Проф. Калин Янакиев, портал Култура
В предишния си текст написах, че около протеста това лято има два проблема: единият е, че за първи път от 1989 г. се протестира не срещу БСП и властови конструкции, в които БСП е ключов участник. Иска се оставката на правителство, на което БСП официално е опозиция, протестира се срещу парламентарно мнозинство, в което БСП не е участник. Освен това протестът не е нито доминиран, нито ръководен от партийно-артикулиран политически субект – не може да се идентифицира като „десен“, „антикомунистически“ и т. н. А това – макар да се вижда, че той е против една уродлива и все по-нагла олигархия, обхванала с пипалата си цялата страна и корумпирала по-голямата част от т. нар. „политическа класа“ – смущава мнозина, особено от по-възрастното поколение. Вторият проблем, както също отбелязах миналия път, е, че този протест тече в условията на почти напълно овладени от същата тази олигархия медии, които не просто го неглижират (както правеха в предишни години), но съзнателно изкривяват неговия образ за читателите и зрителите, които не присъстват или не могат да присъстват на него физически.
И ето: струва ми се, че поради тези два проблема, поради тази новост на ситуацията – можем да чуем (и прочетем) характеристики за протеста, давани му от хора, към които лично аз изпитвам безспорно – и политическо и интелектуално уважение, но с които въпреки това не мога да се съглася. Давам си сметка, че въпросните характеристики отчасти са плод на недостатъчно ясна ориентираност – ще го повторя – в новата политическа ситуация, която от поне седем години вече доста се различава от онази на т. нар. „преход“, отчасти са плод именно на съзнателно изграждания от медиите на олигархията образ на онова, което се случва на площада в столицата.
В този текст ще се опитам да обоснова несъгласието си с въпросните уважавани от мен люде и (ако това е по силите ми) да успокоя поне донякъде техните съмнения.
Този протест – казват с безпокойство – бил „твърде нееднороден“, в него участвали партии, групи и организации, с отчетливо несъвместими политически възгледи. Следователно обединяващата ги настояща цел – да получат оставките на правителството на Бойко Борисов, на главния прокурор Гешев и да предизвикат предсрочни избори (сама по себе си справедлива) – ги превръщала обаче в нещо като нов „Отечествен фронт“ (ОФ).
Именно в „нов ОФ“ казват – а доколкото в зачатието му днес стои и фигурата на бесепарския президент Румен Радев, то има сериозна опасност, при евентуалния му успех да последва добре познатата ни от историята съдба на оригиналния, на „оня“ ОФ от 1944 г., т. е. присвояването на този успех от БСП, от антиевропейската русофилска партия на Костя „Копейкин“, свръховластяването на „човека на ген. Решетников“ на президентския стол и… разправата с наивните, съдружили се с всички тях демократи. Вижте, сочат ни – в протеста, редом демократите и Христо Иванов се е прилепила абсурдната компания на „организацията“ на Мая Манолова, на АБВ на Г. Първанов и Румен Петков, на фашизоидите от „Възраждане“, които горят европейски знамена, някакво си „отровно трио“ от люде със съмнителен обществен имидж. Не, тук има нещо съмнително! Ние, опитните демократи от прехода сме обезпокоени и предпочитаме да се дистанцираме!
Макар че доколкото вече съм на възраст, да не участвам в този протест така всеотдайно, както в предишните, аз обаче всеки ден – от неговото начало отивам на площада и оставам там в продължение на час-два, т. е. имам непосредствено и всекидневно впечатление от ставащото на него и в противовес на горните твърдения мога да засвидетелствам следното:
Този протест въобще не се състои от „партии и организации“; той въобще не е „съдружество“ на формално обособени – още по-малко пък традиционни – политически субекти. Това – казвам го именно като всекидневен свидетел на площадното общество – не е събрание на „партийци“, на партия или партии, а нещо ново –
протест срещу системата, в която практически всички партии в парламента се сляха в корупционно месиво,
престанаха да са политически партии и се превърнаха в клиентели на олигарси, поддържани от настоящата власт. На „политическата сцена“ протестиращите днес въобще не виждат свои или чужди „партии“, а единствено, станалите видими поради онагляването им олигарси и обслужващите ги висши държавни чиновници, за които при това знаят, че са сменили по три-четири партии, преди да акостират в „партията на властта“. Виждат и лица, от чиято „партийна принадлежност“ слабо се интересуват, и които имат куража да посочат и разобличат това гнусно корупционно месиво (на първо място – лицето на Христо Иванов).
