Светът дълго ще помни тази 2020 г., пълна с предизвикателства, скрити и открити конфликти, земетресения и наводнения и не на последно място, ужасната пандемия на Covid 19, която почти спря пулса на планетата и реорганизира начина на живот на цялото човечество. В допълнение към всичко това, ние в Македония ще запомним тази 2020 г. като година на оспорваната македонска / македонистична идентичност, неочаквано за почти всички явление, с намек, че не може да бъде разрешено в близко бъдеще, поне не по начина, на който се надява македонската страна.
В продължение на сто години въпросът за македонската национална идентичност, историята на македонския народ, но и за бъдещето му от време на време се появява на международната сцена. Разбира се, тази тема беше най-малко обсъждана в Македония, най-често като открито и безскрупулно противопоставяне на българските тези за македонската идентичност, винаги с окончателното изказване за българите-татарите и безрезервната
ясна и открита подкрепа от патрона Белград
Имаше мълчалива и двусмислена подкрепа от съветската „братска“ Русия и някои други „братски“ социалистически държави. Но това беше някога ...
В продължение на тридесет години Македония се бори със съседна Гърция за правото да използва собственото си име, без никакви допълнения. Какво ли не бе направено, колко ли паметници не се издигнаха, колко ли семинари не се проведоха, колко ли "учени" не ни казаха, че светът започва с нас, а нашият език, на възраст над 300 000 години, е в основата на грамотността по света, писмо, забелязано на известния Розетски камък ... твърдеше се че и целият свят е на наша страна. Нещата се разрешиха за една нощ, подписахме, че сме „северни“ дори erga omnes,
събудихме се от дълбок сън, последван от тежък махмурлук
Разбрахме, че нямаме писан език на толкова много години, както ни казваха, разбрахме, че са ни лъгали и за Розетския камък, който е разчетен и преведен отдавна, а демотичното писмо върху него няма нищо общо с нас или нашето писмо. Остана ни само Скопие, нашият недовършен Дисниленд, който трябваше да маркираме като „елински“, многобройните паметници в цялата страна, които ще станат елински, и финансовите дългове, които ще трябва да бъдат изплатени ... ние най-малко се притесняваме от това, ние никога не сме имали пари, винаги сме били „най-бедните” дори в „братската” СФРЮ. Най-важното беше, че загубихме част от идентичността, с която толкова се гордеехме пред света. Безусловно отстъпихме древната идентичност на гърците и за да бъде трагедията пълна, сега няма да имаме правото да твърдим, че принцът на хунзите е наш братовчед, така че вместо да отиде в нашата църква, той ще ходи в гръцките църкви. Разбрахме още една истина.
Най-близките ни съседи, Сърбия и Албания, заедно с македонските албанци, тихо, но безрезервно подкрепяха Гърция, понякога явно заплашвайки македонската политика „да се опомни“ - ние не се опомнихме!
След това дойде България. Остава неясно кой кого е накарал да подпише Договора за сътрудничество и добросъседство, но след това стана ясно, че България тълкува споразумението по различен начин от нас. Беше сформирана комисия, делегациите се срещнаха, работата дори стигна до назначаването на специален пратеник на Македония в София, но българската страна намери начин да убеди Европа да не поставя присъединяването на Македония към дневния ред за тази година – практически България ни постави вето. Македония остана на вятъра на българската атака, притисната да се откаже от средновековната си история, въплътена в цар Самуил и светиите Кирил и Методий, а след това дойде ред на светите Климент и Наум, за да завърши всичко с националният символ на македонската борба, Гоце Делчев. Тук „колата се обърна“, неформалното вето падна, а все още дори не сме стигнали до Възраждането, братя Миладинови, Пърличев, дори не сме се докоснали до идеята, идеологията и националността на ВМОРО ... всичко това е далечно и мъгливо бъдеще.
Обвиняваме българите в някакъв фашизъм, който в момента не е толкова ужасен и е в европейските рамки и обичаи, а те ни казват, че дори не трябва да говорим за това, защото не сме съществували до 2 август 1944 г. Това са позициите.
