Проф. Лозан Митев, Граждански комитет „Западни покрайнини“
Вече повече от месец продължават многобройните сблъсъци в нашето болно общество, чийто широк фронт – от политическата, през икономическата, здравната, екологическата, социалната област, които сякаш като допълнение се разпростряха и в духовно-културната област. Явно България се намира на тежък и сложен кръстопът за да бъде раздирана толкова мащабно от вътрешни язви и конфликти именно сега – във времето на общата Европейска и световна криза с обявената пандемия, водеща ни към мътните води на един съвършено нов социален ред.
За главен „посредник“ и „катализатор“ на тези процеси отново бяха избрани медиите, с което болезнено се очертаха мощните връзки между тях с паралелните властови структури и техните метастази, умело прикривани с плаща на държавни институции, партии, обществени организации. Ярко се очерта традиционното „гражданско мълчание“ и обществена апатия на достатъчно атомизираното и разядено общество, което е изгубило съзнанието и силата да участва и да отговаря за собствената си съдбата и бъдеще.
На целия този гротесков фон, обвит от празнословие и пусто мълчание, сякаш ярко се открои един незначителен случай, в който се концентрира някак нетипично упорита гражданска и духовна енергия. Този случай условно може да се нарече явлението „Вяра и общество“, макар че не са ясни конкретните измерения на учудващо незатихналия все още въпрос, свързан със съдбата на едно предаване и на един нормален български гражданин, с ярко очертан културен и социално-духовен принос в нашето съвремие, не са .
Случаят „Вяра и общество“, наред с всички останали скандали озарява много истини, като сваля допълнително мантията на властовия манталитет и проявите на гражданската дискриминация чрез едно рафинирано мракобесие облечено в благовидни грижи и дейности в
две напълно несъвместими фразеологии на манипулативност –
псевдодемократичната риторика за съвременното свободно и светски ориентирано общество с консервативните маниери на византийската омилетика, зад която много лесно се вижда и разбира обща идеологическа линия и свързаните с нея мащабни интереси далеч от чистите принципи на Христовото учение за братска любов, за свобода и достойнство, за саможертва и опрощение, за нравствена чистота и скромност.
Различното в случая „Вяра и общество“ се оказа, че самото предаване и неговият водещ Горан Благоев в продължение на 15 години естествено се превърнаха и в убежище, и в крепост, и във фар на гражданско учение за хората от 21 век, основано на фундаменталните духовни и нравствени ценности на всички традиционни религиозни учения в България, в чиито недра стои безусловно човеколюбие, гражданска отговорност и родолюбие. „Вяра и общество“ не бе и не е телевизионно предаване.
То е културен и духовен феномен на 21 век
в България, особено в условията на все по-опошляващия дух на обществено културния процес най-напред сред политико-икономическата каста, а от там чрез потентността и страха на интелектуалния псевдоелит - в медиите, образованието, на улицата, за да се направлява и угнетява естествената нужда на човека от нравственост, възвишеност, добродетели, стремеж за облагородяване и достойнство – ценности, без които няма общество.
Проблемът на феномена „Вяра и общество“ не се състоеше в това, че разкрива, показва и пропагандира тези основополагащи обществени и човешки ценности в съзвучие с основните учения на традиционните религии, и разбира се с особено уважение към Православната вяра. Проблемът на явлението „Вяра и общество“ започва от 2015-2018 г. Този проблем, както всеки добре познаващ активните методи за дискредитация и елегантно унищожение на явление или личност, не е свързан и с ефектните изявления на гражданите Кошлуков (поставен да управлява БНТ), Динев (митрополит Гавриил), Михалев (митрополит Антоний) и Георгиев (епископ Герасим), чието съдържание се намира в непримирими противоречия с Божието слово именно заради „малките“ размествания, тълкувания и преиначавания на словесно съдържание от предаванията, извадено от контекста и концепцията.
