Пламен Асенов, специално за Faktor.bg
Много обичам рекламите. Хубавите реклами.
За да сме съвсем наясно - според мен хубава реклама е онази, която не те дразни, дори заради нея да ти прекъснат някой филм с Анджелина Джоли или Мишел Пфайфър. А по нашенските телевизии напоследък такова нещо няма.
Съгласете се, човек няма как да се зарадва искрено на квачките, които денонощно перат пиленцата си с нещо специално против гнусни петна, вместо да им шибнат два шамара, за да ги научат просто да не се цапат. Всички родители в моите детски години така правеха и стратегията имаше успех – при това наистина на ниска цена.
Трудно се възвисява човешката душа също от бардовете на реклами за здрава и евтина тоалетна хартия, за вълшебни лекарства срещу простата, менопауза и вездесъщите газове в стомаха. Да не говорим пък за онези със спиралите, предназначени за дълги мигли с къси мозъци. Напоследък като видя картинка как две усойници седят и си говорят натъртено по такива теми, почти намразвам говоренето.
Съвсем невъзможно ми изглежда пък да се подкрепи онази отвратителна, но твърде упорита фолклорно - рекламна тенденция, която пълни главите ни със салами и ракии менте, като излага на показ най-лошите страни от българския национален характер и мисъл през вековете.
Нечленоразделните елементи
в този вид реклами ме вдъхновиха да постулирам съществуването на една съвършено нова наука, наречена, антириторика. Тя тепърва ще има да жъне успехи по света, стига някой нормален човек да успее да разбере за какво изобщо иде реч.
Драма, граждани, голяма драма за модерния българин.
И драмата е
на път да се обърне на трагедия сега, в сезона на шарените политически
канарчета, в месеца, през който към заливащата ни стандартна рекламна
простотия, телевизиите добавят и политическа.
Добре, де, телевизиите донякъде ги разбирам – за тях това са приходи и те няма
как да откажат излъчването дори на най-тъпата възможна политическа реклама или
платеното участие на някой урурунгел, който обяснява на българския народ живота
и неговите околности.
Като споменах „народ”, та се сетих за другарката Корнелия Нинова. Онзи ден тя пак си го присвои, като при откриване на предизборната кампания на БСП заяви: „Нашият съюзник е народът”.
Ало-о-о, другарко Нинова! Ами питай за такива работи, бе, моме. Ако беше питала когото трябва, вероятно щеше да ти каже да внимаваш с народните обобщения, щото твоята партия веднъж вече яде калая по същия повод и то от свой, вътрешен човек. Имам предвид онази история от времето на Живков, когато българският поет Петър Анастасов, нищо, че беше шеф на пловдивското издателство „Хр. Г. Данов”, тоест, хранен от комунистите човек, написа знаменития си стих, който им хвърли в лицето:
„С народа сме, но той дали е с нас?”
Но подобно неинформирано своеволие на другарката Нинова не ѝ е за сефте. Малко по-рано тя не се посвени да употреби любимата на комунистите идентификация с интересите на „народа”, като в едно писмо от негово име се нахвърли срещу СЕТА, онова споразумение, което улеснява и засилва връзките между ЕС и Канада.
Мнозина продължават да се питат защо Нинова чак толкова се зъби срещу СЕТА. Ами просто е – Канада е демократична, достойна страна, член на НАТО и, поне досега, страна, която винаги заема правилна, твърда позиция срещу агресивния руски империализъм.
Заради това Русия мрази Канада и в червата. А как ще искат пък българските им слуги от комунистическата партия Европа да се сближава с подобни омразни на Кремъл типове. Нищо, че според специалистите по темата тази канадска връзка е икономически и всякак изгодна за европейската общност, включително пряко за България.
Е, нормално е БСП така да реагира, де. Само че, както показва практиката, след всяко „честита баня”, следва – „да ти се връща”. И на Нинова ѝ се повърна.
По темата СЕТА тя получи любезно писмо от Генералния секретар на Европейската народна партия Антонио Лопес, в което между другото се казва: „Истинските политици се борят да убедят гражданите в правотата на своите позиции чрез почтени аргументи и не изпадат в истерия, когато не успеят да го направят.”
