Унищожените животи и съсипаните съдби, които деформираха българина

Мурвей Радев представя документалната книга за баща си "Прекършен живот"

Муравей Радев и документалната книга за баща му

Муравей Радев и документалната книга за баща му

Даниела Горчева

Утре, на 12 май, неделя от 19 часа в зала "Тържествена" на Военния клуб, издателство „Изток- Запад“ ще представи книгата „Прекършен живот“ . 

Авторите Муравей Радев и дъщеря му Йоана са събрали  спомените на своя баща и дядо Георги Радев и са публикували фотокопия на  документите, намерени в архива на Държавна сигурност в една впечатляваща книга от три части. 

Първата част на книгата разказва

 невероятната история на рода Радеви,

история достойна за холивудски филм. Във втората част са събрани спомените на Георги Радев от неговата Голгота по комунистическите затвори и концлагери. Третата част проследява досиетата на Държавна сигурност, шпионирала и следила цялото семейство чак до 19 януари 1990 година, подслушвала дори провежданите в дома им семейни разговори.  Държавна сигурност  стигаше дотам в мерзостта си, че подслушваше дори младоженци  в спалните им. Днес някои от наследниците им нагло претендират, че не било толкова лошо. 

Георги Радев носи името на своя дядо Георги Радев старши,  роден в подбалканското селце Аджар (дн. Свежен).  През 1850 година като много други момчета от Аджар и той става  чираче в абаджийница в Цариград . Постепенно  с много труд, с почтеност , с безспорна съобразителност и търговски усет довчерашното чираче абаджийче се издига до заможен търговец и индустриалец , собственик на фабрики за зехтин и коприна в Левке,недалеч от  Анкара. Жени се за гъркиня, има 12 деца, но възпитава синовете си в любов към България.  И това е причината някои от синовете му да се върнат и задомят в България след Освобождението.
 Уви, на неговия внук , носещ името му Георги Радев, е съдено да измине цялата страшна Голгота на насила наложения след съветската окупация комунистически тоталитарен режим.  
След жестоки изтезания в Държавна сигрност, той е изпратен като каторжник в зловещия комунистически концлагер край Белене, на остров Персин. Ето откъс от спомените му, които всеки българин трябва да прочете. Тези спомени, както и много други доказват, че въпреки побоищата, издевателствата и робския труд, на комунистическите престъпници им е било трудно да "превъзпитат" истинските човеци в съветски и поне в първите две десетилетия на зловещото им управление, хората все още са пазили солидарността си, човечността си и дори куража си. 

Из спомените на Георги Радев:

"Една година, струва ми се беше 1954, наводнението стана през зимата. Управата на лагера се стресна, че главната ни храна - празът ще бъде унищожен  и ни прати по спешност да отидем да го приберем. Разстоянието до него беше около 3 км., а река Дунав вече преливаше над дигата. Опасността пътят ни за връщане да бъде отрязан, беше много голяма. Но животът на затворниците не беше толкова ценен, колкото празът. Едва се прибрахме на втори обект и пред нас се разкри величествена гледка. Една вълна като цунами напредваше към нас, но забавяше своя ход поради дълбокия сняг. Само господ ни предпази тя да не отреже пътя ни за връщане. 

Пролетта на същата 1954 г. водите на реката влачеха огромни късове лед. На завоя на реката при Свищов, ледените блокове започнаха да се натрупват и да затрудняват течението. Градът беше изправен пред сериозна опасност от голямо наводнение. Офицерите от пограничната батарея не смееха да открият огън срещу ледовете, защото се страхуваха снарядите да не попаднат в града. Тогава началникът на лагера се обърна към затворниците: „Има ли сред вас офицер, който се наема да командва батареята?  Ако сгреши – ще бъде разстрелян на място, ако успее да разпръсне ледовете, ще получи право на извънреден колет!” Майор Петър Жечев /син на адютанта на цар Борис III ген. Рафаил Жечев/ излезе напред и заяви, че приема предложението. Тъй като бяхме добри приятели, аз бях силно обезпокоен от риска, който поема. Но той само ми се усмихна и каза: „Един генерал-щабен царски офицер не може да сгреши!”. И той наистина успя да се справи с ледовете без никой да пострада и на практика спаси Свищов. Извънреден колет обаче, така и не получи. 

