Младите българи, които вече са част от европейската цивилизациая, макар и с много жертви, могат да изпитват само срам и неудобство от такова признание от човека, който официално се е водeл държавен глава на тяхната родина.
Но преди Живков да направи това признание има и една дата - 10 ноември 1989 година. Събитията свързани с нея са резултат на невъзможността да се продължава да се крие катастрофата до, която е доведена България, именно от тази безотечественна криминална организация БКП. Десетилетия тя експлоатира невежеството на част от българите. Нещо повече изразходва огромни средстав да увековечи това невежество като гаранция за увековечаване на властта си. На 10 ноември реално част от българските комунисти предлагат доброволно услугите си на чуждата сила с надеждата да навлекат белите костюми. Да хвърлят един освежителен душ на комунистическата си партия и да продължат авантюрата, представяйки се за демократи.
Струва си да си зададем въпросът къде е сега България - 23 години по-късно ?
Всеки непрудубеден наблюдател констатира че комунистическата лудост по българските територии все още има сериозно присъствие. И ако тя шества по тези земи 5 десетилетия, ще са нужни поне толкова за да се излезе от помийната яма. Всеки разумен човек знае, че да се руши е по-лесно отколкото да се гради. А противно на техните твърдения, през целия период на комунистическия режим по дефиниция се рушеше всичко свързано с европейската цивилизация. Не случайно комунистите слагаха така усилено акцента на 1300-годишната история на държавата. Те искаха да си присвоят началото на Българската държавност. Стремяха се да дадат легитимност по този начин на престъпленията, които вършеха ежечасно против постиженията на европейската цивилизация по българските земи. Всяко нещо до което са се докоснали са го осквернили. Но това е философията на прокажените. Те виждат своето бъдеще и роля единственно във увеличаването на броя на прокажените.
Към националната икономическа катастрофа от тяхната тесногръда политика комунистите добавиха и най-мащабните
етнически сътресения в страната от момента на нейната независимост.
Това също е факт в резултат на болното отношение на комуниста към властта. Ето какво казва пред един висш таен форум Тодор Живков : «.....Когато правим преглед на нашата работа, в етническата група на българските турци не бива да се забравят две важни обстоятелства. Тази етническа група е вече голяма на брой, наближава 1 милион. На тях се гледа като на резерв за антибългарски прояви от страна на Турция, зад която, разбира се, стоят ЦРУ и други западни централи. Няма съмнение, че опитите за дестабилизация сред тази етническа група ще продължат и занапред..... ».
Маниакалния страх за властта, перверзното представяне на интереса на комунистическата партия за общобългарски, довеждат до това мащабно престъпление към България нанесло толкова вреди на цялото българско общество.
Днес една теза на министър Цветан Цветанов неизменно присъства изкуствено в общественото пространство. Организираната престъпност и корупцията са плод на политиците и партиите управлявали България след ноемврийския праврат в БКП от 1989 година. Факт, който според социологическите проучвания се споделя от мнозинството българи. Факт, който споделям от дълго време и аз. Факт, който мога да подкрепя със десетки конкретни примери от кухнята на българската политика, в която съм имал възможност да надникна и не съм я пропуснал.
Дали обаче тази реалност не се използува за прикриването на друга реалност ?
Дали тя не е само част от тази друга реалност, за която министър Цветанов упорито мълчи в публичните си изяви. Ще направя опит да погледна зад тази завеса.
Тази широко рекламирана постановка може да остави усещането у по-наивния наблюдател, че точно срива на комунизма е в основата на неволите на българите през последните две десетилетия. Нещо повече, тя подхранва илюзията за просперитета и идилията в българското общество преди въпросния преврат. Тя се приближава опасно много до известната прокомунистическа постановка където Горбачов е определян като предателя, който за жълти стотинки е предал социалистическия рай на враговете му.
Тази теза фактичерски прикрива една историческа истина свързана с преврата. А тя е проста и планетарно призната, с изключение на България. Преврата е опит на част от причинителите на Третата националната катастрофа в държавата, да стоварят отговорността върху част от своите съпартийци, а самите те да се спасят и да обсебят и за в бъдеще властта.
Така че посткомунистическият период в България е само продължение на комунистическия при новите международни реалности. Всички недъзи, за които говори министър Цветанов не са дошли от нищото. Те са отровното наследство от предходните 45 години на безумие и комунистическа лудост. Тук министър Цветанов и неговата партия са в дълг пред българите и пред евроатлантическите партньори да вземат ясна публична позиция с историческа оценка на предпревратаджийския период у нас.
