Деветосептемврийският преврат от 1944 година отприщва насилие и репресии и срещу духовници от Българската православна църква. Днес този печален факт е малко известен на обществото и гузно премълчаван вече 23 години от Светия синод и висшето духовенство. Извадените тази година досиета на митрополитите разкриха съпричастността им към репресивните структури на Държавна сигурност, но и дадоха обяснение защо православната ни църква десетилетия мълчи съглашателски за безчинствата на комунистическия режим към Православната църква, която няколко века е била пазител на националната идентичност и основен фактор в образованието и духовността на българите. Гавриха се с духовенството така, както и турците не са го правили по време на робството, казва една от емблемите на църквата митрополит Стефан.
Саморазправи, отвличанията, побоищата, убийствата
без съд и издевателствата над свещеници и духовници започват веднага след като в страната се разнася вестта за преврата на 09.09.1944 година. Исторически проучвания показват, че само първите месеци са убити около 120 служители на Христа, а стотици други са подложени на преследване и репресии. Доказателство за това е писмо с изходящ номер №1601 от Софийска света митрополия до министъра на Вътрешните работи. В него се казва:
“ Господин министре,
Св.Софийска митрополия има сведения, че органите на ОФ в някои села са арестували и задържали енорийски свещеници от богодарованата ни епархия, които са били обвинени за противодържавна и фашистка дейност. Смятаме за нужно да Ви припомним г-не министре, повеленията на Екзархийския устав,чл.чл.161,162 и 163, според които духовните лица могат да бъдат задържани само от епархийска духовна власт и съдени с разрешение от Епархийския архиерей, обаче, те биват задържани на место, също посочено от Епархийския архиерей и са на разположение на властите при поискване за следствие.
Съобщаваме Ви горното за да бъдат избегнати евентуални грешки и нежелани инциденти.
Ваш молитствувател
Софийски митрополит
Стефан ”
Вместо да бъде чут гласът на църквата за укротяване на страстите, сътрудничеството и контактите на духовниците със старата царска власт се използват като достатъчен аргумент за издевателства над тях.
Такава е съдбата на архимандрит Ириней, протосингел на Софийската света митрополия. .
Данните в архивите макар и кратки разказват за много духовници, които са били обект на репресии. Така например задържан от органите на властта е свещеник Страхил Сотиров Илиев от гр.Брезник, по-късно обявен за безследно изчезнал. Арестуван е и енорийският свещеник отец Георги Йорданов Кирилов, служещ в храм “Св.Дух” в квартал Надежда на столицата.
На 25.11.1944г. по решение на местни ОФ активисти е убит без съд и присъда отец Лука Радев Юруков от гр.Панагюрище.
През месец октомври 1944 , без да се знае точната дата, от преминаващи ударни групи на новата червена власт в с. Негованци, Радомирско късно вечерта по обвинение във “фашизъм” са убити и заровени в нивите край селото свещениците Йордан П.Иванов и Атанас Димитров.
На 17.09.1944 г. 32-годишният протосингел на Видинска Св.Митрополия архимандрит Паладий е заловен от разгневени бивши партизани. Младият духовник е бит, измъчван нечовешки и накрая
изгорен жив
Повече от 100 свещеника са съдени от Народния съд. Някои от тях получават задочни присъди, защото вече са били убити или са безследно изчезнали. В архивите червеният режим признава за “13 ликвидирани”, т.е. с изпълнени присъди от трибуналите.
В отделни архивни единици съвсем кратко се споменава софийския свещеник Кирчев, ликвидиран без съд и присъда на 09.09.1944г.
На 22.09.1944г. в местността “Сименов мост” в дефилето на р.Въча , над гр.Кричим е разстрелян и после изгорен свещеник Стефан Попвасилев от гр. Перущица.
Свещеник Петър Попиванов в с.Саранци, Новоселско (дн.Елин Пелин) през месец септември 1944г. е бил отвлечен и убит в околностите на селото, въпреки напредналата си възраст – 72 години.
На 18.09.1944г. безследно изчезва свещеник Евстатий П.Витошки, предстоятел на храм “Св.Богородица”, старинен “Св.Николай Чудотворец”, изграден през ХІ-ХІІвек и известен в България и чужбина като “Боянската черква”, паметник на културата и музей от световно значение.
