Държавата очаква музикантите да се преквалифицираме в продавачи на хранителни стоки
Изчезнаха емблематичните заведения на "Кристал" и "Кравай", днес всичко се прави на крак и на пейка, до кафе-машините, казва пред Faktor.bg вокалистът на "Уикеда" Ерол Ибрахимов
Интервю на Васко Василев
- Ерол, днес бизнесът, недоволните от скъпия ток, лекари и още куп хора протестират под прозорците на властта с твоята песен "А ние с Боби пием кафе". Кой е Боби и как си обясняваш, че 21 години по-късно парчето се превръща в един от химните на стачкуващите?
- Песента беше написана по друг повод. Хората, които протестират, не се съгласяват с онова, което се случва. Боби не е бунтар, а човек, който наблюдава отвисоко и вижда неща, които другите не забелязват. Само мога да гадая какво са открили в песента, за да звучи след толкова години на протестите в София. Има едно голямо съвпадение. Песента излезе през 1999 г., но 3-4 години я обмислях. През 1996-1997 г. имаше нещо подобно. Не искам да правя паралели с Виденовата зима, но столицата отново беше блокирана, нямаше хляб, беше на тъмно и хората бяха на улицата. В обществото имаше криза, както и днес, не само в България. Може би съм усещал, че трябва да има някаква промяна. През 1997 г. българското общество израсна. Всяко зло – за добро. Опитвам се да виждам добро във всичко.
- Защо българското общество не успява да се обедини и постоянно протестира?
- Аз също не мога да разбера, но в някакви определени моменти виждам и доброто в това, че в спора се ражда истината. Лично откривам здрав разум и връзка с реалността, която не винаги е еднозначна и черно-бяла. Хората са различни и заради това спорят. При нас може би се намираме в краен етап на разделение, но единодушие може да има само при диктатурите. Само при тоталитарните режими всички са съгласни. В същото време, не трябва да стигаме до крайно противопоставяне. Всеки човек в демократичното общество има правото да избира сам за себе си. Различните мнения могат да бъдат заглушени, но не и унищожени. По-добре е да спорим, отколкото да правим коктейли „Молотов“ у дома.
- Като че ли вашият бизнес загуби най-много от пандемията с постоянните мерки и тяхната отмяна. Как се справяте в размирните времена?
- Не мога да бъда оптимист. Оказва се, че музикантите, артистите и певците сме изкупителните жертви на целия страх от вируса. Винаги първи ни затварят, а след това последно ни „отварят“… Превърнаха дейността ни в най-голямото престъпление. В същото време никой не затваря заводите за оръжия или за автомобили. Ние и учениците сме изкупителните жертви и бяхме най-ощетени. Знам ли, аз съм творец и не мога да преценя доколко е важно изкуството за хората, но образованието със сигурност не бива да бъде ощетявано. Децата не ходиха на училище, което за мен е най-големият проблем, защото цяло едно поколение остава без образование. Онлайн обучението просто не работи. За мен е обидно, че хората на сцената бяхме посочени като най-големите виновници. Както някои политици казват, явно трябва да се преориентираме и да станем продавачи и подреждачи на стоки. Никога не съм членувал в гилдии и винаги съм се страхувал да влизам в разни профсъюзи. Ние сме еманацията на свободния творчески дух. Бихме могли да си помагаме, но не се учудвам за разединението в гилдията. Това е отражение на всичко в обществото. Изкуството е продукт, който се купува и се продава. Развлекателният бизнес е част от икономиката, но е обявен за опасен. Страхът е много ирационално понятие. При него няма логика. Когато хората са заплашени за живота си, започват да действат нелогично. Не обвинявам никого, защото страхът от смъртта е основен двигател в живота ни. Решенията, мерките, които се взимат в обществото ни, са продиктувани от този страх. Оцеляването на човек в същото време е под въпрос, когато е изолиран.
- Защо не участваш в политиката, днес има твои колеги, които се включват в инициативни комитети?
- За малко бях в политиката, със Светльо Витков от „Хиподил“. Опитах се да му направя услуга. Никога обаче не съм имал някакви идеи да се занимавам с политика, защото ме плаши. Тя е необходима, макар много хора да казват, че всички са мошеници в нея, което не е така. Без партии и без парламент не можем. Аз харесвам музиката. Животът е твърде кратък, за да се разпилявам в различни дейности. Слушам някои колеги музиканти, които казват как влизат в политиката, за да направят живота по-добър. Това може да се случи и когато не си политик, а се опиташ да направиш човек щастлив с творчеството си.
- Ако днес беше написал „Ние двама с Боби пием кафе“, къде щяхте да седнете?
- На пейка. 90-те години бяха някак по-различно време. Сега забелязвам, че хората правят всичко на крак. Бих седнал на пейка с приятел до автомат за кафе. Всеки тича по задачи. Ако се срещнат, то ще е случайно и пак ще бъде на крак. С Боби няма да седнем в емблематични заведения, защото ги няма, както бяха при „Кристал“ и „Кравай“, където се събираха определени хора.