Капитан I ранг о. з. Васил Данов
Бог да го прости, прадядо Димитър Данов бе участвал в щурма на Одрин през 1913 г. Докато бях дете, майка ми и леля Цана няколко пъти подсещаха мен и братовчеда Митко да го питаме какво е преживял. Издебнали удобен момент, когато старецът бе в по-добро настроение, отивахме близо до него и почти крещяхме, за да ни чуе:
- Дедо Димитрееее, а дедо Димитре, кажи как си се бил с турците при Одрин?
Той вторачваше в нас сините си, изгубили блясък очи, сякаш ни виждаше за първи път, после зениците му се уголемяваха от ужас, пускаше тоягата на земята и вдигаше ръце към небето:
- Ааа, маани, маани!... Голем страх, голем страх!...
Това бяха „мемоарите“ му. Отиде си на 94, спокоен и почитан като старите волове, доживяващи дните си с чувството за изпълнен дълг и с мисълта, че нищо не е вечно.
******
Две десетилетия след Освобождението, след разгрома на Кресненското и на Илинденско-Преображенското въстание и след обявяване на Независимостта в Царство България са сигурни, че въоръжената борба е единственият начин за национално обединение и за освобождаването на братята в Македония и Тракия.
Цар Фердинанд и правителството, политици и генерали, интелигенция и общественост са съмишленици по най-злободневния въпрос. Ала пътят към победата минава не само през обучението на войските и назначаването на способни командири. Политиката и дипломацията са призвани да открият и да привлекат съюзници, да формират коалиция, да осигурят подкрепата или благосклонния неутралитет на поне една велика сила.
Геополитическото положение на страната ни предлага възможност България да стане водеща сила в антиосманската коалиция, но и я превръща в потенциална жертва на съюза между страните от периферията срещу центъра.
Триполитанската война на Италия срещу Турция, започнала през 1911 г. за африканските провинции на Османската империя Триполитания и Киренайка (Либия) и за о. Родос, служи за балканските държави като поредния и последен сигнал за действие.
Първият съюзник е избран още в началото на века. Сърбия също се стреми да завърши националното си обединение. Историческата мисия да се изправят срещу вековния поробител сближава двете млади държави, воювали през 1885 г. Сърбия е успяла да асимилира значителна част от българското население в Тимошко и Поморавието и все по-ясно демонстрира амбициите си към Вардарска Македония. Зад сръбските домогвания и самочувствие наднича коварният лик на Четвърти (Азиатски) департамент на руското външно ведомство.
С договора, подписан на 29 февруари 1912 г., българската страна приема разделянето на Македония на „спорна" и „безспорна" зона. „Спорната” зона е посочена като обект на разискване след войната с арбитража на руския император Николай II. Още при формирането си оста Белград-София приема да бъде балансирана от Русия и всеки опит на българите да овладеят контрола върху Цариград и Проливите да бъде възпиран зад гърба им от Белград по указания на Петербург.
През пролетта на 1912 г. започват преговорите с православна Гърция. И тук руското външно министерство играе ролята на посредник и „закрилник” на балканските християнски народи. Договорът, сключен на 16 май 1912 г., съдържа неясни клаузи за разпределението на освободената територия.
И сърбите, и гърците се надяват да реализират намеренията си в Македония, докато България поема главната тежест на предстоящата война с удар по направление на турската столица.
Икономическият, културният, военният и демографският подем, започнал след 1878 г. и ускорен при управлението на Стефан Стамболов, превръща България в най-бързо развиваща се страна на Балканите. Мирновременният състав на войската достига 101 000 души, с европейска структура, сравнително модерно въоръжение и изключително способен команден състав. Българските генерали и старши офицери завършват най-престижни академии и военни училища в Русия, Франция, Италия, Австро-Увгария. Повече от половината от артилерията е скорострелна. Пехотата е въоръжена с картечници и магазинни пушки, снабдена е с автомобили и свързочни средства. Полевото обучение на войските, взаимодействието и сглобеността достигат най-добрите европейски стандарти. Три отделни армии, кавалерийска дивизия, сборна кавалерийска бригада и отделни отряди влизат в развърнатата военновременна структура на войската.