Обявяването на война срещу явлението „Вяра и общество“ от тези трима членове на нашето общество е голямо изпитание и за тях, и за целия задкулисен екип на тази много дълго провеждана операция. От техните изявления и действия, обективно се очертава заключението,
че унищожаването на „Вяра и общество“
се налага поради няколко причини.
Преди всичко сегашната Православна църква не може да осъществява положително духовно въздействие така, както „Вяра и общество“ оказва върху една немалка част от пробудения български народ. „Вяра и общество“ се превръща естествено в „конкурент“ на авторитета на Православната църква, така както нашата Българската екзархия беше конкурент в своите първи години на Вселенската патриаршия, а в края на своето съществуване - на комунистическата идеология. Въпросът за конкуренцията, както се вижда и тогава, и сега се решава по най-лесния път. Но докато през 19 век това става чрез „схизмата“ (разделяне, отделяне, разкол в смисъл на отказ от общение), то в средата на 20 век се извършва по „революционен“ начин - унищожение на религиозни дейци, пряка и косвена забрана и заплахи за общение на населението в храмовете, инфилтриране на поставени лица и служители в организациите на вероизповеданията.
Истинските страхове и омраза към „Вяра и общество“ не са и заради обявените несъстоятелни факти и аргументи, свързани с това, че се хулят светци, че се прави пропаганда и се дава трибуна на псевдодуховници, че се уронва престижа на Православната църква, че Горан Благоев прави опити за вмешателство и влияние в църквата, че предаването има друг журналистически профил, че има характер на жълт таблоид (стенвестник, неадекватно сравнение с ТВ предаване - б.а.), че са злепоставяни архиереи (макар, че няма нито едно заведено дело или протест за лъжовност от страна на предаването) и т.н. Главният проблем на войната срещу „Вяра и общество“
е в представянето на обвиненията
Същественото се състои в това, че те изглеждат не само манипулативни заради изопачаване и субективно тълкувание на съдържанието на предаването „Вяра и общество“, а в това, че не се намираме в периода на „критика и самокритика“ отпреди 70 години, когато лесно и бързо можеше с инструментите на властта и репресиите да се определя кое е истина и кое не, кой да влезе в затвора и кой да изчезне от обществото без право на защита, без право на обществена подкрепа и солидарност.
Но днес е друго време.
Може би, в интерес на по-ясното очертаване на хоризонтите, които са свързани с войната против „Вяра и общество“ , е редно да се напомнят някои истини, които никого не охулват. Защото нашият Учител ни е учил да търсим истината и нещо много важно ни е повелено от него – за поведението на всеки православен християнин: Изобличавай неправдите! Това е малкият трън на „Вяра и общество“, който не дава ни мир, ни покой на всички, които се стремят да задушат гласа и свободата на словото.
Истина е, че след 1944 г. имаше свещеници, които воюваха и отстояваха Истината и Правдата, която ни е завещал Иисус Христос, но те бяха Екзархийски свещеници, възпитани от Българската Екзархия. Такива свещенослужители бяха смазвани и физически, и социално, но не и нравствено. Не зная доколко се полагат усилия от църквата да събере и изяви духовните подвизи на тези мъченици, и да ги представи за нравоучение на съвременния човек. Това, което стана, обаче, е че на тяхно място през втората половина на 20 в. дойдоха нов тип служители в храмовете, които усвоиха не само мълчанието като метод за разпространение на Християнското учение, но от малодушие или интереси влезнаха в системно сътрудничеството с най-яростните представители на атеизма в преследване на обикновените православни християни, а с това и на Българската православна църква като общ храм на нашия народ. И от тук
се роди едно извратено раково явление –
съюзът между атеистите (от гръцки атеист– безбожник) и православните църковни служители. Той се налагаше с насилие като норма, а от там постепенно и до днес се превърна в традиция. Нещо повече, няма как да се забравят гротескните сцени само след една година от официалната отмяна на комунистическите антихристиянски норми и учение, когато именно партийни секретари и партийци на БКП изпълниха с чинно, но с лицемерно благоговение нашите храмове. А впоследствие, когато те се трансформираха от идеологически лидери в икономически фактори, се трансформира и тази връзка, виждайки старите партийни вълци и нови икономически барони в овчите кожи на благодетелни ктитори. Да, всички вярващи християни знаем, че нашият Учител дойде не само за праведниците, но и за грешниците. Църквата като обединение и социално общуване е призвана да ги приеме, но това не става с унижението да се угодничи на непокаяли се безбожници, чиито живот и поведение в съвременния свят са най-вярното изображение на митарствата и беззаконията.
