Георгий Биргер, Karnegie.ru
През ноември 1983 година телевизия ABC излъчи филма "На следващия ден" за ужасите на ядрената война. Той беше гледан от около 100 милиона души – ненадминат и досега рекорд. "На следващият ден" се превърна не само в културно събитие, но и в колективна травма: през 1983 година, даже след Хирошима, малцина осъзнаваха всички реални последици от ядрената война, за която тогава в новините говореха като за нещо вероятно. Филмът детайлно показваше, че размяната на ядрени удари – това не са просто няколко взрива с голям брой жертви, а
смърт за всичко живо за много дълго време
Кошмарът, който тогава 100 милиона души видяха, радикално промени отношението на хората на Запад към студената война – намерението тя да бъде спечелена на всяка цена вече не изглеждаше добра идея. Естествено, имаше и скептици, които твърдяха, че мащабите на катастрофата са силно преувеличени. Пацифистите, напротив, настояваха, че във филма нещата са "подсладени", а в реалността всичко би било много по-зле.
Тридесет и шест години по-късно историята се повтаря с петсерийния филм на HBO "Чернобил". Като минимум по отношение на колективната травма: и тогавашният, и сегашният филми ги обединява убедителната картина на радиоактивния ужас – ужас, който не е изфантазиран, не идва от космоса, а е абсолютно реален. Като популярност те също си приличат - през последните седмици няма нито една медия, която да не е написала поне ред за "Чернобил".
Има паралели и по отношение на това, каква роля играят филмите в руско-американските отношения.
В "На следващия ден" съветската армия е агресор, макар че във филма до края (нарочно) не става ясно кой пръв е натиснал червеното копче. Но основният акцент във филма е недопустимостта на ядрената война, което в действителност помага на процеса на разведряването, дори при подписването на договора за забрана на ядрените оръжия президентът Рейгън цитира фраза от филма.
В "Чернобил", по същество, главният герой е съветският народ, по-доброжелателно и внимателно към местната култура и детайлите произведение, западният свят досега, струва ми се, не е създавал. Но основното послание на филма - за заплахата от лъжата в контекста на сегашните руско-американски отношения лесно може да бъде интерпретирано като предизвикателство.
Каква е цената на лъжата?
Гледайки "Чернобил" в Русия лесно можеш да попаднеш в логическия капан, мислейки си, че всичко е изключително за руснаците. Изобразената бездушна машина на съветската бюрокрация се възприема като пряко обвинение към сегашната руска власт.
Създателят на филма, сценаристът Крейг Мазин винаги ревностно се е отнасял към интерпретациите и затова едновременно с филма пусна и подкасти, който детайлно разказва за всяка серия поотделно. В първия от тях (а и в много от интервютата си) той обяснява как се е появила идеята за сериала. Мазин през целия си живот е работил в "наративния" бизнес: писал е сценарии, създавал е истории. Основно това са били леки комедии и талантът на Мазин бил използван за "безобидни цели". Но историите могат да бъдат и други, а наративното изкуство лесно може да се превърне в оръжие за масово поразяване и именно това иска да разкаже Мазин. За това как изкуството да създаваш наративи и да ги контролираш може да се използва от силите на злото. Мазин започва да разработва тази идея още от 2015 година, но след това се случват президентските избори в САЩ и проблемът става още по-актуален, а необходимостта от такъв филм – още по-силна.
Ние често чуваме, че историята се пише от победителите и решаваме, че всичко се случва постфактум: първо побеждават, после пишат. Но понякога този процес върви едновременно или дори в обратен ред – както, например, на украинските избори от 2019 година, когато
победи историята, написана 5 години преди това
А на споменатите вече президентски избори в САЩ победи не само една история, а цял набор приказки.
"Каква е цената на лъжата?" – с този въпрос на професор Легасов започва "Чернобил" и следващите пет часа на филма са посветени на отговора на този въпрос. Лъжата тук е многолика, нито само съветската власт, нито само КГБ имат монопол върху нея. Не по-малко страшен е старшият на станцията в момента на взрива инженер Дятлов, който дори след самия взрив, виждайки неопровержимите доказателства, отказва да повярва в случилото се.
Но главният злодей в крайна сметка се оказва наративът за успешната съветска атомна енергетика. Именно защитавайки тази измислица, властихте вземат решението да засекретят доклада за инцидента в Ленинградската АЕЦ през 1975 година.