При обявяване на мобилизацията на 17 септември 1912 г. българската армия разполага с два сферични балона и един аероплан „Блерио XI“. В хода на войната броят на самолетите достига 29.
Морските войски на Негово Величество включват 6 торпедоносеца, крайцера „Надежда”, брегова артилерия и спомагателни съдове.
Опиянение и възторг бележат първите дни на войната. Българите поставят рекорди по срокове за мобилизация и по мобилизацинно напрежение. С цветя и гайди, с песни и радостни сълзи голобради момчета и белокоси запасняци тръгват към казармите още преди да са призовани. Стари опълченци от 1877-а отказват да бъдат зачислени в обоза. Бащи повеждат по петима синове заедно да сложат кости пред олтара на Отечеството. Студенти от Западна Европа, Америка и Русия зарязват науките и идват да гинат по полята на Източна Тракия.
Сред доброволците сияят имената на Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков, на Димчо Дебелянов и Стамен Панчев, на академик Александър Балан и доцент Михаил Арнаудов, на художниците Владимир Димитров-Майстора и Никола Михайлов, на скулптора Андрей Николов.
След боя българин дава вода на ранен турски войник
Масовият възторг е далеч по-силен, отколкото през април 1876-а. Сега народът български има своя държава, отгледал и изучил е своя войска, в която главната ударна сила е той самият, облечен във войнишки шинел, готов да твори чудеса или да мре със стоицизма на древните спартанци. Младият Петър Таков е захванал да гради къща в родното село. Наскоро се е върнал от войниклъка и му било време да свие гнездо. Когато чува, че войната е обявена, зарязва къщата и тръгва към полка си, преди да е повикан. „Ако се върна жив, ще довърша къщата”, обещава на родата и на невястата.
Числеността на Българската войска достига 607 000 души – европейски и вероятно световен рекорд по мобилизационно напрежение (съотношението между броя на воините и общата численост на населението), който ще бъде подобрен пак от българския народ през Първата световна война.
За доброволците не достигат оръжие, униформи, провизии. Колкото – толкова. Което не пречи на 15 000 българи от Македония и Одринска Тракия да се влеят в Македоно-одринското опълчение. Гравитационната сила на ентусиазма им е толкова мощна, че засмуква повече от 500 арменци, руснаци, чехи, румънци и швейцарци.
Съюзниците - бъдещи разбойници, мобилизират общо 295 000 войници. Сърбия свиква 175 000, Гърция – 90 000 и Черна гора - 30 000. От политическите си ментори в Австро-Унгария и Русия сръбските и гръцките лидери са научили и прилагат важен урок: чуждите нещастия се понасят по-леко, по-лесно се воюва с чужда кръв.
Стратегическият замисъл на българското Главно командване притежава размаха на войните от новия век, носи белезите на творческо вдъхновение и блясъка на българския военен гений, възхищава с математическата точност и с хирургическата си прецизност. Първа армия се вклинява между Одрин и Лозенград, за да откъсне Тракийския от Македонския оперативен театър. Втора армия блокира Одринската крепост. Трета армия нанася удар срещу Лозенград, върху десния фланг на турската армия.
Османското военно командване съсредоточава основните си сили (около 240 000 души, към които по-късно привлича свежи части от Мала Азия) срещу българските войски. Първоначалното числено предимство на българите е изравнено, което изправя българския войник пред още по-големи трудности. И го принуждава да извърши още по-немислими подвизи.
Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Ериклер, Лозенград, Люлебургаз, Бунархисар и Одрин са координатите на бляскави победи, които не подлежат нито на географски, нито на исторически корекции.