Храната, която ни даваха в лагера беше не само лошокачествена, но и крайно недостатъчна. Тя не можеше да компенсира енергията, която изразходвахме в робския труд. Имахме право да получаваме и по три килограма на тримесечие храна от вкъщи. Някои от съидейниците ни обаче по различни причини нямаха тази възможност, за това ги включвахме в групи и разпределяхме домашната храна по равно между всички. Веднъж двама от моята група откраднаха от оборите царевично брашно смляно на ярмомелка с кочаните. Така всяка сутрин в чая си слагахме по две лъжици от брашното. Получаваше се нещо като помия за свине, но и на това се радвахме.

Освен постоянното недохранване ни измъчваше много и недоспиването. Сутрин ставането беше много рано. След получаване на нарядите, охраната поемаше определените й бригади и се отправяхме към работното място. Крачка в страни от колоната се смяташе за бягство и се стреляше без предупреждение. Имаше убийства само за това, че някой си е протегнал ръката да откъсне нещо по пътя. Обектите бяха отдалечени на километри един от друг, а храната се носеше закачена на прътове. Зимно време тя така замръзваше, че не можеше после да се разпредели по канчетата.

Проверки дали затворниците са налице се правеха често, но особено тежка за нас беше вечерната проверка. След изморителния работен ден стояхме с часове изправени на плаца докато сметките на неграмотните надзиратели излязат. През цялото това време бяхме нападнати или от леден вятър или от ята гладни комари в зависимост от сезона. Не по-малко настървени бяха дървениците, които ни чакаха да легнем по наровете. Тези допълнителни врагове изсмукваха и малкото останали ни сили. 

Безспорно най-тежката работа в лагера беше построяването на околовръстната дига на Персин, която да го предпазва от наводненията. Повече от едно десетилетие с робския труд на десетки хиляди лагеристи и политически затворници се изграждаше това огромно съоръжение. Пръстта се носеше с тарги от стотина метра разстояние. Нормата се менеше според каприза на началствата, но за по-възрастните беше винаги непостижима. Ние легионерите бяхме тогава млади и още здрави, за това включвахме в групите си възрастни и немощни хора. Така например в нашата група беше Стойчо Мушанов, чиято дясна ръка беше почти парализирана и той едва държеше лопатата. Тъй като тежестта на препълнената с пръст тарга пада само на пръстите, използвахме въже или дебела тел, навити с парцали и две халки в долните краища, които се нанизват на дръжките на таргата. По този начин тежестта се разпределя между ръцете и гръбначния стълб.

Сред по-младите легионери беше и Никола Стоянов /Коко/. Прям, откровен, с изострено чувство за справедливост, той по-трудно от останалите понасяше произволите в „трудово възпитателното общежитие”. А несправедливостта се ширеше навред и беше правило в отношението към нас от простия милиционер и надзирател до началника на лагера. Така Никола Стоянов стана един от редовните посетители на карцера. Веднъж, благодарение на този си непримирим дух, той беше на косъм от смъртта. Милиционер забеляза, че таргата, в която е впрегнат един възрастен затворник, не се движи достатъчно бързо и започна да му крещи: „Ей, ти там, дъртия, мърдай по-бързо да не те почеша с куршум по гърба!”. По принцип за застрелян затворник се даваше награда. Просто след убийството, трупът се изтегляше за краката на няколко метра извън очертания с колчета път и се обясняваше, че е застрелян при опит за бягство. Предупреденият, че ще бъде „почесан” с куршум старец напрегна всичките си сили да побърза, но не издържа и се строполи на земята.