Нарочен за ликвидиране от партизаните и задържан в първите дни след 09.09.1944г. е бил и епископ Партений, член на мистичното народностно общество “Бог и България”, арестуван след 09.09.1944 г., но успява да избяга от плена в Неврокоп и заминава в София, където екзарх Стефан І го укрива, назначавайки го на служба в митрополията.
В списъка на репресираните духовници, жертва на саморазправите без съд и присъда могат да бъдат прибавени и : Свещеник Петър Дивизиев от Разлог, жестоко убит след 1944г., когато в Пиринския край са арестувани 45 служители на Христа.
Свещеник Александър Стефанов Маринов от с. Горна Диканя е убит в селото на 6-ти октомври 1944 г. заедно с 18-годишния си син Стефан.
Свещеник Никола Пешев Миленков от с. Подгоре, Белоградчишко, осъден от Народния съд и обесен.
С решение на Народния съд в гр.Оряхово от 15.02.1945г. е осъден на смърт и разстрелян свещеник Цветан Поп Христов от с.Крушовица, Оряховско.
Свещеник Борис Делев от с.Батак, Пещерско пък е намерен обесен в дома си на 21.02.1945г.
Свещеник Стефан Минков Тафров от с.Зелениково, Пловдивско също става жертва на народната ласт.
Мъчени, убити и “ликвидирани”, по специфичната терминология на революционерите са и духовниците:
Иван Ангелов от гр.Ловеч, Васил Вълков от Горни Дъбник, Плевенско, Стефан поп Христов от с.Загорци, Новозагорско, Атанас Янев от с.Срем, Елховско, Николай Йотов от с.Долни Дъбник, Плевенско, Иван Ал.Камберов от с. Осоица, Новоселско, Борис Вълканов от Св.Кирилово, Старозагорско, Иван Н.Цанков с.Борисово, Поповско, Никола Т.Калайджиев от с.Опълченец, Чирпанско, Петър Киселов от с. Енчовци, Дряновско, Никола поп Тасев от с.Ново село, Казанлъшко, Андон В.Андонов от с.Брестово, Хасковско, Иван К.Попов от с.Мъдрец, Харманлийско, Иван В. Дреновски от с.Бресница, Белослатинско, Стефан Георгиев от с.Попица, Белослатинско, Димитър И.Петров от с.Златош, Кюстендилско, Василий Дочев от с.Саламаново, Шуменско, Христо Н. Стоименов от с.Рашка Гращица, Кюстендилско, Андрей И. Стаменов от с.Горна Малина, Новоселско, Съби Кривошиев от гр.Севлиево, Иван Ангелов Иванов от гр.Ловеч, Димитър Гогев Рублев от с.Жиленци, Кюстендилско, Кирил Минчев Димитров от с.Дебели Лак, Радомирско, Петър Ст.Киселков от гр.Трявна, Никола Вълков Георгиев от с.Верен, Чирпанско, йеромонах Кирил Григоров Дудевски, игумен на манастира в гр.Сопот.
Най-известният пример за репресиран духовник е Неврокопският митрополит Борис, убит през 1948 година.
В историческите архиви са запазени и много други случаи, които показват отношението на народната власт към духовенството. В спомените си Васил Янчев, 19-годишен политически затворник в Пазарджишкия затвор, разказва за последните мигове от живота на отец Георги Атанасов от с. Драгомир, убит на 7 октомври 1944 г. в затвора: „… Монахът бива най-жестоко ежедневно измъчван. Той бива
язден като магаре,
дупчейки го с нож, скубейки брадата му. Разпъваха го на кръст. Принуждаваха го да носи дървения кръст, като му се подиграваха: „Попе, къде е… Бог, защо не дойде и ти помогне!”. Мъченията и страданията на свещеника са страшни и отвратителни…Преди да бъде убит, убийците изрязват с нож пръстите на ръцете му, един по един…Нещастният поп…!”
Под натиска на новата власт на 6 септември 1948 г., защитникът на духовенството екзарх Стефан I Български подава оставка под натиска на комунистическото правителство на Народна република България, мястото му е заето от послушен чекист в расо, а съдбата на репресираните мъже в расо - е забравена десетилетия.