Има ли, обаче, всичко това връзка с битката срещу „Вяра и общество“?
Да. Разкриването на сложната, нелогична и пълна с противоречия плетеница от нападки срещу извадки от предавания става много лесно, ако се вземе под внимание най-първо същественото значение на явните и прикрити връзки между членове на църковната институция и нейни ръководители с институции, кръгове и фактори, произхождащи или свързани безбожния комунистически режим, както и неговото влияние и до днес върху социалния живот в страната ни. Този факт вече е достатъчно добре доказан документално, но за жалост, той постоянно се прикрива гузно. Сведенията за тези връзки или по-скоро зависимости не са злепоставяне на този който изобличава, те злепоставят онзи, който ги е осъществил и който ги прикрива. Разбира се, новото поколение млади сановници в Православната църква, чието кариерно развитие до високите етажи на Светия Синод много наподобява логиката и процедурата, установена през 50-те години на миналия век – кратковременно монашество, влиятелно покровителство от най-висше място, допълнителна школовка, рязко изкачване по йерархичната стълба. Все неща, които не са характерни за един истински монах. Това не е ли неестествено и притеснително?
А колко по-различен и по-вдъхновяващ вярата е примерът с живота и делата на нашия небесен закрилник и отец Св. Иван Рилски, който започва своя завет с непостижима за съвременния човек скромност и критична самооценка „Аз, смиреният и грешен Иван, който не съм извършил никакво добро на земята…“ Пример за истински Божий служител е и отец Паисий, митрополит Борис Неврокопски и дядо Иван от Нови хан. Примери за нас са многобройните страдалци и носители на вярата и надеждата. И точно „Вяра и общество“ най-вълнуващо, близко до съвременния човек, с постоянство и увлекателност привличаше вниманието на голяма част от нашето общество не само към личностите на нашите отци, но и се отнасяше с уважение към нравствеността и силата на Християнството, въплътено в ежедневната им грижа и саможертва за духовното въздигане на хората към Бога. Това бе огънят, който сгряваше съзнанието и просветляваше сърцето в търсене на истината за Бога.
Все пак е редно да се потърси отговора на въпроса
с какво и за кого „Вяра и общество“ стана „опасно“ културно явление?
Както стана вече дума, предаването „Вяра и общество“ стана опасно и неприемливо от много по-рано. От самото си създаване през 2005 г. предаването дава форум за разяснение и обсъждане, за представяне на различни обществени възгледи по парливите проблеми на Християнството, които засягаха огромни политически интереси за влияние, включително и върху българския народ. Горан Благоев няма никаква вина за това, че в Православните църкви и въобще в Християнството настъпиха сложни процеси на промени и сблъсъци. Такива са проблемите, свързани с взаимоотношенията между поместните Православни църкви и Вселенската патриаршия. Особено неприемлив за обсъждане бе въпросът за противоречията по отношение на Православната църква в Украйна, а след това и един от най-болезнените въпроси на българското общество от времето на създаването на Българската екзархия – въпроса за Македонската църква. Проблеми, които засягаха българското общество, което проявяваше интерес, но не получаваше убедителна и ясна позиция, не получаваше разяснения и насоки от църковната институция. Сложността на въпросите налагаше тази дискусия и това, че Горан Благоев я започна, му прави чест. Свободното обсъждане на тези три въпроса създаде враговете на Горан Благоев, защото зад каноничните тънкости ясно се виждаха
политическите влияния, имащи претенции за монопол над истината
Благоев възприе идеята за свобода на съвестта, изучаване и осветляване на тези противоречия, което бе неприемливо за политическите игри, свързани с църковните дела. Това даде начало на подготовката за унищожаването на „Вяра и общество“ като свободно духовно, културно и социално поприще по въпроси, които интересуват българското общество в търсене на разяснение, позиция и защита на нашите собствени устои и ценности.
