесе потресаващо любителство и аматьорство в управлението на службите, прогони от тях много знаещи и можещи специалисти, защото те не са верни лично на премиера и вицепремиера, започна да ги употребява за политически репресии, наруши всички закони на съвременния мениджмънт, подменяйки координацията с командорене, децентрализацията с централизация, ранното сигнализиране и превенцията с тичане след събитията и PRопаганда. Премиерът и вицепремиерът са останали някъде в 20 век по отношение на управлението на сигурността – те имат тоталитарно мислене, разбират от охрана, от мускули, от „кьотек”, а сега Западът, Русия, Турция и др. говорят с коренно различна терминология, която изисква не просто друга управленска култура, но и друга интелектуална култура – управление на риска, диагностика на уязвимостите, критична инфраструктура, превенция, ранно сигнализиране... Това са мениджърски категории и технологии, които първите лица в системата за сигурност не могат да произнесат, камо ли да усвоят, да си променят мисленето. Проблемът не е обаче само в премиера и вицепремиера, а в това, че в редица служби, агенции, дирекции и съвети те подмениха креативно мислещите, обучавани на запад, знаещи чужди езици специалисти с хора от своя тертип и калибър, които гледат влюбено в очите Борисов, смятат, че главната им задача е да обосновават неговите единствено правилни действия, да подсещат обществото да му е благодарно, да тичат пожарникарски – да гасят пожари, когато те са пламнали. Професията „пожарникар” е велика, но тя е реактивна дейност – има пожар, тичаме да го гасим. Сега имаме качествено друг тип мениджмънт – проактивен, с ранно сигнализиране, с предотвратяване не само на възможните заплахи, но и на възможността те да възникнат. Но властта е психологически неспособна да се пренастрои на това мислене. Само един пример – преди няколко дни едно умно момиче защити във Военна академия дипломната работа, на която аз бях научен ръководител – „Предизвикателства пред сигурността на българските летища в контекста на борбата срещу тероризма”, в която този иначе „малък” в йерархията експерт бе написала черно на бяло: "Евентуално цел на терористичен атентат могат да бъдат израелците, които идват в България".Цялата система за национална сигурност знаеше, че една от диагностицираните уязвимости са израелските туристи у нас. Само висшият мениджмънт не го отчете! Защото е зает с мачлета на бистришките „тигри”, с пошло рязане на лентички, с обикаляне из телевизиите за начесване на егото. България плаща и ще плаща страшна цена за начесването на това его, за ритнитопковщината в управлението на системата за национална сигурност.
-Иво Инджев заяви, че това не е първият атентат срещу страната ни и припомни убитите наши войници мисиите, пратени от Първанов. Възможно ли е умишлено да се прикрива този факт?
-Уморих се да говоря за пропуските и провалите на висшия мениджмънт на държавата по отношение на войната в Ирак и стратегически сбърканата и безпътна операция в Афганистан. Не искам да коментирам Иво Инджев, той вероятно е добре информиран за това, което пише. На територията на България това наистина е първият терористичен акт. Не знам да е укриван факт за атаки срещу българските контингенти в Ирак или Афганистан. Но е укрита истината за удара в Кербала. Това си остава една от най-строго пазените тайни на Прехода. Затова има толкова догадки и слухове. И още нещо, когато се казва, че във всички държави имало терористичин актове така, че както твърди властта у нас, едва ли не, било „логично” това да се случи и в България. Само че в другите държави вероятността да се успее един терористичен акт варира между 3 и 7%. Т.е. условно от 100 опита успяват 3-7. Докато у нас – от 1 опит успя 1, т.е. вероятността у нас е практически 100%. Но и 90% да е – това е унищожително висока вероятност, която говори за насипното състояние на системата ни за национална сигурност.
-Докато бяхте президентски съветник на Първанов, имало ли е сигнали за готвени атаки, които са били предотвратени?
