Липсата на въображение е голям недостатък за политиците и държавниците ни, казва пред Faktor.bg главният редактор на в. „Стършел“
Интервю на Васил Стефанов
- Г-н Вешим, в книгата си „Позитанско царство и други пародии, в копродукция с известни български писатели“ описвате политическите проекти, политиците, протестиращите и пародийна демокрация. Как изглежда през тази призма политическата ситуация у нас?
- Като пародия. Управлението на Борисов беше пародия на управление, опозицията на БСП беше пародийна опозиция, пародийни бяха протестите с хвърлянето на яйца и домати, появиха се партии-пародии на антистатуквото със стари влъхви начело, от шоуто се роди партия, която се взе насериозно и стана много по-смешна, отколкото беше шоуто й. Смешен с претенциите си е и нейният лидер-шоумен, макар да е все намусен и кисел и да се крие зад постове във Фейсбук, които някой друг му пише. Той мълчеше упорито по време на кампанията, а когато го избраха, не стъпи в парламента и всички почнаха да се чудят „има ли такъв лидер”? Наскоро тоя лидер наруши мълчанието и даде интервю за радиото, та стана ясно защо мълчи: защото няма какво да каже! Говори баналности със сърдит тон и се кара на всички, целият свят му е крив. И най-вече избирателите, че не му гласували пълно мнозинство…
Затова се обърнах към пародията като литературен жанр, който най-точно подхожда на политическата ситуация в момента. Пародията си е древно оръжие от арсенала на сатирика и хумориста. През нов, съвременен прочит на текстовете на наши писатели-класици се опитах да опиша времето, в което живеем и политическите му нрави. Благодаря на писатели като Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев и др., че ми дадоха вдъхновение за новия прочит. От „Патиланското царство” на Ран Босилек ми хрумна идеята за „Позитанското царство”, където се вихри не баба Цоцолана, а баба Корнеляна… Хуморът в книгата идва най-вече от наподобяването на стила – моето „Позитанско царство” е изцяло в оригиналния стил на Ран Босилек – римувана проза, негов патент в нашата литература. Това ми беше най-трудно: да спазя римите и ритъма, а едновременно с това да описвам и приключенията на баба Корнеляна и нейните позитанци. Книгата може да бъде четена не само като политическо четиво, тя може да е помагало и на учениците в средното училище – бих се радвал, ако покрай моите пародии по-младите поколения се върнат към българската класика и я преоткрият.
- Кои са най-ярките образи, които ви направиха впечатление в 45-ия парламент?
- Безспорно новите лица бяха от новите партии, които попаднаха в пленарната зала, но между тях имаше и стари лица – ние тях си ги знаем, колкото и да се опитват да се представят за променени. Както и да се промени или премени Мая Манолова, тя си е все същата. Може сега да защитава майките на деца с увреждания, но всички си спомнят как със същия плам защитаваше избора на Делян Пеевски. Както и Мая да говори за честни избори, хората ще се срещат за аферата Костинброд. Колкото и да се прави на принципна Татяна Дончева, на ухото й като обица ще виси поправката Ванко 1. Нови в парламента бяха депутатите от „Има такъв народ”, но за тях почти нищо не разбрахме – беше им забранено да говорят пред медиите, да изказват собствено мнение. Що за демократична партия е това? Че това си е по-лошо от Бойковия авторитаризъм. Какво излезе, че един авторитаризъм сменя друг? Бойко и Слави са „ези” и „тура” на една монета. Както и да падне монетата, все ще е зле за демокрацията. Докато Слави се криеше във Фейсбук дупката си, неговият свръхактивен Тошко показа нивото на своята некомпетентност. Не мога да разбера откъде такива хора имат самочувствието, че всичко знаят и всичко могат? Ако можеха за малко да се погледнат отстрани, щяха да видят колко нелепо изглеждат на парламентарната трибуна, мястото, от което са говорили Захари Стоянов или Стефан Стамболов, Александър Малинов или Никола Петков… А сега Тошко! Щом го видях в парламента, веднага се сетих за „Тошко Африкански” на Ангел Каралийчев и написах пародия, ето ви още една пародия, родена от нашата политическа действителност.
- В крайна сметка какво свърши последния парламент?
- Козметични поправки в избирателния закон, които, вместо да улеснят, могат и да объркат избирателя на следващите избори. Например това задължително машинно гласуване. На 4 април исках да гласувам машинно. Точно за мен машината блокира – колкото и да натисках „тъч скрийн”-а, нищо не се получаваше. Момчето Ай Ти, което обслужваше машината, ме пита: „Къде натиснахте?” „Не мога да кажа, има тайна на вота!”. „Покажете ми, аз да опитам”. „Това значи да гласувате вместо мен”. „Не, аз няма да гледам, само ще натисна вместо вас” – ето такъв абсурден диалог проведохме около машината, която така и не проработи. Комисията се почуди дали да ми разреши да гласувам с хартия. След кратко съвещание ми разрешиха. Влязох в тъмната стаичка – там пък химикалката не пишеше. Казах на комисията: „Вече ще си нося зърна боб и царевица, както са гласували на изборите след Освобождението.”
