Илиана Славова
"България ще позволи на руския „Лукойл“ да изнася петролни продукти, заобикаляйки ембаргото на ЕС" – това заглавие беше повторено с известни вариации от редица медии по света, включително украински и руски. Рядък случай, когато Киев и Москва са на едно мнение. У нас обаче имитатори на „друга гледна точка“ обясняват, че европейските санкции не означават това, което означават, а междувременно държавата затъва във все по-дълбока безпътица. Предстои да разберем каква ще е съдбата на внесения от ДПС закон за контрол върху дерогацията, но казусът „Лукойл“ е само симптом, истинският проблем е, че
номинално сме в Европа, а на практика – под чехъла на Москва
За президента и правителството му тази ситуация е комфортна, още са в сюжета с „руския Крим“, неуспешно камуфлиран с лустро от американски академии. Единствената власт, която сега може да генерира политическа адекватност, е парламентът, но потенциалът и волята за действие са различни неща.
И нека никой не се изкушава от тезата „хайде да оставим геополитиката, ние да си гледаме нашата къщичка – корупцията, социалните проблеми“ и т.н. Защото в условията на глобализация геополитиката неизменно задава параметри на вътрешната политика и вътрешната политика неизбежно се влияе от геополитиката. Грандкорупцията у нас е зачената и хранена с пари от Кремъл, а проблемите с енергоносителите, които третираме като социални, са част от геополитическата игра на Москва. За страна като България игнорирането на тези реалности означава не просто загуба на всякакво уважение на международното поле, но и продължаваща вътрешна дестабилизация като резултат от влиянието на Кремъл.
На пръв поглед парламентът реагира адекватно на тези предизвикателства. Има евроатлантическо мнозинство, което гласува да помогнем с оръжие на Украйна, прие решение за присъединяването ни към еврозоната, одобри сделката за новите F-16, а още преди формалното откриване на това Народно събрание осуети замисъла на „Възраждане“ да доведе Митрофанова на първото заседание. Само че остави начело на комисията по туризъм Цончо Ганев от същата партия, който махна флага на ЕС, поставен в кабинета му преди неговото идване. Партийният лидер на Ганев – Костадин Костадинов, определящ народното представителство „евроатлантическа тълпа“, получи председателския пост на комисията за българите в чужбина – много от тях са приютени от евроатлантически страни, дали изборът им на държава ги прави „тълпа“? И как смята той да ги представлява, ако мисли по такъв начин? Не става дума Костадинов и Ганев да бъдат преследвани заради инакомислие, а за уважението към цивилизационния избор на България, което дължат като български депутати.
От друга страна, гласуването за F-16 показа разделение в „Продължаваме промяната“ – една от партиите, получили доверие от избиратели с евроатлантически профил. От трета страна, имаме решение за военна помощ за Украйна и същевременно липса на реакция срещу поредното обидно отношение към украинските бежанци,
оставени без храна от служебното правителство
Разбира се, парламентът не може и не бива да върши работата на изпълнителната власт, но може да упражни контрол чрез питания към министрите. Ако погледнем и самото решение за оказване на военна помощ, в него има много адекватни послания и никакви гаранции доколко текстовете ще бъдат приложени на практика. Преценката за това колко и какво оръжие ще дадем е оставена на правителството на Радев – същото, което угодничи пред „Лукойл“, а вече преговаря и за подновяване на руския проект „Бургас-Александурполис“. Как да очакваме почтено отношение от тези министри и патрона им Радев? Ако направят честен анализ на възможностите да предоставим оръжие на Украйна, значи
да тръгнат срещу повелята на Москва, която акушира политическа кариера на президента
Министърът на отбраната вече се обяви срещу даването на тежки оръжия с аргумента да не се намалят способностите на армията и изобщо игнорира възможността съюзниците да ни компенсират със западна военна техника. Очаквано – интересите на Москва не предполагат модернизиране на армията ни. Освен това, ако дадем деветте самолета, за които се заговори в публичното пространство, има шанс да получим от Нидерландия F-16 и това да провали настойчивите опити на Радев да сключи (най-после) сделка за „Грипен“.
Това беше предвидимо и можеше да се избегне. Можеше парламентът да създаде собствен орган, който да оцени запасите ни от съветски оръжия. Можеше в това да се привлекат натовски експерти, с които паралелно да се водят разговори за възможните замени със западни оръжия. Така Народното събрание щеше да има своята оценка - правителството може да я приеме или да я оспори, но не и да представи своята като истина от последна инстанция.
Това би било възможно, ако в НС имаше категорична воля да се отстоява мястото на България в цивилизования свят. При такава воля парламентът щеше да е щит на държавността пред амбициите за еднолично президентско управление по московски модел – да премахне институцията служебен кабинет и преди всичко да излъчи евроатлантическо правителство, та било то и с ограничен мандат.
Има математическо мнозинство за това, но не и политическо усилие за неговото консолидиране.
Тече обратният процес – задълбочаване на разприте
Явният дезинтегриращ фактор в това отношение е „Продължаваме промяната“. Аргументът на Кирил Петков „евроатлантизмът не е тема, борим се за върховенство на правото“ става за изборен лозунг, но е несъстоятелен като причина – ясно е, че няма да има никакво върховенство на правото без отпор срещу руското влияние, което системно произвежда корупция. Истинската причина е по-скоро в генезиса на ПП, чиито лидери бяха доведени във властта от Румен Радев. Със сигурност в тази партия има хора с евроатлантически възгледи, но има и влияния в обратната посока и пропукването по темата за F-16 е показателно за тази разнопосочност.
За ГЕРБ, от друга страна, влизането в явна конфронтация с Румен Радев е нежелан вариант. На сегашния етап е очевиден стремежът към минимизиране на фронтовете с цел излизане от политическата изолация.
ДПС изначално заема по-обтекаеми позиции в стратегията си да има политически валенции във всички посоки.
„Демократична България“ при други обстоятелства можеше да е консолидиращ фактор за отстояването на твърда евроатлантическа позиция – някога ДСБ беше стожер на евроаталантизма. Вместо това ДБ прие подчинена роля и следва стъпките на ПП за сметка на собствената си идентичност – дотолкова, че Христо Иванов отново заговори за възможна коалиция с БСП.
Логично сумарният резултат от раздорите в парламента и президентските властови амбиции е
(гео)политическа немощ
Опит да се избегне сблъсък с Москва и дори откровено прокарване на руски интереси. Евроатлантизъм с уговорки. Като сирене с палмово масло. С него обаче можем да залъгваме единствено себе си.