-И да е имало, те нй-много да са нашепвани на президентското ухо. Не, това е само мрачен опит да се пошегувам неудачно. Защото поне за Кербала въпросът бе не дали ще бъдем ударени, а кога. Именно затова написах такива материали до президента, а съвсем броени седмици преди атентата дори му предложих опорни точки какво да каже, когато актът се състои и в България пристигнат ковчезите. Но досега за нашата държава водещ принцип на националната сигурност винаги е било Това на нас не може да се случи! Е, случи се! А сега - Олеле! Олеле я! Ако и след този атентат не се замислим как се управляват службите, как се обезпечават нормативно, инфомационно, ресурсно и кадрово, значи ние сме най-безотговорната държава в света. Аз продължавам да твърдя, че два стратегически риска за националната сигурност по отношение на борбата с тероризма са първо, силно дебалансираната, изтеглена твърде крайно в про-американско, про-израелско направление, външна политика (ние се опитваме да бъдем не прусаците или щвейцарците, а англо-саксонците на Балканите; нашите позиции са не евро-атлантически, а северно-аатлантически) и второ, неефективното управление на системата за национална сигурност.
-Кой днес трябва да поеме отговорност и трябва ли да бъдат искани оставки на министри и на шефове на службите за сигурност?
-Понеже ние все още разполагаме с професионалисти в службите – малко, но ги има, то ако службите бяха упралявани със знание, с мисъл, с мозък, те щяха да помагат на властта да бъде по-зряща, по-зорка и по-прозорлива. Така че вината и отговорността не е основно в службите – тя е в политическия мениджмънт на държавата, тя – отговорността, а значи и вината, в авторитарно управляната ни държава, е свръхперсонализирана, нейните имена не са легион, а две – Бойко Борисов и Цветан Цветанов. С други думи, предпазният бушон, дуракоустойчивата комбинация от клавиши е качена на много високо ниво – силво вицепремиер. Така е в авторитарните демокрации – нарушена е нормалната логика на управлението, деформирана е „веригата на отговорността” – там няма предпазващи звена, жички, клапи и тапи. В този смисъл Бойко Борисов е изправен пред чудовищна по трудност дилема – в името на страната, на националната сигурност и доверието към държавата отвън и към демокрацията отвътре – да освободи дясната си ръка, своя образ и подобие. Оставането – след разтърсващите провали в системата за национална сигурност – на силовия вицепремиер е свърхнормалната демократична логика дори в авторитарната демокрация, то е предизвикателство към здравия разум. На везната в едното блюдо вече е България, в другото – Цветан Цветанов. А на ход е премиерът.
-Има ли място страната ни в голямата световна политика и трябва ли да се „навираме между шамарите” като балансьори между воюващите държави?
-Няколко правителства в България водят силно дебалансирана външна политика – в разрез с европейската ни идентичност, със стратегическите ни приоритети, с нагласите и устойчивите ценности на обществото, ако щете – и с науката „Геополитика”, която казва, че за държава като България – с ограничени ресурси за влияние, външната политика трябва да бъде съсредоточена основно в нашия регион – тук е нашата ценност, тук е нашата стойност, тук са нашите шансове и перспективи. Още повече, че това не е „нормален” регион, а регион с повишена нестабилност, в земетръсна зона и по отношение на сигурността. Този регион е своеобразен геостратегически, геополитически, геоикономически и геоенергиен тръгълник със свръхпроизводство на несигурности, чиито три върха са Западните Балкани, Задкавказието и Близкият Изток. Вместо да изработим съответна национална стратегия за управление на рисковете, свързани с региона, да диагностицираме уязвимостите ни, породени от този регион, ние се държим като страна, която едва ли не граничи с Ирак, Иран, Афганистан, Северна Корея, Сирия и Южния полюс едновременно... В момента на голямата геополитическа шахматна дъска се води една много сложна и рискована партия, а ние си въобзаряваме, че това е игра на „Не се сърди човече”. Днес вече се ритат мощни атове, които понякога са просто безсрупулни и безпощадни. Питам се – къде се вре между тях нашето дръгливо магаренце, което едни братя Галеви не може да опази, едно локално пожарче там близо край град София не може да загаси като хората и 10 дни не може една движеща се пътечка при метрото на „Орлов мост” да отремонтира... Ние непрекъснато се опитваме с чавдарска наивност, пионерски плам и комсомолски ентусиазъм да се вживеем в ролята на тревата в световната политика – тревата, върху която се струпват слоновете. А както на африканските племена е много добре известно, дали слоновете водят любовна игра или се бият, тревата винаги го отнася, защото в края на краищата бива изпотъпкана.