Ето как Иван Тропанкев обясни пред Faktor.bg, защо фотографиите му са усещане за живот, дори когато той вече си е отишъл:
„Фотографиите не са нещо повече от това, което върша през всичките тези години, но вече с други средства. В началото те не бяха повече от снимки за спомен. Например като тази от 24 май 1975 г. На която са поетите Добромир Тонев, Огнян Сапарев и Румен Леонидов. Като се връщах през годините на тази снимка ме напушваше смях, защото двамата поети са без бради. Сега ми е тъжно, защото Тонев не е между живите. Но и тримата от снимката имат място в литературната ни история. За мен тази снимка обаче е преди всичко усещане за живот, дори когато той вече си е отишъл.
Същото е и с портрета, който направих на художника Анастас Константинов и жена му.
Всъщност всяка от снимките приемам като една история, която може да е само миг, но може и да се развие в неподозирани измерения: синът, който чинно бута инвалидната количка с баща му на крайбрежната улица, после спират, момченцето се качва на перилата и двамата се вглеждат в корабите отсреща и си говорят. Ами онази женица със забрадката в Якоруда, която не чува общата празнична глъчка на съботния пазар и акуратно бърше масата за следващите клиенти. А какво да кажа за онзи господин с патериците в трамвай, който стои сякаш извън времето и пространството. Така надписах снимката: “Извън времето”. Ами ръцете на 80 годишният световен джазмузикант Милчо Левиев, (нарочно отрязах в една от двете снимки лика му) исках да подчертая пръстите му – в едната ръка стискаха чаша с уиски, а с другата бастун. Със същата страст, с която на другата снимка шареха по клавишите.
Да повярваш, че снимката ще стане е най-трудното. Но в тези няколко милисекунди си казваш - всичко е такова, каквото трябва да бъде.”