Пламен Асенов, специално за Faktor.bg
Британският политик Дейвид Лойд Джордж, известен с много велики и някои не чак дотам велики дела, е автор на знаменита фраза - никоя пропаст не може да се прескочи на два скока.
Ако приемем, че ние, българите, от 1989 насам, както твърдим, наистина опитваме да прескочим пропастта, на ръба на която ни изправи дългото руско-комунистическо управление, значи го правим погрешно. Малките стъпки не са начинът. Вероятно затова падаме постоянно на дъното. И после пак падаме.
Какво, прекалено горчиво е това обобщение ли? Ами тръгнете да пътувате като мен от Пловдив до Търново и обратно, пък тогава ще видим. Е, като добър човек, ще ви спестя опита, като ви опиша картинката.
Аз съм сред малцината щастливци, пардон, глупаци, без собствена кола и разчитам на обществен транспорт, макар той отдавна да е доказал, че на него не бива да се разчита. Помня едно знаменито пътуване от Пловдив до София през 1995, когато автобусът без видима причина се подпали на магистралата. Но нали идеята е, че нещата са други…..
Други – дръжки!
Първият сблъсък е със системата на автогарите. Добрата новина е, че има сайт и то с актуално разписание, поне в случая. От него научавам, че скромните 200 километра от Пловдив до Търново се пътуват четири часа и половина, понякога пет. И че няма начин първо да мина през Габрово, както ми се ще. Поне не през лятото. Виж, през зимата е затворено Беклемето и автобусът за Плевен пътува през Шипка. Но сега не е зима и за да видя страхотния писател Йордан Хаджиев, трябва да обиколя през София. Или да стигна до Търново, което е оттатък Габрово, и да се върна 50 километра назад.
Гениално е. Но все пак има сайт, от който може да го научиш. Обаче положението със сайта е като с красивата жена на приятел – гледаш, без да пипаш, тоест, по интернет не можеш да си купиш билет за никъде. Нито за някъде. Явно в средите на българските автогари тази опция се смята за магическо явление от следващия век, а ние още живеем в предишния.
Отивам на място. Две отворени гишета. На едното пише „Каса”, но не е каса, а нещо, което свива рамене и се усмихва смутено - чиновничка, която ме насочва към другото гише. На него пише „Информация”, но, разгеле, там са билетите.
Взимам два и жената бавно ме информира къде са изписани датата, часът и прочие. После повтаря. Май наистина изглеждам като пълен идиот, за да е толкова внимателна. Или просто любезно го прави с всеки, поради което двама вече са опашка…..
Е, с гишетата винаги може да е по-зле. Като с онзи висок интелектуалец, дето на малка гара иска билет за пуфтящия на перона влак. А продавачката: - Господине, вие чели ли сте Параграф 22? - Чел съм, госпожо – зашеметен отвръща той. – Не, господине, вие не сте чели Параграф 22! – настоява жената. Човекът се засяга на чест: - Ама, госпожо, как да не съм чел Параграф 22! Пък и какво значение има, ще изпусна влака! – Ами точно затова трябва да четете Параграф 22! – и жената любезно сочи табела до гишето, която гласи: Параграф 22 – Три минути преди тръгването на влака, билети не се издават.
Така, де, в тази страна - всеки с параграфите си.
Но когато на другата сутрин пристигаме на автогарата, оказва се, че приключенията едва-що започват. Да, мислех, че каубойските времена отдавна са отминали, но не би. Онова, което шофьорът и неговата кондукторка гальовно ласкаят като „микробусче”, вероятно преди около 170 години е било купе на дилижанс. А после купе на парен влак – иначе няма как да е толкова мръсно отвътре. Нищо не се подобрява, щом седнеш в седалката с размер на бебешко столче. Целта очевидно е да се поберат колкото може повече хора, за да се поддържа в
колективната душа на българския пътник
идеята, че е копърка в добре натъпкана консервна кутия. Или че е жалък тип без автомобил, така че ще слушка, за да бъде извозен.
Никакви търговци не са турците, при тях в такива микробуси се ширят обикновено 10 - 12 - 15 души. С това патриотично българско чудо направо ги отвяхме. То събра цели 24 персони, без да броим персонала от двама.
Дилижансът има дупки за климатик, но фактически въздухът вътре се раздвижва, само ако някой на някого започне да духа. При нас подобен сакатлък не става, така че не само се топим, но и попиваме вонята от топенето на околните.
А за знаменития начин, по който въпросното механично чудо се тресе, трещи, скача, кълчи се и те ръга в ребрата, докато пътуваш, изобщо няма да говоря. Само ще уточня, че проблемът с ръгането идва от автоматичната врата, сътворена с подръчни средства, едно от които непрекъснато тормози пътника на първата единична седалка отдясно, тоест, мен, колчем вратата се отвори и затвори.
А мога да се закълна, че тази врата, поне от Пловдив до Стара Загора, се отваряше и затваряше твърде често. Защото маршрутът ни отведе не по красната магистрала, а по стария път, през селата.