Аз ако бях политик и ми напишат писмо, пълна с такава деликатност, щях да си направя сепуко. Нинова, разбира се, си направи обикновеното комунистическо непуко – термин, който обозначава маниера на комунистите да гледат небето и да се правят, че дъжд ги вали,
когато хората ги плюят заслужено
А ако искате да сте прецизни и се чудите кога е заслужено и кога – не, бъдете сигурни, че тези същества когато и да ги наплюеш, винаги е заслужено.
Но всъщност искам да кажа, че по принцип политиците много трябва да внимават, работата е сериозна и политическа реклама на гърба на тъй наречения „народ” никой не бива да си прави, щото тя ще му излезе не само скъпо, но и солено. По няколко причини.
Първо, такова животно като „народ” изобщо не съществува. Между мен и някой престъпник от уж бившата комунистическа ДС няма абсолютно никакви допирни точки, та Нинова да си позволява да ни слага заедно под една шапка. Нито пък имаме допирни точки с някой рубладжия и руска подлога. Тя да си ги взима тях в нейното стадо, но към мен да не посяга и от мое име като „народ” да престане да говори.
Второ, дори да приемем, че, както очевидно смята Нинова, „народ” означава просто „оная безпросветна и мълчалива маса, дето ни търпи комунистическите магарии толкова години, вместо да ни изрита на боклука, където ни е мястото”, то пак сред въпросната маса ще има много различни, често полярни, мнения по всяка тема, а няма да са всичките люде съгласни с всяка глупост, която мамината умница Корнелия си е наумила да издрънка от наше, народно име.
И трето – ако въпреки всичко приемем, че въпросният „народ” съществува някъде вън и независимо от съзнанието на Корнелия Нинова, то къде тогава стоят тя и истинските комунисти от БСП? Те част ли са от него или не.
Чини ми се, че май не са част от него, щом тя ги призовава да отидат „сред народа” и да му кажат истината. По логика, това означава, че те са някъде на далеч, или на върха, или че са някакви други - по-висши създания, поне синьокръвни принцове и принцеси може би…..
Ами така си е, де – голяма част от тях са наистина принцове и принцеси, ако се съди по партийните листи за предстоящите избори, пълни с отрочета на червени фамилии от второ и трето поколение. Както знаем, друга значителна част от БСП се състои от
ченгета, бандити и обикновени мошеници,
а също и тъй наречените „бизнесмени” от сорта на Георги Гергов.
Или пък Николай Банев, дето онзи ден, заедно с цялото верблюдско стадо, стоя мирно като верблюд пред МОЧА, кой знае защо, наричан още Паметник на Съветската армия.
Така според мен би се изразил покойният Радичков, ако на 23 февруари можеше да зърне жалката картинка на антириторично мучащите скотове, скупчени пред паметника на любимите си руски окупатори.
Обаче на комунистите не им пука – те и от тази своя срамна постъпка се опитаха да си направят политическа реклама. За всеобща радост, така е по-вероятно не да привлекат, а да отблъснат някои колебаещи се полуверблюди от възможността да се присъединят към червеното стадо и да се превърнат в цели верблюди.
Честно казано, граждани, аз отдавна имам една мечта – някой ден да стана свидетел на наистина хубава политическа рекламна кампания, изградена и проведена от страна на БСП. Смятам, че това би било един от показателите за истинска промяна в тази партия, промяна, от която наистина цяла България се нуждае.
А тази година имаше и уж сериозни основания в подкрепа на подобни очаквания – нали в партийните редици вече съвсем открито се включиха велики журналисти като Тома Томов, Елена Йончева, Иво Христов, Какъв беше Симов и други.
Та, викам си, тези титани досега рекламираха комунизма тайно, подкрепяха Русия тайно и мразеха САЩ явно. Сега ще правят обратното – ще рекламират комунизма и Русия явно, а ще мразят САЩ тайно, така, де, поне докато Тръмп не плюе официално под опашката на Путин. Но какво им пречи да го правят добре, ако са чак толкова велики журналисти, колкото цялото БСП смята?
Ядец обаче – тайно или явно, работата пак не става. А не става, защото в рекламата, била тя политическа или обикновена, властва един прост принцип – не бива да лъжеш, защото това личи от километри.