“Да, за съжаление така е, католическата църква в България канонизира разстреляните свои епископ и свещеници, протестантите огласиха и почетоха мъченическия подвиг на техните пастори, дори и Руската Православна Църква, макар и поддържаща нео-болшевишкия Путинов режим, обяви за светци хилядите нейни миряни и свещеници жертви на комунизма, но при нас това не стана, заяви за Faktor.bg. архиепископ Христо Писаров от Вселенската Съборна Църква на Христа. При наличието на настоящия архиерейски състав на Б.П.Ц смятам за излишно да коментирам очевидните причини поради които подобно нещо не се случи.
Обаче и до днес на широката българска общественост не стана ясно, че Синодът на патриарх Пимен
канонизира около 120 български свещенослужители мъченици,
макар, че броят на убитите свещеници е по-голям. Държа да кажа, че един измежду тях е и Отец Стефан Камберов от Банско, който беше убит в Банско през 2003 г. Бях на погребението и видях размазаното, а после се оказа - и изнасилваното му тяло, и понеже мнозина знаят подробности около това злодейство и чистотата на евангелския живот на св. сещеномъченик Стефан Камберов, смятам, че напълно в духа на апостолските времена е признат за светия и мъченик. Обаче и тук, вместо паметта им да беше вградена в църковния календар, както първоначално логично беше предложено да бъде на 9-ти септември, беше решено да е на 10 юли в деня на 45-те арменски мъченици, посечени преди векове в Никопол. Това беше, според мен, абсолютно погрешно решение, което в същност скри паметта на новомъчениците и обезличи смисъла на църковния празник. Затова допринесе и престъпното мълчание на синода на Максим”, казва архиепископът.
През 2002 г. Комисията по канонизации под председателството на алтернативния пловдивския митрополит Борис е работила повече от година, събирайки документални сведения за нравствения и молитвен живот и за мъченическата смърт на тези 120 свещенослужители. Същата комисия извърши първата канонизация в демократична България - на дякон Игнатий (Васил Левски) през 1996 година. "Това са свещеници, убити заради вярата си. Те принадлежат на БПЦ и е кощунство да не бъдат канонизирани и паметта им да не се почита", мотивираха се тогава от алтернативния на Максим синод. В храма "Св. София" в столицата пък е поставена паметна плоча през 2002 г., с имената на новите мъченици. Тогава за първи път е изпят и тропарът, посветен на тях. Той започва с думите: "С хвалебствия да увенчаем блажените свещеномъченици на Българската православна църква - архиереи, свещеници и монаси - измъчвани и убити от безбожните комунисти."
10 години по-късно обаче паметта на тези жертви е забравена и днес църквата на патриарх Максим не обелва и дума по тази трагична тема. Нещо повече, плочата, поставена в тяхна памет с имената им, е изхвърлена от столичния храм “Св.София”, след мракобесната акция “Расо”.
Оказва се, че днес единствено малката църковна общност на Вселенската Съборна Църква на Христа ще отдаде
почит към избитите духовници
“На 9-ти септември отдаваме почит към паметта на българските свещеномъченици, заедно с паметта на св. свещеномъченик Александър Мен, убит на същата дата през 1990 г в Русия. Така че за нас 9-ти септември вече не е траурен ден, в който да оплакваме жертвите на комунизма, а е тържествен ден на силата на вярата във Всепобеждаващия Бог на Любовта”, казва епископ Писаров. Той обяснява още и каква литургия ще бъде отслужена за тях: “За светии панихиди не се отслужват, това би било обидно и канонично неправилно. На тях се полага тържествена Литургийна служба на св. Йоан Златоуст, която Вселенската Съборна Църква на Христос ще отслужи в неделя 9-ти септември, от 17 часа, в храмовия дом нахождащ се на ъгъла на улиците “Цар Асен” и “Бузлуджа” в София. Вратите ни са широко отворени за всеки желаещ да почете мъченическия им подвиг” казва епископът.
“Църквата на Максим не ги почита и ги е обрекла на забвение защото не са били “другари”, а православни християни, истински служители на Господ, а не да ДС.
В сърцата ни няма и омраза. а само Божия любов. Омразата е в сърцата на онези, които сътвориха това ужасно минало, и които сега настойчиво ни внушават да го забравим и да се откажем от него”, коментира за . Faktor.bg. изтъкнатият богослов проф. Радко Поптодоров.