Две десетилетия преди теорията за „блицкриг” българските дивизии разбиват и обръщат в бягство противника само три седмици след началото на войната.
В. „Дейли тереграф” отдава дължимото на нашия войник, като нарича победата му в Лозенградското срещно сражение „един от най-големите триумфи, каквито въобще военната история познава”. „Таймс", който дотогава е бил сигурен в турското превъзходство, след битката при Люлебургаз прогнозира: „В Източна Европа се явява нова и непозната досега военна сила, която дори великите сили не ще могат да удържат."
Нейде в бъдещето чака да бъде създадена и Книгата за рекорди на Гинес, но това не пречи на българина да твори военни шедьоври и да прави нововъведения, които ще бъдат изучавани със задължителните встъпителни думи „за първи път”. За първи път артилерията съпровожда и води пехотата, като придвижва огъня си със знаменития огневи вал. За първи път българското командване създава армейска артилерийска група. За първи път при атаката срещу Одрин са формирани специални щурмови групи. За първи път самолетът е използван като комбинирано средство за водене на разузнаване и на бойни действия.
За първи път радистите на крайцера „Надежда” осъществяват военно радио-контраразузнаване, като прехващат шпионска радиограма, предавана от румънски кораб във Варненското пристанище. През 1913 г. бреговата радиостанция „Франгата” и станцията на „Надежда” активно смущават радиотелеграфните съобщения между Одрин и Цариград, с което откриват първата в българската история война в ефира.
За първи път е осъществено скрито стратегическо развръщане на цяла полева армия и е организирано взамодействие между три армии. С което българският Генерален щаб очертава контурите на непознато дотогава стратегическо обединение на войски и сили. В следващи войни това обединение ще получи названието „фронт”.
Не за първи път, но изключително успешно българската пехота съчетава дневни и нощни настъпателни бойни действия, редува точен прицелен огън с неудържими щикови атаки. Понякога мълчаливи, с което са били още по-страшни.
Капитан Константин Маврудийски от 1-и артилерийски полк става първият артилерийски снайперист. „Този млад офицер е известен в цялата българска армия и е поздравяван навсякъде, където се появи. Той стреля с оръдието така, както други уцелват десетката с карабина. Най-любимото му занимание е да усмирява турските батареи и в това поприще е направил чудеса”, пише кореспондентът на френския в. „Льо Тан”.
Родопският отряд, сформиран предимно от Втора тракийска дивизия, освобождава Родопите, достига бреговете на Бяло море, обкръжава и пленява корпуса на Явер паша: 9 табора, 9 645 души.
В небето над Одрин и над цяла Източна Тракия първоапостолите на българското авиацинно дело, потомци на възрожденци и на дейци от националната ни революция, доказват бляскавото бъдеще на летателните апарати. Летците Радул Милков и Продан Таракчиев изпълняват първия боен полет на европейски театър на бойните действия. На 16 октомври 1912-а двамата извършват първото в света въздушно разузнаване и първото документирано бойно използване на самолета, при което е бомбардиран военен обект – гара Караагач. Малко по-късно, през Първата световна, командирът на аеропланно отделение капитан Радул Милков ще напише стиховете:
“Ний орли сме, не признават нашите криле предел, затова се носим с устрем към заветна свята цел.”
Над Одрин литва и първата жена-въздушен боец. В края на октомври 1912-а от самолет „Воазен” българката Райна Касабова хвърля позиви над противниковите позиции.
Въпреки че личният състав на Флота е по-малко от половин процент от войската, военните моряци активно участват в боевете по море и суша. Във Варненския залив е изградена първата в историята ни минно-артилерийска позиция. Поставено е минно заграждение от 240 френски мини „Соте и Арле”. Без да бъде миниран, Бургаският залив официално е обявен за защитен от минно заграждение – хитрост, която не само спестява средства и усилия, но и държи противника по-далеч от южния морски град.
