Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
Когато един вицепрезидент започне да прави комплименти на президента си, нещата стават съмнителни от морална гледна точка. Подобни комплименти намирисват на ласкателство, а подобно ласкателство (де)градира в сервилност. Колкото и да сме се примирили с присъщото на политическото поприще лицемерие, сервилността не е морално качество – морално проклятие е.
Повод за тези ми нерадостни размисли са думите на Илияна Йотова, че, видите ли, чрез президентството си
Румен Радев върнал мястото на Русия в националната ни история
Това място според вицето ни (впрочем, доколкото Румен Радев не е мой президент, не е мой вицепрезидент и Илияна Йотова – и ако я наричам вице, правя го от уважение единствено и само към институцията) е благородно и доблестно – място на наш вековен покровител и добротворец, на хранител и пазител на националната ни независимост, на интересите, на просперитета и добруването на народа ни. Според президентството ни градивна е не само историческата, а и актуалната роля на Кремъл в националната ни съдба – ролята на по-голям брат и закрилник на нацията ни както от фашизирани вътрешни елементи, така и срещу алчните посегателства към земята ни от страна на велики външни сили, зажаднели за господство на Балканите.
Това че Румен Радев не е мой президент, си е в реда на нещата. Демокрацията е разнолика общност – не може една фигура да отговори на политическите убеждения на всички граждани на републиката. Така че аз отдавна съм се примирил с обстоятелството, че президент Радев не отговаря на моите граждански представи и каузи за национално щастие. Една от тези каузи е принадлежността ни към ЕС и НАТО – една принадлежност, която на фона на разрастващите се през последните десетилетия имперски попълзновения на Кремъл към съседни и далечни страни стана с времето жизнено важна. След разпадането на зловещата Съветска империя Русия се превърна не, както наивно очакваше Свободният свят, в демократична, правова държава – превърна се в една
нова, колективистична и олигархична империя,
която по хищничество и ненаситност не отстъпва на съветската. По мое дълбоко вътрешно убеждение, ако президент Стоянов не беше ни вкарал своевременно в НАТО (не бива да забравяме, че в онези решаващи времена ние, българите, взехме последния влак в тази конструктивна посока – нещо, което под егидата на наследника на Петър Стоянов едва ли щеше да се случи), днес нас щеше да ни сполети злата участ на Крим. Който познава личните ми отношения с бившия ни президент, с право ще реши, че не ми отива тъкмо на мене да му правя комплименти. Но не комплименти правя аз – отчитам и съпоставям исторически и актуални дадености. Колкото и да няма условно наклонение в историята, този нелек отчет сочи, че не имперска Русия е наш спасител – наши спасители са онези благородни и далновидни родни и международни държавници, които така ни приобщиха към Свободния свят, че направиха една евентуална (тя е евентуална и до днес) агресия срещу страната ни опасна за всеки агресор.
Имиджът, който Румен Радев градеше дума по дума и рамо до рамо с Илияна Йотова в предизборната си кампания, на натовски генерал, рискувал многократно живота си за националната ни свобода и независимост, избледня още през първите дни на президентството му, а през последвалите дни посърна и се срина съвсем, саморазкри се като чиста проба митология. А митовете са добре дошли само във фолклора и в художествената литература – в политиката те са нежелани, опасни и вредни. Повтарям: не коря президент Радев, че не е политически единодушен с всички българи – плуралистичната природа на демокрацията изключва подобно единомислие. Като президент обаче той е и по конституция, и по морал длъжен да бъде общонационална и надпартийна фигура, да е, да стане президент на всички българи, да примирява и помирява, а не да подхранва, да поляризира и изостря вътрешнополитическите разногласия. За съжаление през целия си мандат Радев правеше обратното – неуморно насъскваше русофили срещу русофоби,
изправяше българи срещу българи, разединяваше и противопоставяше
политически сили, настроения и каузи – както на родна, така и на международна земя. Казано по-откровено, през целия си досегашен мандат президентът се е съобразявал много повече с неокомунистическата партия, която издигна кандидатурата му, и с нейните задгранични кремълски покровители, отколкото с националния ни интерес. Това му едопартийно и тесногръдо политическо поведение изправи страната ни пред ненужни вътрешно- и външнополитически изпитания, дистанцира я и от евроатлантическите ни съюзници, и от целия цивилизован свят, разчиствайки пътя на руските имперски попълзновения не само у нас, а и на целите Балкани. Всичко това ми дава достатъчно основание да го класифицирам като
антибългарски президент – враг и на нацията, и на държавността ни
Не на последно място право на подобна класификация ми дава и снизходителното му, почти добронамерено отношение към заловените на родна земя руски шпиони.
И така, намерението на един вицепрезидент да възстанови мястото на Русия в националната ни съдба, е само по себе си несъмнено благородно. Но само тогава, когато е искрено. А тъкмо искреност липсва в претенциозните декларации на г-жа Йотова. Защото ролята на Русия (монархическа и особено съветска) е роля на завоевател и окупатор, роля на мракобесник, превърнал съотечествениците ни в безродници, в плячка на един хищнически империализъм, разграничил ни от християнската цивилизация и противопоставил ни на просперираща Европа. Където е нашето естествено място – не само географски. Тъкмо това място бранеха по достойнство и най-именитите ни възрожденци – всички до един, както пише Захари Стоянов на страниците на в. „Свобода” русофоби: от Раковски през Ботев, Левски и Каравелов, та чак до Стефан Стамболов, Бенковски и Ангел Кънчев.
След всичко казано и всичко премълчано, едно е ясно: с г-жа Йотова ще се наложи да възстановяваме, съграждаме и разграждаме ролята и на Русия, и на Европа, и на света в националната ни история по различни пътища. Аз ще го правя като българина и европееца, който открай време съм си. Президентството ни пък ще го прави като платен слуга на чужди и враждебни на Република България сили. Впрочем то го прави вече цял един мандат. А, позволим ли му, ще продължи да го прави и втори, и трети, и още много поредни мандати – чак докато болката от националното ни себепогубване надделее над мазохистичните ни симпатии към бесовете и демоните на старо- и неокомунизма…