Ще започна днешните си размисли за Бога и света с едно колкото елементарно и видимо, толкова и пренебрегвано и недовиждано от цели поколения обстоятелство. Бих го побрал в следното обобщение: каквито празници празнуваме, такива делници ще денуваме. И понеже в гражданското битие нещата са най-често реципрочни, вярна е и обратната постановка: каквито делници денуваме, такива празници празнуваме. Диалектиката на тези исторически и актуални обществено-политически превъплъщения не е сложна – тя само изглежда сложна. Да се опитаме да тръгнем от измамната им сложност, за да се доберем до действителната им простота.
Националните празници са знаци, морални ориентири за целокупното ни национално битие. Интернационалните празници пък са морални ориентири и за цялата ни цивилизация. Така двете празничности – родната и международната – се преплитат, за да оформят гражданския морален облик и на цивилизацията, и на нацията ни. Хубаво е интернационалните и националните белези да хармонират, да се допълват и да се легитимират взаимно – лошото е, че рядко става така. Съдбите и на Стария континент, и на света свидетелстват, че фундаменталните общочовешки ценности, върху които е съградена цялата ни християнска цивилизация, често стават
жертва на онзи примитивен и див национализъм,
от който особено ние, балканците, често сме си патили най-болезнено – патим си и днес. Монтен пише, че ако бъде поставен пред алтернативата отечество или човечество, би желал да намери сили да предпочете човечеството. В смисъла на френския философ аз не мога да си представя, че бих бил добър българин, без да съм добър християнин – християнин не като религиозна, а като нравствена принадлежност. Речта ми фокусира съблюдаването на декалога, независимо от вярата и безверието в Твореца.
Не ще и дума, че президент Радев не е Монтен. Аз и не очаквам това от него – нека Монтен си бъде Монтен, а президентът ни държавният ни глава, за който сме го главили, да бъде. Лошото обаче е, че той и това не е. А колко радикално, колко безнадеждно не е държавникът, който би трябвало по служба и съвест да бъде, говори и неотдавнашното му решение да посети на девети май Русия, за да чества рамо до рамо с колегата си Путин съветската победа над нацизма. А една съветска победа се чества само в компанията на съветчик. Какъвто кагебистът Путин несъмнено вече е и какъвто ген. Радев е на път да стане.
Много са факторите, които обременяват национално, политически и морално този президентски ход – фактори, един от друг по-смущаващи. Смущаващо е дори само обстоятелството, че научаваме новината за предстоящото официално посещение на държавния ни глава не от родните, а от руските медии. Това обстоятелство навява подозрението, че за генерала руските медии са като че ли родни, а родните – чужди.
Смущава и фактът, че ние, българите, сме от дълги години обвързани и с ЕС, и с НАТО, а решението на президент Радев явно е съобразено с личните му симпатии към Кремъл, но не и с евроатлантическите ни съюзници и тяхното политическо кредо. Никой от които няма да изпрати на предстоящия церемониал в Москва свой представител на такова високо институционално равнище. Цялата световна демократична общност чудом се чуди
какво и защо ще честват рамо до рамо руският и българският президенти на Червения площад,
след като Сталин и Хитлер носят еднаква морална отговорност и еднаква политическа вина в подготовката и възпламеняването на тази най-кошмарна в цялата история на човечеството война. Тук аз няма да влизам в детайли, няма да коментирам монолитния боен съюз и топлите братски чувства между Кремъл и Райхстага в навечерието на войната – правил съм го неведнъж в други текстове. Една война, която в Русия и до днес по съветски образец наричат не Втора Световна, а Велика Отечествена, омаловажавайки така приноса на Великобритания, САЩ и Канада в разгрома на кафявата чума. Отечествена, не по-малко отечествена, е тази война и за Австрия, и за Чехия, и за Белгия, и за още десетки прокървили от нея страни и народи, но за всички нас, за целия цивилизован свят тя е война Световна.
На фона пък на обстоятелството, че през вече тригодишния си мандат президентът ни, за разлика от своите предшественици д-р Желев, Петър Стоянов и Плевнелиев, не само не е участвал в ежегодните възпоменателни чествания на паметта на жертвите на комунизма, а не е споменал и с една дума тяхната свята саможертва,
превръща политическото му поведение в цинично
Защото онзи държавник, който не почита и не зачита историческите страдания на народа си, подготвя почвата за тяхното повторно настъпление в бъдещето. Всяко унаследено злодеяние, което е неразобличено и непреработено подобаващо, дава заявка за своето предстоящо възраждане във времето. Едно време, което, насърчавано от повсеместното (без)родно русофилство, обещава да се превърне в местожителство на онзи ожесточен тоталитаризъм, на онези доктринирани бесове и демони, които само допреди броени десетилетия едва не доведоха до нашата духовна, икономическа и екологическа гибел. Предвождана от държавници с антибългарска и проруска държавност, на всички институционални равнища днешната ни държава съхранява не само хералдиката и духа, а и политическата субстанция на едно мракобесие, от което ние наивно повярвахме, че се избавихме безвъзвратно преди трийсетина години. Пред монументите, пред историческите символи на това безсмъртно мракобесие, както и пред хегемонизма на Кремъл, ген. Радев неведнъж се е прекланял – да се преклони пред жертвите на комунистическите издевателства и пред онези родни и международни сили, които ни избавиха от тези издевателства, не сме го видели и до днес.
