Днес да си русофил е равно на путинофил, което означава да даваш път на антидемокрацията, на тоталитарните модели, казва пред Faktor.bg анализаторът
Интервю на Васил Стефанов
- Г-н Коритаров, как се стигна до точката на кипене в отношенията между САЩ и Иран?
- Конфликтът между САЩ и Иран не е възникнал като извънредна ситуация или бързо разгърнало се събитие. Той датира близо 41 г. след Ислямската революция, която доведе на власт аятолах Хомейни и превърна Иран в ислямска република. Стигна се до там, че дотогавашният шах Мохамед Реза Пахлави бе принуден да емигрира. Това е непрекъсната криза с различна симптоматика и различно по степен нарастване на напрежението. Още през 1979 г. идването на шиитските ислямисти на власт беше ознаменувано със световно известната заложническа криза, при която протестиращи ислямизирани студенти задържаха за доста дълго време американски граждани и дипломати. От тогава САЩ нямат официално посолство на територията на Иран, а интересите им се представляват от Швейцария. Лозунгът „смърт за Америка“, който и напоследък се разнасяше там, е нещо обичайно. Много важно е да отбележим, че през 2001 г. на власт в ислямската република беше Мохамед Хатами, но като президент, а не като духовен лидер. Той беше характерен със своите либерални възгледи и концепция за диалог между цивилизациите. Инициатива, която беше лансирана в рамките на ООН. 11-и септември 2001 г. сложи край на подобни инициативи, но в голяма степен този период беше ознаменуван и с отчетлива разлика в американските политически нагласи към ислямската република. При мандати на президенти, излъчени от демократическата партия, Вашингтон е правил стъпки към диалог. През 1998 г. на Световното първенство по футбол има едно емблематично събитие. Тогава на двубой между Иран и САЩ от иранската република се появиха с огромни букети с цветя на терена. Това беше повод да се заговори за футболна дипломация. Когато имаме остър конфликт, обикновено той се свързва с президенти, излъчени от републиканската партия. Както уточни и Йенс Столтенберг, решението да бъде ликвидиран ген. Касем Солеймани не е на НАТО, а на САЩ. Т.е., това е деликатно уточнение, макар че и в рамките на един съюз, където щатите имат подкрепа на другите страни, тази стъпка не е била съгласувана. Тя дори не е толкова акт и на САЩ, колкото на самия Доналд Тръмп и на тесен кръг от съветници около него. Сигурно е имало много поводи, включително и за ликвидиране на Солеймани в един много по-разгърнат времеви период.
- Защо обаче беше избран точно този момент за ликвидирането на ген. Касем Солеймани?
- В момента президентът Тръмп се намира между две фази на процедура по импийчмънт, гласуван с мнозинство на демократите в конгреса, който трябва като процедура да намери развръзка в сената. От друга страна, в края на годината предстоят президентски избори, на които Доналд Тръмп ще бъде безспорен кандидат за втори мандат. Ликвидирането на Касем Солеймани създава една много особена ситуация. Ислямският свят, особено по-радикалните сили и среди в него и в частност шиитите, са доста категорични в намерението си военните части на САЩ да бъдат прогонени от Близкия изток. Мнозина от тях пък стискат палци или за отстраняването на Доналд Тръмп като президент или за неизбирането му за втори мандат. С това, което се случи сега, се получава особено припокриване, което дава изключително кампанийно-пропаганден шанс на Тръмп – да приравни демократите и онези, които не искат да бъде президент към аргументите на ислямистките среди, които също не искат той да заема този пост. Т.е. демократите, които говорят срещу Тръмп ще се окаже, че говорят на езика на враговете на САЩ. Това е нещо, което би създало особена зона на препозициониране на настроения в общество, което едва ли е толкова просветено, за да направи качествена разлика между ефективна реална демокрация и водене на война с тероризма.
- Не поема ли прекалено голям риск Тръмп за политическите си амбиции, след като от Техеран веднага казаха, че ще има отмъщение за убития ирански генерал?
- Според мен рискът е напълно калкулиран и изчислен и може да бъде направляван. САЩ прекрасно знаят, че Иран не разполага с мощ, с която да атакува територията на страната им отвъд океана. Ще бъдат бомбардирани американски бази, както и ще се направят опити за терористични атентати. Тук също има една особеност, защото Иран едва ли ще си позволи активност на полето на тероризма, за което да поеме открита и легитимна отговорност. Ако се случи нещо подобно, Иран наистина ще бъде съпроводена с определението „терористична държава“. Ислямската република без съмнение ще се опита да се разгърне активно със свои подразделения Хизбулла и някакви други паравоенни структури. В това обаче също няма да има кой знае каква изненада, защото и досега те са развивали подобна активност. Истина е, че съществува ново качество за заплахата на света, но тя не засяга толкова пряко САЩ. Ако се случат дори и най-крайни посегателства срещу отделни личности, те просто ще възпроизведат онази омраза на цивилизования свят към радикални ислямисти, каквато възникна, когато талибаните в Афганистан обезглавяваха заложници или Ислямска държава извършваше своите нечовешки посегателства и престъпление. В този смисъл, в действията на Доналд Тръмп риск има, но той ще се плаща другаде, а не пряко от САЩ.
- Възможно ли е конфликтът с Иран да се превърне във „Втори Виетнам“ за САЩ?