 Тогава Никола Стоянов не се стърпя и се развика на милиционера да си гледа работата и да пази някой да не избяга, а не да дава акъл кой как да работи. Първоначално милиционерът се стъписа от изненада пред тази необикновена дързост, но в следващата секунда обидата стигна до съзнанието му и той вдигна шмайзера си срещу Коко.  Тогава ние всички се скупчихме около другаря си. Милиционерът му заповяда да мине пет крачки в страни. Явно предстоеше разстрел и за това ние свихме още по-плътно с телата си обръча около Никола Стоянов. На нареждането да се отдръпнем, ние отговорихме с предизвикателно вдигане на лопатите право срещу дулата на шмайзерите. Виждайки нашата решителност, в очите на милиционерите се появи колебание и страх. Те разбраха, че и да открият стрелба, пак ще успеем да се справим с тях, защото бяхме стигнали до онзи предел на нетърпимост, след който бяхме способни на всичко. Оръжията се наведоха надолу и беше дадена команда за прибиране в лагера. Явно след това милиционерите не бяха разказали на началниците си какво се беше случило, защото така и не последваха разпити. 

През 1955 и 1956 година в Белене бях свидетел на една и участник в две стачки. Първата беше „стачката на младежите”. Всяка бригада се състоеше от 50 затворника на възраст от 17 до 70 години. Тъй като бригадите не винаги изпълняваха нормите си, от щаба на лагера сметнали, че това неизпълнение се дължи на „лошото” влияние, което закоравелите антикомунисти оказват върху младежите. По тази причина бяха образувани изцяло младежки бригади, настанени в отделни помещения, в пълна изолация от останалите затворници. Очакваше се, че младежите ще станат послушни и лесно ще могат да бъдат превъзпитавани. Каква обаче беше изненадата на ръководството на лагера, когато вместо подобрение, изпълнението на нормите спадна катастрофално. Това беше възприето като явен саботаж. И действително беше така, защото младежите бяха взели решение да изпълняват максимум половината от нормата. Не помогнаха нито обещания, нито заплахи. Тогава началникът на ДС Борис Митев заедно с група конници отишъл на обекта, където се трудят младежите  и ги строил в две редици. Казал им „Който не желае да работи, да мине две крачки напред!”. Никой не помръднал. Последвала втора команда: „Който иска да работи, да мине две крачки напред!”. Пак никой не помръднал. Третата команда била към охраната - всички да бъдат прибрани и заключени в помещенията. Там младежите били пребити и разпитвани с часове, но без резултат. В крайна сметка скоро след това младежките бригади бяха разтурени и всеки се завърна в старата си бригада."

*
Книгата ще бъде представена от проф. Калин Янакиев, а на събитието ще присъства и Жаклин Толева, дъщеря на Ваклуш Толев, другар по съдба на Георги Радев. Няколко думи ще каже и 97 годишният Дянко Марков, съпроцесник на Георги Радев. Ето какво пише той:

„Познавам Георги Радев от процеса „ІІ-легионерски център“ от 1948 г., в който ние двамата и още мнозина легионери бяхме осъдени по скалъпени обвинения. Георги бе набеден, че е организатор на „II-легионерски център“ за Пловдивска област и като такъв, организирал младежи от цяла Южна България за насилствено сваляне на комунистическата власт. Както на повечето от нас, така  и на него назначиха служебен адвокат – провокатор, чиято основна задача, бе да го накара да се признае за виновен по всички точки на обвинението. Ако това обвинение бе влязло в съда, вероятно щеше да му донесе смъртна присъда. Георги Радев се отказа от служебния адвокат, защитава се сам и успя да избегне най-тежката присъда и да получи „само” 10 години строг тъмничен затвор.
След присъдата пътищата ни се разделиха, понеже бяхме пратени в различни посоки из обширната мрежа от „небогоугодни заведения“ – затвори и лагери, създадени от комунистическата власт за неудобните й хора. За съдбата на Георги Радев научих много по-късно. Той е настанен в концлагера Белене на тежък режим. Лагерниците са принудени да работят за укрепване на брега, който непрекъснато се наводнява. От тях се иска покриване на норма, която е много висока и не ги връщат в лагера, докато не я изпълнят. 
Георги Радев работи заедно с доктор Никола Грозев, също осъден по нашия процес. Имали са висок дух и заедно с други легионери и земеделци, които са били непреклонни са пратени на работа в „наказателна бригада“, където животът им станал кошмар. Най-непокорните от тази бригада, в т.ч. Радев и Грозев изпратили в подземен карцер. Общо десетина човека, от които след девет месечен карцер, останалите седем човека били извадени от карцера полу – живи. Между тях били и моите двама приятели. 
Въпреки неспирния тормоз „Народната власт“ не успя да пречупи духa на Георги Радев.  Той е пример за устойчивост на характера, с която впечатлява дори и началниците  на затворите и на Държавна сигурност. Това достойнство запази и през следващите десетилетия на комунистически гнет и накрая – в годините на възвърнатата свобода, която дочака в залеза на живота си.“