Но ето защо след най-първия ден, на който – в плътна (но обособена) група, точно пред входа на президентството – действително имаше привърженици на Румен Радев, които аплодираха думите му, името на президента напълно се изпари от пробудилия се площад. То (и след втората поява на Радев онзи ден) нито веднъж нито бе скандирано от множеството, нито дори прозвуча от микрофона на някой от говорителите. Повтарям го и в този текст (като свидетел) – на площада не може да бъде видян дори един плакат с името на президента. Младите хора на него въобще не свързват нито исканията си, нито надеждите си със застъпничеството на този човек. И още нещо: попитайте се защо, ако този протест, както продължават да внушават медиите е „в подкрепа на Радев“, на него нито веднъж не бе говорено в защита на… обвинените и арестуваните от Гешев негови съветници (заради които протестът бил избухнал)? Защо никоя телевизия не ни показа и един плакат например с надпис „Свобода за Узунов“ (или за другия, чието име не помня)? Уверявам ви, че над девет десети от протестиращите млади хора не биха могли въобще да си спомнят имената на въпросните съветници. И нещо симптоматично: лозунгът на президента от първия ден „Мутри вън“ спонтанно бе заменен от протестиращите с „Всички вън“ и аз съм свидетел как тази замяна бе забелязана и горчиво разочарова малцината обнадеждени „пробесепарски“ протестиращи „срещу Бойко“. „Как всички вън – нима това значи и депутатите от парламентарната опозиция“ – написа във Фейсбук едно познато на мен семейство от академични мономани и… престана да посещава „неконструктивното сборище“.
По-нататък: ако протестната общност действително би могла да се характеризира като „нов ОФ“, в който рамо до рамо са застанали „демократи и комунисти“, то попитайте се защо в нея няма нито един говорител, излизащ на трибуната от името на официалната опозиция на ГЕРБ – от името на БСП? Защо няма (а аз свидетелствам, че няма – ако имаше и един, щяха да ви го покажат по телевизията) плакати на тази партия, защо ги няма партийните им символи и знаци, защо няма самозаявяващи се групи „социалисти“, които другите „офетовци“ да приемат? Ще кажа, че дори на площада да присъстват симпатизанти на тази партия, показателно за усещания от тях дух на протеста е, че те предпочитат да остават на него анонимни. А в ОФ от 1944 г. БКП никак не е била анонимна.
Непрекъснато споменаваните от подозрителните към този протест: Румен Петков, Татяна Дончева, Александър Томов и пр. – ще го повторя още веднъж – бяха на площада единствено в първия ден на протеста – плътно скупчени пред вратите на президентството, снимаха се и оттогава от тях няма и помен. Ако някакви привърженици на техните „организации“ присъстват на площада, то те не са нито от публичните им лица, нито се заявяват като техни представители.
Прословутата Мая Манолова – показателно е – също не протестира на площада от името на своя т. нар. „нов политически проект“. Тя е там почти всеки ден – да, но в лично качество или придружавана от (буквално) неколцина свои съмишленици. И аз мисля, че тя е там чисто и просто, за да не „изпусне“ съвсем новата ситуация, създала се след акцията на Христо Иванов на плажа край Росенец. Защото Мая Манолова бе (възможен) фактор в политическия ни живот преди няколко месеца – в периода на обществената депресия. Днес обаче никой няма нито желание, нито интерес да се включва в нейния „нов политически проект“. Дори не си го спомнят. Помислете: ако протестната общност бе „нов ОФ“, защо Мая Манолова не е говорила пред нея в качеството си на политически лидер на една от неговите съставляващи? Защо въобще не се опита да вземе думата пред тези хора на площада? Ще ви кажа – защото за събраните там тя не е никакъв „техен представител“.
Същото, което казах за БСП, се отнася и за най-одиозната (и действително антиевропейска и евразийска) партия, която „пришиват“ към днешния протест (и значи към „новия ОФ“) – партията „Възраждане“. Да, групички от нейни привърженици действително се явяват на площада в София. Лидерът им Костя „Копейкин“ и неговите най-близки сътрудници практикуват дори следния „трик“: появяват се от време на време в по-ранните следобедни часове, преди масата от хора да се е стекла и след това – фотографирани от медиите – бързо-бързо изчезват. Бидейки осведомен за антропологичния тип на „Копейкиновите“ партизани, аз често различавам групичките им сред множеството, но и тук е показателно, че те не се самозаявяват като такива: не съм видял никой да дръзне да издигне антиевропейски лозунг, не се веят и знамената на „Възраждане“ с черен балкански „лев“ на бял фон. Защо – да попитам – и тези хора предпочитат да са анонимни в София? Ами защото, за разлика от страхуващите се от „новия ОФ“, те добре осъзнават, че протестът тутакси ще ги сегрегира, че духът му няма нищо общо с тях. Тяхната територия е извън София, където единствено са възможни и провокативните им прояви.
