Роберт Леви
1. Здравка Евтимова, ДОБРАТА СТРАНА НА НЕЩАТА
Да обяснявам коя е Здравка Евтимова ми се струва напълно излишно. България има разказвач на изключително ниво, превеждан по цял свят. Само изброяването на чуждестранните й издания би заело една страница. Още толкова – наградите й.
Но, признавам си, този й сборник ме изненада. Хвана ме за гърлото, ако ми бъде простена употребата на това клише.
Няма нищо изненадващо в умението на Евтимова да разказва простичко една история, без да извежда дидактическа поанта – слабост на много от съвременните български писатели. Но аз за първи път се потапям в един непознат за мен неин свят, в който като че ли отчаянието взима връх. Тук ударението пада на „като че ли”. Защото, точно когато решиш, че грозотата на действителността се е сгъстила до степен да я хванеш с пръсти, един тънък, но мощен лъч на надежда избликва, втечнява я и я оставя да се оттече.
Ще се опитам да опиша усещането. Имате мръсен – до посивяване и почерняване лист хартия. И някак Здравка Евтимова поставя между него и слънцето лупа, концентрира светлината в точка. Ефектът е зашеметяващ.
Или някъде има краен квартал – с течащи тавани в апартаментите и ронещ се асфалт по улиците между блоковете. И изведнъж две деца рисуват човече върху този асфалт. Половината розово, половината синьо. Край. Този квартал вече не е мрачен. Идва друг сезон, слънцето изгрява.
Трудно ми е да си представя по-добро заглавие за този сборник. Не пропускайте да добавите „Добрата страна на нещата” в библиотеката си.
2. Димитър Петров – Регин, ПАРЧЕНЦА ЖИВОТ
А този автор до преди два дни ми беше напълно непознат. Единственото, което знаех за него, беше, че е автор на детски книжки.
Заниманията ми с литература са ме научили да не подхождам към непознат автор предубедено, слагайки му етикет. Защото не е кой знае какво чудо детският писател да пише добре и за възрастни.
И точно такъв е случаят с Димитър Петров – Регин, Неговите „Парченца живот” ме хвърлиха в истинска мрачна бездна. Сякаш авторът се е надвесил над нея и с любопитство наблюдава гърчещите се долу обитатели.
Възможен и друг прочит на тези истории. Може би не авторът, а героите му са се надвесили над бездната. Но „Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб” – казва Фридрих Ницше. А всяка бездна крие и нещо мистично. И това се проявява във всеки от разказите в този сборник.
По някакъв много странен начин, историите, които разказва Димитър Петров – Регин ми напомниха на Ричард Бротиган. Но това е Бротиган, на когото чувството за хумор е заменено с отчаяние и примирение.
Ако някога успея да се запозная с Димитър Петров – Регин, въпросът, който ще му задам, ще бъде – дали от този мрак, който владее тези му истории бяга в детските приказки, или обратно – уравновесява светлина на детската литература с мрак?
Препоръчвам да си вземете както този сборник, така и чудесните му детски книжки. Със сигурност и вас ще обземе любопитството кое е първично.
3. Лида Пантелеева, СЪНИЩАТА НА НОЩТА
Като наблюдава какви филми гледам и какви книги чета, двадесет и четиригодишната ми дъщеря ме пита: „Тате, кога ще пораснеш”? Плахият ми, несигурен отговор е: Вероятно никога!
Затова никой не бива да се учудва, че това детско фентъзи ме гушна и не ме пусна от първата до последната страница.
Надявам се, че повечето любители на жанра ще се съгласят, че през последните години у нас се появиха наистина добри фентъзи книги. Аз дори съм бил редактор на една.
„Сънищата на нощта” е роман, издържан в най-добрите традиции на… хм, „Билбо Бегинс” да речем. Но за да бъде една книга „в най-добрите традиции на”, тя трябва наистина да е много добра. Иначе няма да е „в традициите”, а ще е епигонство. Книгата на Лида Пантелеева не е подражателска. Изключителната фантазия на авторката не е позволила това да се случи. Толкова много приказни герои, в толкова много светове, в приказно място – отдавна не бях се захласвал толкова. И, разбира се, задължителната битка между доброто и злото – истинска битка, с истински вълшебни мечове. Но да не пропусна една наистина важна особеност. Тук, още преди началото, доброто става зло, за да се възроди, когато злото бива победено. А това е преход, който повечето от нас са извършили.
