Филип Димитров
Обвинението в „национално предателство“ може да умие лицето на правителството на Кирил Петков пред света и да създаде впечатлението, че то е паднало заради позицията си по започването на македонските преговорите с ЕС. Така етикетът „Правителство на омразата“ ще бъде забравен и никой няма да се хаби да оспорва гнусотиите, изприказвани по адрес на България през последните две години от недоуспели лидери на злобни партиийки, по-стари и по-нови демагози и ентусиазирани борци с корупцията.
Национално предателство няма.
Има по-скоро недостиг на смелост и характер. Конституцията (чл.105 ал.1) ясно определя, че правителството осъществява външната политика на страната, а министър-председателят (чл.108 ал.2) ръководи, координира и носи отговорността за общата политика на правителството. Затова на времето аз признах Македония, въпреки, че правителството ми започна да се колебае. Ако външният министър е неубедим, премиерът решава как точно да се справи с това. Но голямото оприказване на темата и дългите кандърми не помагат, освен дето развихрят страстите и прехвърлят злобата на противниците на премиера и върху най-достойните му сътрудници.
Конституцията не изисква премиерът да следва доминиращите обществени нагласи.
Не е противоконституционно премиерът да извърши стъпка, която противоречи на общественото мнение, ако е убеден, че принася полза на страната. Затова не ни управляват компютри или социологически проучвания. Избраните би трябвало - по-скоро са длъжни - да бъдат по-далновидни от другите граждани. Иначе защо да ги избираме? Естествено те могат да сбъркат. Ако нацията в крайна сметка не приеме решението им, все ще се намери кой да го отмени, „поправи“ или развали. Но важното е да си готов да платиш цената за убежденията си, не да гледаш как да останеш на власт, па макар и с вързани ръце.
Предложението на Макрон не решава нищо по същество. Както и българското вето.
Българо-македонският път е дълъг, но не може да бъде извървян с размахване на юмруци и без взаимно доверие. Напредването е трудно. Поучително е, как след годините на нищо-не-правене, правителството на Бойко Борисов с много усилия успя да постави западните Балкани сред европейските приоритети и как после с едно конюктурно решение (за да избегне считаното за по-голямо зло управление на президента Радев) позволи на духа да излезе от бутилката. А този дух прилича на комплексиран и гневен изоставен съпруг, недостъпен за разумни доводи.
Разбираемо е, че когато от името на целокупната българска нация в пространството се бълват „доказателства“, че България е най-сбърканата, нищожна и некачествена членка на европейския съюз, че от край време тайно сме били работели за Путин, че конституцията й е сбъркана и че държавата била принадлежала на мафията, на човек му се иска поне в едно нещо да се покажем по-ербап от някого (от македонците). И ето вече втора година настървението не ни напуска. Поуката е, никой повече да не се залъгва, че може лесно да прибере този дух обратно в бутилката. Пътят за облагородяване на отношенията ни уви има да се извървява доста бавно и то не с една или две стъпки.
Иначе е ясно:
Няма правителство на света, което да подкрепи идеята, че езикът на фламандците в Белгия (един от двата официални според конституцията) трябва да се казва нидерландски. Никой държавник не би обсъждал (освен на маса) какъв точно е произходът на Наполеон, на Егмонт или на Симон де Монфор. А особено смешно е да се твърди, че една академия на науките в спор с друга, може да отнеме идентичността на някоя нация. Самият ни разгорещен спор доказва колко нелепо е това опасение.
Ако парламентът не успее да вземе решение по предложението на френското председателство, премиерът все още би могъл да упражни прерогативите си. Ако обаче получи негативен вот, след като е абдикирал от конституционните си правомощия, сам ще си е виновен. И българо-македонските отношения ще си останат затлачени.