Отрядът торпедоносци, командван от талантливия капитан II ранг Димитър Добрев, води дозорна служба, търси противника, а не се крие зад минните заграждение и в обхвата на бреговата артилерия. В нощта срещу 8 ноември "Летящи", "Смели", "Строги" и "Дръзки" атакуват флагмана на турската ескадра, охраняваща конвой от Кюстенджа към Истанбул. Торпедото на „Дръзки” поразява крайцера „Хамидие”, който полупотънал се завръща в базата си, спасен от екипажа и от съпровождащите кораби.
Под гърма на победите българското държавно ръководство не забелязва как пропуски и недоглеждания при подготовката на войната се натрупват и образуват критична маса. През септември 1912 г., непосредствено преди началото на военните действия, е извършена „корекция" на военната конвенция със Сърбия. България приема да участва в македонското направление с една вместо с три дивизии. Грешка, която ще трябва да заплати скъпо и която в края на войната ще доведе до нови грешки.
След разгрома на противника при Лозенград военното командване два пъти пропуска благоприятния момент да преследва докрай панически отстъпващите османски войски и им дава възможност да се окопаят на следваща позиция. Избухват тлеещите разногласия между помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов и началника на Генералния щаб генерал Иван Фичев. При Люлебургаз и пред Чаталджа началникът на Генералния щаб проявява капризи и настоява царят „да поеме отговорност” преди поредното важно сражение. От завист към генерал Савов и поради бюрократична дребнавост Фичев сковава инициативата на полевите командири и се опитва да си придава важност, която струва кръв и загуба на темпо за войските.
Махмуд Мухтар паша признава: „Слава на Аллаха, българите не ни преследваха и с това ни дадоха време да се съберем и укрепим около Виза”.
Оказва се, че няма достатъчно оръжие, боеприпаси, храни, медикаменти, транспортни средства. Тогавашният Симеон Дянков, вицепремиерът и финансов министър Теодор Теодоров, в навечерието на войната отказва да предостави исканите средства за ваксина срещу холера. Пленени турски войници пренасят заразата сред нашите полкове. Заболяват 25 000 български бойци. Умират 7 000. Към края на войната правителството „намира” нужните 200 000 лв. Но жертвите не могат да възкръснат.
Премиерът Иван Евст. Гешов по-късно ще признае, че не са достигали 30 000 пушки, 100 000 артилерийски снаряда, 135 000 шинели, 233 000 ботуши.
Друг министър от правителството на Гешов е написал отрицателна резолюция върху доклад на Генералния щаб с искане да бъде отпусната целева сума за закупуване на модерни оръдия от Германия. „С оръдия всеки може да воюва. Храбростта се мери с точен огън и с щикови атаки”, дава акъл цивилният умник. „Измокрен, гладен, уморен”, българският войник доказва, че е по-храбър и от противника, и от съюзниците. Но колцина загиват заради недостига на модерна артилерия? Веч никой не знай...
От висотата на днешния ден „невинните” политически грешки все по-релефно се подреждат в зловещата верига на национално предателство. От щатни и нещатни русофили с български паспорти. У нас и в чужбина премиерът Гешов и заместникът му Теодоров се величаят като русофили. Председателят на Народното събрание Стоян Данев също е русофил. Българофилите пак са в малцинство.
Командир на Трета армия и бъдещ помощник-главнокомандващ е русофилът Радко Димитриев. Същият е завършил Николаевската генералщабна академия, участвал е в детронирането на княз Александър Батенберг, а на 5 ноември 1912-а по необясними причини спира победоносното настъпление срещу Чаталджа. След две години, когато е изпратен като пълномощен министър в Санкт-Петербург да съдейства за подобряване на българо-руските отношения преди Първата световна война, подава оставка и преминава на руска служба. Откога ли е получавал нареждания от бъдещите си работодатели?