Ако докладът за него е бил достъпен за персонала на Чернобилската атомна централа, те щяха да знаят, че бутонът АЗ-5, който те смятали за "вълшебното копче", което могат да използват в екстрена ситуация, всъщност в техните условия не само няма да сработи, но и директно ще доведе до взрив. В рамките на този наратив съветската пропаганда занижава данните за радиацията в Припят и околностите му.
Русофилия
Сериалът, впрочем, леко може да бъде разделен на две истории. Едната за това, което се случва непосредствено преди взрива. Но тя приключва в момента на взрива и започва другата – за героизма. Изучавайки историята на Чернобил, Мазин всеки път остава поразен от това колко самоотвержено работят всички, които участват в ликвидацията на последствията от катастрофата.
Много от нещата, показани във филма, за руснаците изглеждат очевидни, но на Мазин му е било доста трудно да повярва в този абсолютно "киногероизъм" на мнозинството от ликвидаторите. Да, тогава не всички, не само в СССР, а и в целия свят, са разбирали реалната опасност от радиацията, но даже това, което са знаели, е било достатъчно да не се съгласяват да вършат такава работа за скромното възнаграждение от 400 до 1000 рубли (при средна заплата от 190).
В съпътстващия сериала подкаст Мазин коментира, че "Чернобил" би могъл да се случи само в Съветския съюз и само в Съветския съюз биха могли да се справят с него". Той е поразен от това колко организирано и послушно е проведена евакуацията в Припят, как младшият персонал на централата, по същество невинен, въпреки това се стреми да поправи случилото се, макар и с цената на живота си.
Другият отличителен елемент на подхода на Мазин е, че в сериала няма такова рязко разделение на съветска власт и съветски народ, както би могло да се очаква.
Всички се делят на лъжци и на тези, които страдат от лъжата. Колкото и да е парадоксално, именно този подход е много по-опасен за руската пропаганда от обикновения шаблон.
"Прескачане" на контекста
Но колкото и да се е старал Крейг Мазин да контролира наратива около собствения му филм, това е неизпълнима задача. В частност, защото попадайки на руска територия "Чернобил" се вклинява в местните наративи и тогава, замисленото от автора получава второ, а дори и трето значение.
Изобщо изкуството често се оказва заложник на чужди битки. Затова и "Чернобил" в Русия моментално започна да се вписва в непредвидени контексти.
Макар мнозина да признават, че в НВО са се справили по-добре отколкото биха могли в Русия, главното, което дразни руския зрител в "Чернобил" е, че "американците пишат руската история". Журналист от изданието DTF пък написа на 5 юни, че след излъчването на сериал за пръв път е видял цветя на паметника на ликвидаторите на Чернобилската авария.
Това предизвиква и претенциите към съвсем дребни детайли, които не биха били дори отбелязани, ако филмът беше руски. Даже сред либералната публика мнозина смятат, че руската история във версията на "Чернобил" става твърде "западна" по структурата си и се приспособява към западния наратив, губейки в хода на този процес някакви детайли.
Още един наратив, в който "Чернобил" попада случайно – този за принудителния избор, който съзнателните руснаци трябва да правят в отношенията си със Запада. Тези, които преди свободно съвместяваха своите руски и чуждестранни дела в новата фаза на руско-американското "охладняване", чувстват, че им е поставен ултиматум: или сте активно против руската власт или ставате неин съучастник.
В този контекст прославата на съветския народ на фона на разобличаването на съветската система се превръща в политическо действие. Това в своята рецензия отбелязва и коментаторът Зинаида Пронченко. "На въпрос: И на кого сме нужни ние, такива някакви радиоактивно" създателите на "Чернобил" отговарят: На всички, на всички сте нужни, само си подобрете оценките по свобода, братство и равенство", резюмира Пронченко.
Разбира се, в такава логика има голям пробив: там където не се отчита, че създателите на сериала изобщо не са имали намерение да "разговарят" с руската аудитория, но както беше отбелязано, когато произведението попада в чуждия наратив, то целите на автора вече са без значение.
А в най-болезнената за съвременната руска система точка, "Чернобил" удря почти съзнателно. Когато сериалът поема върху себе си смелостта да каже истината и да се бори с разпространението на лъжата, то в американския контекст без ролята на съвременна Русия не може: и фабриката за тролове, намесата в изборите, фалшивите новини и така нататък. И това, разбира се, е един вид намеса – атака с истината.