Добре смазаната македонска машина се задейства, за да търси съюзници срещу "окаяните българо-татари и фашисти". Отговорът беше слаб. В действителност в българската преса се разпространяват изявления на либерални и соросоидно настроени автори от самата България, но също така и от определени европейски среди, че „България не е разбрана в ЕС“, но българското ръководство няма нищо против. Мълчанието на Белград, нашият основен наставник и подбудител на всички недоразумения с България, е шокиращо. Тито с неговите неизмерими амбиции да прекарва лятото си във Варна, а Георги Димитров да му прави закуска, така че настоящата сръбска политика дава само хладки изявления в съответствие с македонските позиции. Те знаят, че скоро ще дойде време някой да даде съгласието си за позициите си, независимо от факта, че отнесения лъжец Вучич твърди, че няма да отиде в НАТО и ще говори за ЕС като представител на „суверенна държава“ и знае, че в днешна Европа няма суверенни държави, поне не по начина, по който той иска да представлява Сърбия.
В продължение на сто години Македония нямаше право да говори за своята идентичност, с изключение на онова, което се нарича македонистко. Македонците първо бяха южни сърби, после македонци, след това по времето на възхода на Югославия и Тито бяха югославяни, а след 1990 г. някой ги убеди, че са „александрийци“. При такива метаморфози на идентичността не могат да оцелеят дори по-големи и силни нации от македонската. Голяма група от семейства,
запазили своето българско етническо самосъзнание,
също преминават през няколко етапа. Първо е борбата срещу фанариотите, въплътена като борба за независима църковно-българска екзархия, а след това борбата за национална свобода, представена от ВМОРО. След разцеплението в движението някои от тях се присъединиха към блока на автономистите с Тодор Александров, за да завършат с Ванчо Михайлов, като Михайловисти, с усилия за формиране на независима македонска държава с преобладаващ български етнически характер. Последните, чрез турския агент Сандански, от санданистите, стават протогеровисти, за да попаднат в подразделението на НКВД, по-точно в коварната агентурна мрежа, наречена ВМРО (об) и в крайна сметка да станат комунисти и югославяни.
Всичко това се съхранява в колективната памет на македонците и е добре отбелязано в досиетата на УДБА. Тези досиета, повечето от които са в архивите в Белград, са еталонът, спрямо който сръбската политика реагира на македонските амбиции. Ивица Дачич наистина не харесва българите, но също така отправя презрителни забележки към македонските лидери от рода на „признахме вашия език и националност“. Той открито казва, че „те са признали“ като нещо, дадено ни от тяхната добра воля, а не като нещо, което ни принадлежи.
Досиетата на Белград разказват точно кои сме били, кои и какви сме станали
и отварят дилемите на по-нататъшното ни съществуване.
Сто години българската страна мълчеше за нашите македонски, но и сръбските обиди към българските политици и българската национална идентичност. Можем да казваме и мислим каквото си искаме, но това поколение български политици, Бойко Борисов, Екатерина Захариева, Каракачанов и дори президентът Радев имат точна концепция за това как македоно-българските отношения трябва да бъдат регулирани в национален и етнически план, като се има предвид, че те признават македонската държавност и език от 1944 г. насам. Всичко останало ще бъде договорено с разумни аргументи и, ако щете, с неразумно дълъг период на преговори. За нас е неразумно, защото
българите нямат проблеми с времето,
те са стигнали за там, за където са тръгнали след 1990 година.
България имаше велики политици от калибъра на един Андрей Лапчев, Александър Цанков или дипломати от ранга на Симеон Радев. Имала е и предатели към българите в Македония, като Александър Стамболийски, който е платил за това с главата си. Днешният корпус от български политици Борисов-Захариева-Каракачанов е проучил добре времето и условията на своите предшественици и си е взел поука от грешките. Това е ново време и
македонската страна ще трябва да научи какво е "мирно съжителство"
в истинския смисъл на думата.
Пандемията на Covid 19 дойде и ще отмине и тази година ще си спомним най-вече българските позиции за това, че ни пречат да общуваме с голямото европейско семейство, където със сигурност принадлежим безспорно. Изборите в България няма да разрешат нашия проблем, изборите ще решат само преструктурирането на властта и парите в самата България. Всичко останало ще остане същото.
През следващата 2021 г., освен добро здраве и облекчение от коронарната криза, трябва да помислим колко и какво можем да поискаме и колко и какво е готова да даде другата-българската страна. Преди просто взимахме, взимахме история, идентичност, език и всичко останало, но сега ситуацията се е промени и не трябва да им позволяваме да ни вземат повече, отколкото трябва.