На днешната дата, преди 110 години издъхва Пенчо Славейков – поетът, който остава неразбран не само от своите съвременници. Той е една от емблематичните фигури в новата българска история, която, благодарение на новаторството си, успешно европеизира родната литература, освобождава я нейната социална ангажираност и я издига на едно по–високо естетическо ниво. Неговото творчество често е неразбирано от мнозина, но то успява да извърши истински естетически прелом в българската литература, която успешно модернизира.
Пенчо Славейков е син на известния български възрожденски писател и журналист, а след Освобождението и политически деец Петко Рачов Славейков родом от Трявна.
Преломен момент в живота му е 1884 година, когато едва 18 годишен замръзва върху леда на река Марица, което му причинява паралич – страдание, което го оставя инвалид, но и калява и усъвършенства личността му, превръща го в поет от световна величина.
Развитието на индивидуалиста Славейков продължава когато отива да учи философия в Лайпциг през 1892 година. Запознавайки се със западните философски течение и по-специално с тези на Хайнрих Хайне и Фридрих Ницше, Славейков доусъвършенства идеята си за самотния, но извисен духовно човек (свръхчовек). По време на този престой Славейков написва едни от най-запомнящите се свои епически стихове „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, които биват събрани в книгата „Епически песни”. Започва и епопеята „Кървава песен”, която пише през целия си живот.
През същата година става член на кръга „Мисъл”, който е първият цялостен естетически кръг в България, чийто вдъхновител и основоположник неоспоримо е Славейков. В същия този период е директор на Народния театър и Народната библиотека.
През 1911 година е командирован в чужбина, за да изучи библиотечното дело, но много скоро се връща в България, когато разбира че е уволнен от като директор на Народната библиотека. Заминава за чужбина, като се установява трайно в Рим, където остава до края на живота си.
В италианската столица поетът започва усилена работа върху „Кървава песен” и по–специално третата й част, която за жалост е издадена след смъртта му през 1912 година.
Спътница в живота на Пенчо Славейков е Мара Белчева - една от най–желаните и красиви жени в страната. Любовта им е далеч по–дълбока от условностите на физическото привличане. Последната година от живота на големия писател двамата прекарват в Италия, край езерото Комо, където намира това спокойствие и разбирателство, което така ужасно му липсва в родната България. Те безспорно са една от най–известните двойки в историята на българската литература.
Макар да умира неразбран от читатели и критика, творчеството на Пенчо Славейков безспорно повлиява върху българската душевност.
Той е единственият български творец, който е номиниран за Нобелова награда за литература, но кончината му става причина така и да не бъде удостоен от Кралската шведска академия на науките с това престижно отличие.
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина –
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко –
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“
Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –
писано било та ние да се не сбереме живи…
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, –
„Клетника – дочух между им да се шушне и говори: –
право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!“
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…
Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви –
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви –
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; –
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…“
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.