И това, че руският зрител в мнозинството си приема правдата, разказана от сериала и одобрява американската намеса в летописа на руската история – това е много тревожен знак и
дръзко предизвикателство към системата
И на това предизвикателство руската пропаганда не може да не отговори.
В своя отговор на "Чернобил" руската пропаганда демонстрира своите методи, в които има два наратива: вътрешен и външен, които силно се различават един от друг. Вътрешният е по-прост и той се огласява от лоялните към Кремъл медии от типа на "Комсомолская правда" и телевизия "Россия 24", а в съвсем изопачен начин и "охранителните фирми" от типа на "Царград" и Федералната информационна агенция (ФАН, свързана с Евгений Пригожин). Тук методът на борба е съвсем директен: филмът беше наречен русофобски, с микроскоп се търсеха и най-малките неточности, като мимоходом се изопачаваше и самият сюжет на сериала, и историческите факти (така, например, в лъжа беше хванат коментаторът на "Россия 24").
Подобни текстове и репортажи излязоха във всички подобни издания и медии. Те са насочени към широката руска публика – тези зрители, които още не са гледали сериала, да се откажат и да го гледа.
Но има и втори наратив, външен, този, който Русия предлага на света. И в него всичко е съвсем различно. Russia Today хвали художествените достойнства на филма и мимоходом споменава "със съжаление", че все пак той не е напълно автентичен.
В друг от материалите се засяга Украйна: демек, вярно е, че имаше Чернобил и всичко в десйтвителност беше толкова страшно, но и сега на територията на Украйна работят други реактори и всички те са много опасни.
Russia Beyond – културното подразделение на RT, в един от излъчените материали хвали на практика всички аспекти на филма (включително и неговата автентичност), в друг – старателно се заяжда с няколко детайла и все пак като цяло го оценява положително.
Тази ситуация с двата наратива понякога изглежда съвсем комично, когато едни и същи думи се интерпретират по различен начин. Новината, че руският министър на културата Медински е оценил положително сериала (и този цитат явно работи за външния наратив), в сайта на телевизия "Царград" излиза със заглавие, намекващо за обратното.
И в крайна сметка всичко се свежда до това – до битката на наративите. Западният – идеализираният, в който винаги побеждава правдата. И евразийският – фаталистичният, за това, че "всичко е сложно, във всичко има нюанси, не може да делим само на черно и бяло, а ако някой се опитва еднолично да отговаря за истината, най-вероятно лицемери".
"Чернобил" е знак, че това няма да продължава още дълго. И ако руският наратив бъде поставен на натиск, едва ли ще издържи.
По историята в Соблсбъри, по руските военни, които "не бяха" в Крим, по активното отрицание на опитите за намеса в американските избори – по всичко това отдавна личи, че този мит не е най-силният. Особено когато той е изграден върху съвсем неустойчивата надстройка на вътрешния наратив, в който ние вече "отмъстихме на предателите на родината, и си върнахме героично Крим, и победата на Тръмп отпразнувахме".
В условията на отвореното общество тази система работи все по-зле и това се вижда прекрасно от примера с "Чернобил" – докато RT и Russia Beyond благородно хвалеха филма, западните медии масово препечатваха новината, че Русия се готви да заснеме собствен сериал за "Чернобил", в който за катастрофата са виновни западните спецслужби.
Това действително е така, подобни планове има още от 2014 година, и сега, на фона на успеха на HBO, си спомниха за него – разбира се, за вътрешна употреба. Но да си мислят, че навън нищо няма да научат за него, би било действително странно.
През последните седмици на няколко пъти виждаме как се разпадат системните наративи. И като цяло е редно да се твърди, че с наративното изкуство в RT, външно министерство и администрацията на президента умеят да работят по-зле отколкото в Холивуд. "Чернобил" не си е и поставял за цел да се похвали или да ни заплаши с това, но машината на руската пропаганда вижда заплахата.
Добре, този филм е за 1986 година, но ако утре направят за Скрипал, за Крим, за Източна Украйна? Дали Russia Today, чиято главна редакторка написа сценария на провалилия се филм "Кримския мост", ще може да създаде по-убедителна история?
Разбира се, на новинарското поле, те все още се крепят здраво.
Но въпреки благородните пориви на Крейг Мазин, те не може да не виждат заплахата от "Чернобил".