Подобно на дейци от Възраждането като Стоян Чомаков, Христо Стамболски, Гаврил Кръстевич и мн. други, които отдадоха живота си за отстояването на правдините на Българската национална църква в лицето на Българската екзархия, така и Горан Благоев - като гражданин и православен християнин - направи много за духовното въздигане на нашето общество в началото на 21 век, запазвайки именно духа и разума на своите предшественици от епохата на Църковните борби. Това го накара да следи и да разяснява всички обстоятелства около Църковния събор в Крит. Същият дух на истински родолюбец го призова да издигне единствен глас срещу опита на Сръбската православна църква да наложи канонизация на 30 000 Сурдулишки мъченици като общоправославни светци – един въпрос, по който историческите изследвания доказаха, че става дума за манипулация по време на обвиненията срещу България за извършен геноцид през Първата световна война, основани на неверни и фабрикувани информации.
Това са истинските причини, които вкараха в действие задкулисните фактори на контрол в БНТ и в Православната църква, въпреки пълната несъвместимост и недопустимост на подобна колаборация в нормални условия. Истината е, че Горан Благоев, представяйки неоспорими факти и разяснявайки на обществото обективните процеси и явления, свързани с въпросите на вярата, разруши старателно изграждани митологеми и идеологеми, усърдно пазени нелицеприятни истини не само в църковните институции, но и ревностно прикриваните от тях геополитически интереси.
Но за да замлъкне гласът на Горан Благоев и да бъде унищожено явлението „Вяра и общество“ бе необходимо да се подготви специална,
добре обмислена и достатъчно убедителна за обществото легенда
Дълго време се изчакваше, за да имат възможност прикритите анализатори да съшият с бели конци една измислена конструкция, опитвайки се да нанесат най-жестокия удар – да предизвикат духовната и нравствена „капитулация“ както на предаването „Вяра и общество“, така и на журналиста Горан Благоев пред българското общество. За радост, дали заради слабата подготовка и ниския интелектуален потенциал на авторите й, дали заради високата стойност и качества на журналистиката на Благоев, дали поради високия имунитет и обществена активност на многобройните зрители и приятели на „Вяра и общество“, активното мероприятие предизвика обратен ефект. Цялата тази отвратителна акция разкрива още по-категорично съществуването на задкулисие във всички сфери на нашия живот, в това число в медиите и в църквата. Тя предизвика пробуждането и активната позиция на все повече интелектуалци, общественици, просветни дейци, включително и обикновени свещенослужители. Тази акция ангажира международно внимание като потвърждение и доказателство за правотата на оценката-присъда към медийните институции и техния контрол, за тяхното господство над съвестта и поведението на журналистите в България. Доказателство за този дълбоко нагнетен страх в редовия журналист е потискащото мълчание, безличие и страх на колегите на Горан Благоев в националната телевизия, които нито посмяха да застанат до него, нито против него. Но това е въпрос на духовен ръст.
Горан Благоев, като истински християнин знае и с готовност ще понесе изпитанията, които му подготви цял екип знайни и незнайни противници. Неговото страдание, както всяко едно страдание предизвиква не само симпатия и солидарност, но то се превръща в знаме на достойнството, на свободното слово и гражданска доблест. Тези граждани, които изнесоха войната срещу него, са достойни за истинско съжаление и опрощение, защото в битката за своята самоличност, ще се сблъскат с митарствата на раздвоението и катарзиса, който трябва да постигнат, за да станат свободни по съвест и дух. А предаванията на Горан Благоев ще си останат все така една духовна висота и културна ценност за просветения дух в това и в следващите общества. Неговата журналистическа и гражданска мисия ще бъдат светилник и път към Вярата.