Началник на Генералния щаб е друг отявлен русофил – генерал Фичев. „Защо да се учудвам тогава, че добруджанската ни граница остава напълно открита за вражеско румънско нашествие и че България доброволно се отказва да изпрати свои войски за освобождаването на Македония?”, пише историкът Борислав Гърдев.
През юни 1913-а генерал Фичев слага подписа си под царската заповед да бъдат атакувани вероломните съюзници. С което България прави последната крачка към пропастта. Вместо рязко да възрази, да откаже съучастие в „престъпното безумие” от 16 юни и да подаде оставка, началникът на Генералния щаб подписва, като малодушно добавя под името си: „с особено мнение”. Национална катастрофа с „особено мнение”. Хиляди българи, пратени на нелепа смърт с „особено мнение”. Дългоочакваният от сърби и гърци коз, с който страната ни ще бъде обявена за агресор, с „особено мнение”.
Същият генерал Фичев на 12 юли 1913 г. в Букурещ скрива от българската делегация телеграмата от Южния фронт, която съобщава, че в Кресненското дефиле е обкръжена десетхилядна гръцка войска начело с крал Константин. При такъв силен аргумент в преговорите е било напълно вероятно да бъдат спасени стотици квадратни километри българска земя. А премиерът Венизелос и гръцките дипломати не биха се държали толкова нагло с унизена България. Само старата вражда срещу генерал Савов, ръководил блестящото контранастъпление, или нещо друго предопределя падението на генералщабния корифей?
За 16 юни 1913 г., влязъл в историята като „ден на престъпното безумие” (начало на бойните действия на 2-а и 4-а български армии с цел да бъдат изтласкани сръбските и гръцките войски от оспорваните територии в Македония) е най-лесно да бъде заклеймен монархът. Маниак, грандоман, сънуващ как влиза на бял кон в Цариград. Но палитрата на истината съдържа не само черни и бели цветове. Държавното ръководство, българската дипломация, политическите кръгове и военното командване са проспали 1911 и 1912 г. Пропуснали са договарянето между Сърбия и Гърция зад гърба на България. Не дават ухо на ясните сигнали, идващи откъм Румъния, че тя ще поиска компенсации след евентуалното териториално разрастване на страната ни.
Когато доскорошните съюзници започват нагли и съгласувани провокации, няма кой трезво да анализира ситуацията и да предложи разумни, балансирани решения. Когато българите в Охридско и Дебърско въстават срещу издевателствата на сръбските окупатори, победоносните ни дивизии се оказват на стотици километри от мястото, където се решава бъдещето на Македония. И за кой ли път гинат невинни български души.
Късогледа, алчна и самонадеяна се оказва значителна част от българското общество. Песента „Съюзници-разбойници” заглушава гласа на здравия разум. От политика-търгаш до сетния софийски голтак, всеки доморасъл Наполеон се вижда вожд на победоносна войска, най-малко шеф на Солунската митница или поне участник в безкрайни банкети на победата. Без да са хващали пушка, паркетни генерали, политикани, вестникари, лумпен-интелигенти и македонстващи пияници зоват на бой до сетна капка кръв. В момент, когато обезкръвените ни полкове вече са затънали в калта и холерата пред Чаталджа.
Не само Фердинанд I се проваля през юни 1913-а. Апогеят на българското военно изкуство и бойно майсторство е съпътстван от провал на политика и дипломация, на комуникации, здравеопазване и култура. Оголва държавническо-творческата недостатъчност на политическото съсловие. Сигнализира за незавидното равнище на националната мъдрост, за липсата на реализъм и умереност.
Срещу несъстоялата се велика сила България със садистична наслада се нахвърлят вчерашни съюзници и вечни врагове. Британия и Франция са привидно неутрални. С благосклонно намигване към Сърбия и Гърция. Германски офицери и експерти все още са съветници на турското командване. Австро-Унгария поддържа Сърбия. Русия най-сетне щраква капана, който залага от две десетилетия. Взима реванш и наказва непокорна България заради независимата политика на Стамболов, заради непозволения разцвет след 1878 г., заради чутовните победи, извоювани без руски офицери и без благословията на руския самодържец.