- Виетнам е символ на ангажиране на САЩ с военен конфликт далеч от своята територия, с огромен обем военно присъствие и техника, но без особено ясна концепция и стратегия. В крайна сметка светът помни, че САЩ напуснаха полесражението, а двете части на Виетнам се обединиха под флага на комунистическа държава. Иран не може реално да наложи убедително аналогия за случващото се днес с войната във Виетнам, тъй като изобщо не става дума за подготовка на американците за инвазия с обема и средствата, с които преди 50 години тя се случи във Виетнам. Тук по-скоро говорим за напрежение около присъствието на ограничения американски контингент в Близкия изток. Както чухме от военния министър Марк Еспър, САЩ не възнамерява да изтегля своите 5200 войници от региона, въпреки резолюцията която гласува парламентът на Ирак.
- Как си обяснявате реакцията на българските русофили и путинофили, които оплакаха смъртта на ген. Солеймани, който е отговорен и за атентата в Сарафово?
- Не знам дали може да се прави пряка връзка между българските русофили и отношението им към съдбата на Солеймани. За да бъде изразено просветено и отговорно отношение към такова събитие, е необходима много по-висока степен на познания, образованост и компетентност по тази тема, отколкото разполагат т.нар. български русофили. Вярно е, че Русия има симпатии и поддържа трайни контакти с Иран. Още повече, че Москва потърси Техеран и Анкара в тристранния формат за решение на конфликтите в Сирия. Още във времената на Евгений Примаков Русия е известна със своята близкоизточна експертиза. Тук до голяма степен говорим не толкова за оплакване и за емоционално съжаление към личността на Солеймани, колкото за съжаление за редица пропуснати възможности за реален междуцивилизационен диалог, за какъвто също се изисква доста по-различна култура. В политическия смисъл на думата, днес да си русофил е равно на путинофил, което означава да даваш път на антидемокрацията, на тоталитарните модели и да привиждаш в Русия едва ли не подготвяща се и завръщаща се монархия. Това не може да бъде нищо друго освен тежка безпросветност, която механично се превръща в оплакването на Касем Солеймани. Но ако попитате някого от тези плачещи български русофили какво знаят за Солеймани, за Махмуд Ахмадинеджад и за концепцията на ислямска република Иран, изградени върху разгръщащата се концепция на аятолах Хомейни, нищо няма да ви кажат. Те може би трябва да плачат за пропусната възможност да се образоват.
- Защо българската страна, а и останалите членки на ЕС като че ли остават пасивни в този световен скандал?
- България винаги се е стремяла да поддържа равностойно балансирани отношения, що се отнася до отношенията между Израел и Иран, между САЩ и Иран. След атентата на летище „Сарафово“ България дълго време не приемаше тезата за активна роля и авторство на Хизбулла. В страната ни на посещение тогава дори дойде зам.-министърът на външните работи на Иран, поддържаха се активни търговски културни контакти. България винаги се е стремяла да бъде особен вид пасивен балансьор – да бъде добре и с едното направление, както и с другата част от света. Особеното на тази нова криза е, че страната ни, както и другите натовски държави се оказват неподготвени от гледна точка на предварителна информация. Разбира се, те няма как да бъдат информирани от НАТО, защо става дума за свръх модерна комбинация на разузнаване и супер военни технологии, които съчетават идентифициране на мястото и движението на Солеймани с възможността да бъде обстрелян с дрон. За България са възможни политически последици не толкова заради преки рискове, колкото заради ценностния избор за поведение. Която и да е българска партия няма да застане открито на страната на тероризма на Иран. По-скоро скоро стои въпросът за европейската политическа идентичност и визионерство, дори през конкретната тема за ядреното споразумение. Страните членки на ЕС, които въпреки САЩ го поддържат, сега безсилно гледат как Иран вади аргументи за преустановяване на участието си в него. ЕС няма кой знае какви възможности за политическа реакция и поведение дори заради това, че в условия на Брекзит мощта на Евросъюза отслабва. В същото време, много трудно може да бъде реализиран принципът за единна политика в сферата на външните взаимоотношения и сигурността в ЕС, защото някой просто трябва да я разработи и да я предложи. България, макар и пълноправно интегрирана в двата западни съюза, разбирам защо реагира така, но и всички останали, с изключение на САЩ, са предпазливи. Не бих искал да съм на мястото на правителството и на премиера. Бойко Борисов е изправен пред невероятно предизвикателство – да направи избор. Той е поканен от турския си добър партньор Тайип Ердоган за откриването на „Турски поток“. В същото време Съединените щати са наложили санкции както върху „Северен поток – 2“, така и върху „Турски поток“. Турция изрази съчувствие към Иран заради убийството на Касем Солеймани, а същевременно е поканила и Владимир Путин за откриването на енергийния проект… Бойко Борисов беше обект на критика от страна на руския президент, че бави строежа на „Балкански поток“ умишлено, защото едва ли не не е независима държава. В този контекст, ако българският премиер не приеме поканата на Ердоган, ще бъде нападнат още по-унизително от Путин, при това зад гърба му. Ако пък отиде, тук ще се намерят хора, които ще го атакуват заради това, че не е отказал поканата. В ситуацията се изисква владеене на свръх сложен политически език и образност, за да може, ако изобщо Бойко Борисов отиде в Истанбул, премиерът ни да защити българското евроатлантическо достойнство на независима държава.