*
Малко са семействата, непострадали от „мероприятията на народната власт“, но върху някои от тях ужасът на репресиите се стоварва с пълна сила. 
Власт нелегитимна, наложена с помощта на чужда окупационна армия, а не по волята на своя народ, комунистическата власт избива безжалостно, по предварително изготвени списъци националния елит на българския народ – за да го лиши от естествените му лидери. Тридесет хиляди избити без съд и присъда по ужасяващо жесток начин обаче не стигат, започват показни сталински процеси в цялата страна, гротесково наречени „народен съд“. Избити са българските държавници, избити са народните представители от няколко парламента, избити са българските офицери, но това не стига и процесите продължават, засягайки всички хора с авторитет, с интелект, с кураж, всички по-заможни хора – често просто, за да бъдат ограбени. Убийците им се настаняват в техните домове, спят в техните постели и носят дрехите им. Цели семейства са безмилостно изселвани, не, заточвани при невъзможни, мизерни условия, десетки и десетки хиляди минават през концлагерите на българския Гулаг, а някои оставят завинаги костите си там, за да бъдат изравяни и оглозгани от чакали и диви прасета. България не познава по-жестоки времена. 
След подписването на мирните договори в Париж през февруари 1947 година, комунистическата власт смазва и унищожава и легалната опозиция, обесва лидера им Никола Петков, а след това по изцяло скалъпени процеси жестоко се разправя с членовете на легионерската организация, които оклеветява като „фашисти“, приписвайки на сталинистите – довчерашните съюзници на Хитлер, званието „антифашисти“. Всъщност, това е обяснимо. За Сталин, подпалил Втората световна война, поделяйки си Полша със своя съюзник Хитлер, най-голямата опасност са младите родолюбци. А легионерите, макар да имат леви идеи като комунистите, за разлика от тях са патриоти и отстояват държавния суверенитет на България. Ето защо не беше нужно само да бъдат избити и пратени по затвори и концлагери, но и оклеветени. И клеветата и до днес се повтаря от хора, отучени да разсъждават самостоятелно и затова попили безкритично с промитите си мозъци лъжите на комунистическите убийци. 

PS
Оня ден, когато бяхме със Захари Карабашлиев, Борислав Скочев и Даниела Беличовска на гости у Петко Огойски, изпратен като земеделец в зловещия комунистически концлагер край Белене, той ни показа дажбата хляб и хамутите, които затворниците и концлагеристите  на острова са правили от плат и от върбови  клони, за да разпределят тежестта, непосилната тежест на товара не само върху ръцете и китките, но и върху раменете. Милиционерите стигат дотам, че даже им забраняват да ползват тези хамути, тоест, българските концлагеристи са измъчвани повече и от египетските роби!

petko_ogoiski.jpg

Петко Огойски показва дневната дажба хляб в концлагера

petko_ogoiski1.jpg

...и хамутите за пренасяне на товари