А така се надявах американската дипломация на родна земя да повлече крак и правителство, президентство и парламент да последват светлия й пример. Едно от първите места, които новият американски посланик в София, г-жа Херо Мустафа, посети, бе мемориала на жертвите на комунизма в сърцето на столицата. Лошо, обидно и лошо е, когато
чужди политици ни дават нагледен урок по родолюбие и граждански морал
Когато обаче родните държавници отказват да се поучат от дадения урок, е направо убийствено.
Докато първа грижа на един президент би трябвало да бъде да обединява нацията, тенденциозният му подход, който аз бих окачествил като негативна селекция, ни разединява и противопоставя политически и съсловно. Всичко това превръща доскорошните предизборни и изборни уверения на генерала, че, видите ли, в качеството си на боен пилот той рискувал ден и нощ живота си за каузата на НАТО, в истински фарс. Не НАТО, не Евроатлантическата общност, не нашият заплатен с толкова усилия и жертви цивилизационен избор защитава чрез президентството си президентът ни – защитава комунистическото мракобесие,
защитава хищните имперските попълзновения на вековния враг
на националната ни независимост Кремъл. И го прави и срещу нацията, и срещу държавата ни, и срещу така скъпо заплатените ни човешки права и граждански свободи, и срещу цялата световна демократическа общност. Интимните симпатии на ген. Радев явно са към евразийските дебри, докато според мен естественото място на един наистина национален и надпартиен български държавен глава е не в суровата сянка на Кремъл, а под сиянието на факела на Статуята на свободата. Там и само там е естественото място и на един ръководител на натовска държава. И всяка подмяна на това историческо място, всяко пренареждане на статуквото е предателство не само към каузата на световната демокрация, а и към цивилизацията, и към националната ни сигурност. Която и като офицер, и като президент ген. Радев е призван да брани и укрепва – не да подкопава и руши. А така, след като цял (при това демократично избран) държавен глава е не пронатовски, а прокремълски настроен, аз тревожно се питам доколко е натовска и доколко кремълска е предвожданата от него държава.
А как СССР, днешна Русия и западните съюзници ще си поделят наследството на Втората световна война, не е трудно да пресметнем. Една действителна победа над нацизма може да бъде само победата, извоювана от демократичните сили в името на демократичните ценности. Такава е победата на демокрации като Великобритания, САЩ и Канада. Докато победата на комунизма над националсоциализма води фактически до
съхраняване на старото мракобесие под ново име
И у нас по съветски образец дългогодишната идеологическа пропаганда посегна да провъзгласи разгрома на кафявата чума за заслуга единствено и само на Кремъл и на комунизма. Така не само се фалшифицира историята – така се изопачава и настоящето. Защото ролята на съюзниците, и особено на Великобритания и САЩ, е не поддържаща, а незаменима – без тази роля целият ни континент щеше да стане жертва на нацизма. Като непосредствен участник в бойните действия, още преди цял един човешки живот сам Хрушчов го заяви в прав текст: „Без подкрепата на западните съюзници ние нямаше да спечелим войната.” Вярно е, че във ВСВ СССР даде несравнимо повече жертви от Запада, но от това не следва непременно, че съветският принос в победата е най-голям. Многомилионните съветски жертви са до голяма степен резултат от лошото състояние и некадърността на Червената армия, обезглавявана дълги години от изтребителните сталински чистки. Небоеспособна, лишена от най-талантливите си офицери, зле въоръжена, зле командвана, зле оборудвана и зле мотивирана, тази армия става беззащитна плячка на отлично въоръжените, фанатизирани и тренирани бойци на Вермахта. Наред с това червеноармейците са масово избивани от собствените си политкомисари – както на фронтовата линия, така и в тила. Много загиват и от алкохолизъм и саморазправяйки се взаимно. Друга причина за огромния брой жертви е традиционното пренебрежение, с което руснаците гледат на собствения си живот. Докато за европейците и за американците личността и нейният живот са висша ценност, в руската народопсихология, както и в народопсихологията на почти всички включени (насилствено включени, разбира се!) в Съветската империя съставни републики, същият живот е обезценен неимоверно. Един показателен пример: Когато британските и американските офицери изказват съболезнование на Жуков за многобройните червеноармейци, паднали при превземането на Берлин, маршалът маха нехайно с ръка: „Нищо, нашите кучки ще народят нови!”. Подобно отношение би било немислимо за командирите на цивилизованите британски и американски армии.
Не само сериозните западни историци – и най-престижните руски изследователи на новата и най-нова история са единодушни в убеждението си, че
победата на СССР е победа на комунистическото мракобесие в цяла Източна Европа
По темата могат да бъдат изписани цели многотомници. Изкушавам се да цитирам само извода, до който стига съветският и руски литератор и експерт Андрей Малгин:
„СССР не е освобождавал Европа във Втората световна война. Две трети от Европа освободиха Щатите и Великобритания. А една трета завоюва Съветският съюз. Именно завоюва, а не освободи. Да освободиш, значи да дадеш свобода. Докато Съветите потопиха завоюваните страни в робство. Така че СССР не е донесъл никаква свобода в Европа.”
Една свобода, която нейде през средата на миналия век ни бе отнета от агресията на Червената армия. И едно робство, което десетилетия наред бе въдворявано и охранявано от същата армия. Същата имперска армия и днес е смъртоносна заплаха не само за демократичното ни настояще, а и за националната ни сигурност. Олицетворена от президентството на ген. Радев и въплътена в многомилионното ни русофилство, само на педя от държавните ни граници тази армия чака своя звезден час – все по-нетърпеливо и по-нетърпеливо. Трениран неуморно и в монархическото, и в болшевишкото минало, похитил, похищаващ и днес свободата и независимостта на десетки народи, неутолимият руски империализъм е все така витален и боеспособен. А ние сме все по-уморени.