Така че, ако имате у дома ученик, току-що навлизащ в тийнейджърска възраст, ако той/тя си падат по „Властелинът на пръстените”. или дори по „Междузвездни войни” – то „Сънищата на нощта” имат своето място в библиотеката в детската стая.
4.Светлана Дичева, „ПОСЛЕДНИТЕ ОТ СВОЯ ВИД”
Бях редактор на предишния сборник на Светлана Дичева – „Разкази от черен шоколад”. Казвам това, за да разберете, че ми е трудно да пиша за нея безпристрастно.
В „Разкази от черен шоколад” герой са телата ни – телата ни с всичките ни плътски желания и всички мъчения, на които ги подлагаме, за да останат те млади и стройни. Сякаш те, а не духът ни е който ни поддържа и при най-черните изпитания.
Логично е да се запитате – но защо започвам с „Разкази от черен шоколад”, нали ви представям „Последните от своя вид”? Защото при тази българска писателка всички истории са свързани, всички са изтъкани от една болка – за възможната загуба на самата ни същност, на онова, което (уж) ни отличава от всички останали видове.
В „Последните от своя вид” разказвачът не сме ние, хората. Разказват животните, които сме довели до границата изчезването. Те с любопитство се взират в нас и несхващат странната ни логика. Първо с огромна енергия над изтребим над 40 хиляди вида. А после – о, колко човешко –с не по-слаб ентусиазъм да тръгнем да ги спасяваме. Както се казва – и Дарвин би се зачудил.
Светлана Дичева не се чуди. Тя е наясно. И затова при нея животните се вглеждат в нас със жал. Това, което те и Светлана Дичева споделят с нас е простичко - веднъж вкараме ли всички животни в Червената книга, последния вид, който ще впишем в нея, сме ние.
На всяка цена си вземете от щанда на „Лексикон” „Последните от своя вид”. За да направите удоволствието пълно, прибавете и „Разкази от черен шоколад”.
5.Калин Терзийски, ВЛАДЕТЕЛИТЕ
Кайо – Калин Терзийски – си е Кайо.
Днес съм на 56 години. А познавам Кайо от времето, когато бях на 15. Аз съм по-голям. С шест години. Тогава тази разлика ми се струваше космическа. Днес вече не. Но за 40 години Калин Терзийски не спира да ме изненадва.
Първо ме изненада с първия се роман – „Алкохол”. Тогава завидях. Дявол да го вземе този човек пише много добре! После изненадите се трупаха с всяка следващата книга, с всяко публично проявление. После – да ме прости читателят за израза – ми скри шапката с „Разкажи ми”. Тогава си казах – оттук по-нагоре накъде? „Разкажи ми” е невероятна книга. И нея може да намерите на щанда на „Лексикон”.
Но! Кайо си е Кайо. „Владетелите” вече не е просто изненада. Това е гръм от ясно небе. Това е десен завой веднага след знака за ляв. Типично за Калин – да ни поведе накъдето най-малко очакваме.
Само на Кайо може да хрумне да напише нов Именник на българските владетели. Оригиналът започва с Авитохол някъде между 146 и 165 година и завършва с Умор през 766. Калин го пренаписва, като започва с Аспарух, за да приключи с Иван Шишман. Някак между тези двамата са заключени причините за днешното ни българско житие-битие. В тях се взира Калин.
Оригиналният Именник е простичка хроника: владетел – години на царуване. Именникът на Калин е психология. Решенията се взимат от хора. Взимат се при такива състояния, че до владетелите на България крачат Кант и Юнг. Защо не? Защо Кормесий да не се равнява с краля на франките Пипин Къси?
Да. Това, всъщност, е Калин, Кайо, когото познавам повече от 40 години, и който не спира да ме изненадва. Да не пропусна да спомена колко се шашнах, когато видях кой му е редактор. И отново ме обзе завист. Един от най-ерудираните хора, които съм срещал – Ивайло Нойзи Цветков!
Не, в никакъв случай не подминавайте Калин Терзийски и „Владетелите”!