Преди втората атака срещу Чаталджа цар Фердинанд получава спешна телеграма от външния министър Сазонов: „Русия смята влизането на българската армия в Константинопол за нежелателно!". На дипломатически език това се нарича ултиматум. Който показва, че и Русия е смятала за напълно възможно българските войски да превземат османската столица.
И след най-кръвопролитните боеве българският войник не си позволява жестокости срещу мирно население или срещу пленен противник. Доказват го множество писма, статии и мемоари на турски военачалници, пленени или воювали срещу България. Признава го не кой да е, а Явер паша: „Вие, българите, като че не храните към нас, пленените турци, ненавист, злоба и злорадство”.
Младотурското правителство и войската му се покриват с вечен позор заради нечовешките жестокости над пленени наши войници, заради безжалостното изтребление на мирното българско население в Източна Тракия.
След като се възползва от Междусъюзническата война и си връща завзетите земи, турският аскер избива десетки хиляди тракийски българи. Изпепелява села и градове. Въпреки гузното мълчание на официозни политици, историци и журналисти, невинната българска кръв все още крещи за справедливост. И проклина до веки веков военнопрестъпниците с фесове.
„За да прикрият гузната съвест на своите правителства, присвоили огромна българска етническа територия, и да отклонят вниманието на Европа, след подписване на Букурещкия договор Гърция и Сърбия започват широка дезинформационна кампания в европейските вестници и осведомителни агенции, обвинявайки българските войски във всевъзможни жестокости по време на Междусъюзническата война”, отбелязва писателят-историк Петър Константинов.
Американската фондация „Карнеги" организира подробна анкета, в която са привлечени политици, общественици и специалисти от Западна Европа. Извършено е задълбочено и безпристрастно изследване сред военнослужещи и цивилно население. В заключението си комисията прави извода, че български военнопленници и българско население са били обект на жестокости. Карнегиевата анкета предоставя на Европа и точни данни за българското етническо присъствие в териториите, заграбени от бившите съюзници. Но Европа вече стои в преддверието на Първата световна война и гласът на истината отново е заглушен от тътена на оръдията.
Така я караме до днес. Кратките мигове на възход се сменят с продължителни периоди на упадък, покруса и регрес. Чудото все не идва, но са сметка на това бедствията рядко ни заобикалят. Разединена България е най-изостаналата, най-бедната, най-болната, най-обезверената, най-бързо топящата се страна в Европейския съюз. „Държава, която упорито се опитва да ми се прави на Родина“, както казваше един руски дисидент, преди да го отровят.
Според подробни научни изследвания, само два процента от хората имат заложби да станат добри войници. И преди, и особено през Балканските войни българинът доказва, че в гените му е запазен далеч по-висок процент на воински заложби, воинска дарби и воински талант. Че когато се бие за родния край, за най-свидните същества, за бащината нива, за Белчо и Сивушка, няма сила, която да го спре.
Че от дълбините на вековете прабългарите са донесли сила и дух, които правят от потомците им ненадминати воини. Че тези гени са доразвити и предадени от синовете на траки и на всички други племена, оставили следи в българския генетичен фонд.
Преди 109 години българският солдатин изстрадва и отвоюва своето величие. Докосва се до върховете на военното изкуство. Дава най-скъпото си, за да ни завещае свободна, обединена, по-богата, по-добра и по-хубава България.
Сто и девет години оттогава.
Да почетем великия безименен и безсмъртен Български войник.
Да сведем чело пред неосъществените му идеали, пред безкористната му саможертва, пред неистовия му порив.
Поклон, солдатино чудесни!
Прости ни за това, в което се превърнахме!...