И какво да ви кажа, граждани – мъртвило. Това на теория са твърде богати села от плодородната Тракийска низина. Обаче нищо не е мръднало в тях през последните поне 30 години, те са
се така грозни, неуредени, прашни
Същите смешни смесени магазини край пътя, същите табели, които не сочат на никъде, същите овехтели рекламни пана, които рекламират отдавна изчезнали фирми или продукти.
Логично е и по-лошото – нищо не е мръднало у хората, които слизат и се качват в трещящата кутия. Дрехите, манталитетът, навиците, погледите им, болезнениаят начин, по който мъкнат от едно село до друго торби и чанти, пълни с нещо незначително, несръчните приказки, които разменят с познати – всичко е застинало някъде в 80-те години на миналия век.
Пълно мъртвило! Тук няма Европа, няма промяна, няма надежда, няма и намек за бъдеще!
Стара Загора ли? Ами да, в централната част е друго. Но по пътя до автогарата, самата тя и районът около нея – пейзаж от преди 30-40 години. Така е и в Търново – само дето предишната тоалетна на автогарата е на ново място и вместо с прочутото българско клекало, вече е оборудвана с истински тоалетни чинии, тоест, има далеч по-европейски вид. Е, не и по-европейски аромат, но пък аз май много промени искам само за някакви си 10 години, откак сме в Евросъюза.
Търново, дори в жежкото лято, изглежда като кипящ от живот град, кафенета, кръчми и магазини работят с пълна пара. Обаче – от лъскавия хранителен магазин в МОЛ-а купувам красиви кебапчета, които водят до стомашни проблеми. И не заради количеството. Поредицата джаз-вечери край паметника на Асеневци, както много подобни прояви в България, е абсолютно лаишка, с други думи – нейната организация се състои най-вече от
обществени пари, хвърлени на вятъра
Още по-лаишко обаче е капанчето, което обслужва събитието, инсталирано до стената на прекрасната търновска художествена галерия. Кой, защо и как е издал разрешение, не знам, но такава категория, в каквато е това заведение, няма в никоя класация. Там малкото уиски струва колкото голямото в прилична пловдивска кръчма, но за сметка на това ти го люсват в огромна пластмасова чаша за бира и ти добавят екстра лед, преди да успееш да ги спреш. Младите ентусиасти, които те обслужват, дори не разбират защо възразяваш.
На другия ден все пак стигам до Габрово.
Прекрасен град, който видимо излиза от летаргията
от преди години – чисто, подредено, улиците оправени, хората любезни и спокойни, усеща се живот и дух.
Откъде ви дойде това? – питам моите домакини. Те не са аджамии в обществените дела, напротив, трима души, за които иронията е родна стряха и чиито езици са способни да накълцат всекиго на ситна салата.
Обаче ме изненадват. Дойде ни от бившия кмет, викат, едно младо момче, сигурно го знаеш – Томислав Дончев. Аха, знам го. Да не сте се записали в ГЕРБ на стари години, бре, маскари – викам им. Ама не, не са. Само се опитват да не си кривят душата, да не казват на черното – бяло.
А в дух на откровение и аз трябва да призная - за Търново и Габрово не важи твърдението ми, че абсолютно всички българи са агресивни идиоти на пътя. С радост го признавам, в тези два града е истинско удоволствие да си пешеходец и да пресечеш като нормален човек на пешеходна пътека - никой не те гледа като престъпник, който трябва да бъде линчуван, напротив, хората спират най-любезно и не ръмжат заканително с двигателя, както правят в Пловдив.
Така или иначе, на третия ден си тръгвам обратно. Пътувам пет часа. Които можеше да са четири, ако не бяхме спрели на едно капанче за 20 минути „почивка” и за още 40 на Стара Загора. Няма обяснение защо е така – в отговор на въпросите шофьорът само мучи и върти очи. Сигурно му е писнало да го питат. А може и наистина да не знае, кой знае.
Но като обществено ангажиран човек, граждани, аз веднага взех да пресмятам какво означава закъснението от един час, наложено на 24 пътника. И разбрах, че само за този ден въпросният мучащ шофьор намали Брутния вътрешен продукт /БВП/ на България с парите, които неговите пътници биха прибавили общо за 24 часа труд.
Да приемем, че за 24 часа се изработват три средни за страната надници, тоест, 90 лева. Ако шофьорът пътува 300 дни в годината, той съсипва възможността БВП да нарасне с 27 000 лева за година. А ако в цялата страна има дори само хиляда шофьори, които ни губят времето, ето ви 27 милиона загуба. И де да бяха само шофьорите…..
Не искам да пътувам вече. Когато пътува, човек е принуден да разбира неща, които не са подходящи за разбиране на никоя възраст. Например, колко са относителни времето и пространството, тоест, как ние, живеещите по това време в тази страна, нямаме никакъв шанс скоро да започнем да прескачаме пропасти.