Припомням и следния случай, за който чух по радиото: в едно хасковско село всичките 170 избиратели бяха гласували машинно и всичките за една партия – за ДПС. Репортерката разпитваше селяните как са се справили, след като някои не могат да четат, а те бяха достатъчно чистосърдечни да си признаят, че от комисията били „много умни” и са им показвали къде да натиснат. Е, как да смятам, че машинното гласуване ще е по-честно? То, ако беше по-честно и сигурно, щеше да го има и в други европейски страни. Както и да е, може пък на нас, българите, задължителната машина, „Деус екс махина”, да ни донесе най-после чаканата демокрация…
- Президентът назначи служебен кабинет, в който събра Велислав Минеков, Янаки Стоилов, Бойко Рашков и сложи за премиер своя дясна ръка… Какво ще произведе подобно правителство?
- Чух политически наблюдатели да коментират, че служебният кабинет бил добре балансиран – имало представители и на лявото, и на дясното. Не споделям тяхното мнение за баланса – за мен този служебен кабинет е два цвята – зелен и червен. Зелен като военен чорап и червен като духа на „Позитано”. Не разбирам защо служебният премиер трябва да е военен, не можеше ли да е цивилен – свършиха ли у нас личностите с авторитет, та търсим пак генерал? Не ни ли омръзна от генерали? Мен ми омръзна. Бил съм две години и три месеца в казармата, познавам добре военните. Те са хора, свикнали да изпълняват заповеди, без да разсъждават. Хора без въображение.
- Това недостатък ли е?
- Липсата на въображение е голям недостатък за политиците и държавниците ни. Затова сме на този хал… Май съм го казвал и друг път: по време на студентските вълнения в Париж през 1968 демонстрантите са издигали плакати: „Искаме да ни управляват хора с въображение!” И аз това искам сега. А не виждам сред политиците ни такива. Виждам „коне с капаци”, популисти, които я карат ден за ден, само и само да се крепят на власт или да ги преизберат. Нямат визия за бъдещето, някакъв по-мащабен поглед напред, някаква обща идея, която да предложат на разединената ни нация. Такъв беше Борисов, такъв е Радев, такъв изглежда и генералът, сегашен служебен премиер, щом е близък съветник на Радев. Като негов близък съратник, той ще изпълнява заповедите му. Добре, че е само за два месеца, дано конституционният срок не се проточи или просрочи.
- А другите играчи в кабинета вдъхват ли доверие?
- Какво да кажа за другите в кабинета – там има професионалисти, учили на запад, дано са по-съвременни и модерни хора. За Бойко Рашков и Янаки Стоилов какво мога да мисля – били са ни пред очите през годините, за мен те са преди всичко верни партийци, после професионалисти. Велислав Минеков ми е приятел, той е много интелигентен, ерудиран и почтен човек, но понякога се увлича. Първите му думи, че ще направи в културата за два месеца това, което не е направено за десет години, ми се сториха твърде голямо изхвърляне. Не е ли по-добре да прави, каквото смята за нужно, а след два месеца, други да го похвалят за направеното?
- Какви времена ни чакат – анализатори плашат с политическа криза, с нов парламент със същите играчи, с постигане на компромиси, както и с трайно служебно правителство. Кой от сценариите е най-безопасен?
- Имам лошо предчувствие, че идват нови изпитания пред нас. Не знам как ще се развият нещата след изборите на 11 юли, вероятно пак ще има политическа криза и проблем със съставяне на правителство. Не знам как ще се държи Ковида, ще има ли четвърта-пета вълна? Но предчувствам някакъв икономически срив и си мисля дали той няма да доведе до онова, което ни се случи преди четвърт век по времето на Жан Виденов /той неслучайно пак изпълзява от нафталина и ще прави партия/. В банките има повече от 65 милиарда лева спестявания на населението – дали не ни готвят пак някоя хиперинфлация да ни ги приберат като навремето?
Една такава икономическа нестабилност би ни отдалечила от Еврозоната и от въвеждането на еврото, а някои сили у нас и отвън са заинтересовани от това. В такава мътна вода може да се явят гласове за референдум за излизане от ЕС и от НАТО – това ще и под външен натиск от Русия. Там трийсет години не могат да ни простят, че поехме по европейски път. Тяхната шпионска мрежа не е спирала да действа у нас, тяхната „пета колона” от руски възпитаници и симпатизанти не е преставала да работи в полза на Кремъл. Нашите служби за сигурност не следят какви милиони се наливат от Москва за дестабилизация на България… Не наблюдават работата на руски фондации и организации, които уж невинно, под маската на „българо-руската дружба от векове за векове”, подриват устоите на държавността. Нашите институции си затварят очите пред тази опасност. Имаме партии, които са откровено проруски и срещу членството ни в ЕС – те дали не се финансират отвън? Президентството мълчи за скандала с руските взривове в чешки и български оръжейни складове . Нещо повече - кога почнаха протестите миналата година срещу Гешев и Борисов? Когато прокуратурата поиска да разследва съветник на президента за връзките му с Русия. Тогава президентът излезе с вдигнат юмрук и лозунг „Мутри вън!”. Добре, мутрите сега са вън, а какво стана с президентските съветници – обвиненията към тях безпочвени ли са или напротив? Преди близо 10 години написах един роман – „Руският съсед”, в който давам една картина на мафиотска България, но мафията в романа не е само нашенска – а е „братска”, българо-руска – здрава и нерушима като вековната ни дружба. Тоя роман е актуален и днес. Връзките между двете мафии са твърде силни и са дори на държавно равнище, зад гърба на ЕС. Мисля, че това е причината трийсет години страната ни да се лута, да тъпче на едно място и все да сме на опашката. Та усещанието ми е, че скоро пак ще се налага да излизаме на площадите, както през 1989 и 1997 – този път да защитаваме еврочленството си и антлантическия път на България. Дано съм лош пророк.