Ще повторя и тук, че т. нар. „отровно трио“, в персоналните качества и политическа ориентация на чиито членове мнозина имат съмнения, въобще не са „организатори“ и „водачи“ на този протест. Те дори не тъй често говорят на него. Това че заемат видно място на стъпалата на бившия Партиен дом или (от скоро) на подиума с тонколоните, само създава впечатлението, че са негови „лидери“.
След всичко гореизброено и имащо за цел да разсее съмненията, че на площада в София е заквасен някакъв „нов ОФ“ – аз ще призная обаче, че „прилепването“ на различни одиозни (или най-малкото пререкаеми) групи към този – в същността си антиолигархичен (и затова анти-ГЕРБ) протест, е факт, който не може да се отрече. И аз мисля, че той представлява
новооткритата в наши дни форма на противодействие на градския протест,
на която не сме били свидетели при предишни негови избухвания. Мисля дори, че тя буквално „в крачка“ замени довчерашната форма на „контрапротеста“, оказала се днес позорно непродуктивна. Подлостта на въпросната нова форма обаче е в това, че тези групи от „прилепящи се“ ядрото на протеста трудно може да прогони от самия площад (то би довело до конфликт), а и няма как отчетливо да заяви разграничението си от тях. Как например да се разграничиш от голямата група „работници в сферата на хазартния бизнес“, неочаквано решили да заявят, че „хазартът не е само на Васил Божков“, нахлуващи на площада и смесващи се с останалите; как да предвидиш нашествието на чалга-певиците или майките, протестиращи срещу попълзновенията на „Барневарн“, още повече ако няма как да си осведомен за тяхното неочаквано пристигане, за разлика от репортерите на казионните медии, които тутакси ги „фиксират“ и обилно ги представят във вечерните си емисии, за да създадат превратен образ на площадната общност.
Накрая ще се опитам да възразя на още една съзнателно създавана заблуда – тази, че (предвид „разнородния си политически състав“) протестът бил имал и твърде „разнородни и несъгласуващи се помежду си искания“. Ще кажа направо, че това е лъжа, тиражирана от овладените от олигархията медии. Доколкото, както споменах, на този протест партии и „организации“ не се самозаявяват, такива „разнопосочни искания“ не биха могли и да прозвучат (а и не са прозвучавали). Множеството – достатъчно е да идеш три-четири поредни дни на площада и да останеш на него час-два – скандира (т. е. иска) собствено две неща: оставка на правителството на Бойко Борисов и отстраняване на главния прокурор („Гешев е позор!“). Всички други лозунги са перифрази или „обигравания“ на тези искания. Това е целта на протеста и това, ще добавя, е резонно да бъде целта на един такъв протест. Той не би могъл да си поставя други цели, след като всички евентуални, въобще е възможно да бъдат поставени едва ако се постигне тази първата. Искания за „ВНС“, „за увеличаване на правомощията на президента“, за „нова избирателна система“ – свидетелствам това – въобще не се издигат от протестиращата общност. Те са само разглаголствания на различни (най-вече бивши) политици и „обществени експерти“, които без да присъстват на самия протест, всекидневно говорят обаче от негово име от… телевизионните екрани.
… И най-накрай: освен ясно заявената, общо-споделена и настойчива цел – оставки на Бойко-Борисово-„патриотарската“ конструкция – протестът върши още едно основно нещо: той развенчава – публично, масово, изобретателно, фестивално-впечатляващо, развенчава създаваната с години и „обгрижвана“ аура на „бате Бойко“. Откакто има протест – нека се забележи – буквално всяко изказване на премиера, всеки негов публичен жест вече е обект на развенчаване. Това е – ще го определя в противовес на казаното от уважавана от мен писателка – не „беснуване“, а същински „екзорцизъм“ срещу „магията“ на „батето“ (или „бащицата“). А това че той стана обект на подобно масово, неспирно, незаглушимо с нищо развенчаване, е най-сигурният признак, че определена граница от региона на „бесовете“ вече е била премината от този човек и той вече е (и все повече ще е, каквито и процедурни хватки да прилага) политическа развалина. Избухването на протеста – масов „екзорцизъм“ по развенчаването на „Бойко-борисовизма“ – така внезапно, така радикално променящ отношението към него, след като само до преди два месеца то изглеждаше непроменимо, е невероятен урок за крехкостта на „харизмата“ на полуписта. Да, тя може днес да изглежда като почти природен феномен, на който краят не се вижда и в броени дни да се разлети – от нея да не остане нищо. Да се превърне от общонародна привичка в нестишно посмешище.
Но това е тема за друг и (даже) по-метафизичен размисъл.