През 2013 година престоят парламентарни избори. Освен отчет за резултатите от четиригодишното си управление на ГЕРБ ще ѝ се наложи да вземе ясна и недвусмилена позиция по темата.
Никоя политика не е в състояние да доведе до състоятелни реформи и социален и икономически напредък в страната без да е отчела и осъзнала отрицателното наследство оставено на българите в края на 80-те години. Точно липсата на това осъзнаване е една от причините за нещастното положение, в което се намира и днес страната.
Вече 23 години в България доминира грешният дебат между Живковизма и Лукановизма.
Дебат, който е пряко свързан с преразпределението на материалния ресурс на страната. Дебат, който не е в състояние да донесе нищо полезно за българите. Просто ги държи в блатото и ги принуждава да крякат като жаби бецелно.
Дал съм си труда да познавам лично и двамата през 90-те години на миналия век. Такъв ми е и характера и нрава. Колкото по-добре си познавам врага / да Живков и Луканов не биха могли да ми бъдат противници / толкова по-голям шанс съществува за резултати във войната с него.
23 години след падането на Живков от власт, трябва да си дадем отговор, къкъв бе той?
През 90-те години така нареченият Тато изпитваше огромна неприязън към държавна сигурност. Трудно преживяваше факта, че тези които са му лазели в краката са го похарчили лесно. От една страна като прагматик осъзнаваше, че това е било неизбежно, но от друга не можеше да се освободи от илюзиите си, че единствен е знаел как да се излезе от катастрофата, но не е получил шанса си.
Ненавиждаше Горбачов, смятайки себе си за голям политик не признат от последния.
Признаваше, че единственият перспективен път за България е европейският, но съпътствуван от живковските балкански маневри /както той наричаше своите дребни хитринки/, вярвайки, че е най-хитрият.
В крайна сметка си оставаше един дълбоко ограничен комунист, инсталирал се в кожата на един човек който е бил създаден от природата да е дори добряк. Когато се смесва човешката природа на Живков със неговата политическа кариера, с резултататът от тази му дейност се извършва една мащабна манипулация. Исторически важни са само резултатите от неговата политическа дейност. А те са недвусмислени - Трета национална катострофа. Измеренията ѝ далеч надхвърлят предходните две. На първо място унищожен е основният ресурс на една страна – човешкият. В продължение на десетилетия да използуваш инстинкта за самосъхранение в индивид, за да го държиш в подчинение и да го принуждаваш системно да служи на противочовешките ценности с надеждата да избегне злощастната съдба на проявилите малко повече характер и кураж, и премазани от грозната комунистическа машина.
Ще дам един красноречив пример от мой разговор с червения диктатор :
Живков: Крадат ли, крадат ли ?
Бояджиев: Много и поголовно.
Живков: И при мен крадяха, но всеки имаше право да открадне колкото да си построи една къщичка. Който прескочеше тази граница, удрях през пръстите. А сега виждаш, цели палати си строят...
Какво по-голямо престъпление срещу собствения си народ може да извърши държавник, от това да
превърнеш този народ съзнателно в глутница от крадци.
Вместо да му се даде възможност на българина да има самочувствието, че си е собственик по право и по достойнство, той имаше самочувствието на крадец. Е, наистина народ съставен от индивиди, които имат самочувствието, че са крадци, се манипулира лесно.
България вече юридически е част от голямото европейско семейство. Западната част от континента, която имаше шанса да остане свободна след Втората световна война има чувство на дълг към бившите поробени страни и прави не малко усилия за материализирането на този си дълг. Тя осъзнава, че това е и в нейн дългосрочен интерес, пред вид сложните и противоречиви процеси в света.
За съжаление в България силите на злото все още имат сериозни позиции, за да не кажем доминиращи. Последните събития около избора на конституционни съдии са един от зачестилите напоследък примери на регресия вместо напредък по европейския път на страната.
Нещо повече, те изкарват на показ едно смущаващо
двуличие на управляващата партия.
Двуличие, което от доста време се забелязва от евроатлантическите партньори, и което ги смущава сериозно. Пред публиката ГЕРБ и ДПС се карат дори си играят на декларации, а под масата си делят безпринципно присъствието във Конституционния съд и в някои други институции. Смешното, ако не беше трагично е, че Цветанов упорито отказва да осъзнае, че за Брюксел, а и за други европейски столици маските на това двуличие са паднали. И естествено това води до оттегляне на доверието. А кредитът на доверие преди 3 години беше огромен.
За съжаление днес той е вече проигран по най-глупавият и безперспективен начин. И тук позицията на ДПС е напълно оправдана и нормална. Катастрофални ще бъдат обаче последствията за управляващата днес партия.