Явор Райчев
За всички онези, които ще разпознаят в заглавието на тази статия парафраза на Волтеровия апел „Смажете гадината“, ще кажа две неща. Първо, противно на увереността на мнозина, въпросният апел не е насочен срещу църквата, а
срещу фанатизма и невежеството,
и второ, тук става дума за една гадина, която наистина искаме да смажем - коронавируса.
Породилият се дебат дали църквите трябва да бъдат затворени или не в период на пандемия и силни ограничителни мерки, и може ли само вярата да ни помогне в профилактиката, привлича интереса на мнозина. На пръв поглед той повдига въпроса за религиозността на българите. Но пропуска да посочи, че този сценарий вече сме го играли, при което невежеството е направило лоша услуга на религиозността: „В село завърлува невярна болест — тежката болест — и зареди да мори от къща на къща… Свещеникът усърдно заслужи литургия след литургия. Малката черквица от сутрин до вечер стоеше отворена и хората, измъчени, покаяни, уплашени, идваха по два, по три пъти на ден да палят свещи, да се молят, да слагат мило и драго дар. Няколко пъти правиха водосвет, светиха масло, посребриха иконата на божията майка, отрупаха с дарове св. Иван Изцелителя, но нищо не помогна. Болестта от ден на ден по-страшно върлуваше, по-немилостиво косеше.“
Просветеният читател бързо ще разпознае разказа на Елин Пелин, писан точно като за нашето положение в момента. И той, и днешното ни дередже, ни връщат към един стар проблем – противопоставянето на науката и религията, който се очертава с особена сила през 18 век -– векът на Просвещението. Великите мислители от тази епоха успяват да сложат край на Мрачните Векове и
чрез вярата в разума
променят завинаги мирогледа на европейците. Те се противопоставят на фанатизма и суеверието и настояват, че светското и религиозното трябва да бъдат отделени – религията е въпрос на съвестта. Въпреки това повечето от най-ярките дейци на Просвещението са вярващи християни. Вярващ е и Волтер, който въпреки, че критикува религиозните обичаи и порядки, адмирира християнските нрави. Точно както повечето от нас днес.
Какво всъщност се случва? Един митрополит ни обяснява, че човек не може да се зарази в църква, освен ако не му е слаба вярата, „доказателство“ за което била една притча за Троянския манастир. Разбрахме също така, че светите тайнства не пренасят вируси, следователно няма проблеми да се причестяваме от обща лъжичка, да целуваме една и съща икона или ръката на свещеника, въпреки че лигавицата на устата е най-прекия път на вируса до белите дробове. И тъй като на изпълнителната власт не и стигна
воля да се противопостави на невежеството
на определени църковни деятели, точно както не й стигна воля да кандидатства за еврозоната без пълен консенсус, ние станахме една от малкото страни, които не взеха мерки да не се ходи в храмовете по време на великденските празници, а оставиха тая работа на съзнанието на ревностните християни. А то се простира до там, да ни кажат от телевизионни екран, че в храма е напълно безопасно.
Значи ли това, че ние сме до толкова религиозни, че сме забравили сигурността си в името на религията? В търсене на отговор на въпроса, стигаме до един простичък, но прикрит факт -– българското общество не е и никога не е било религиозно, особено след почти половин век комунизъм и четвърт век борба на светите старци по между си за бюджет. Повечето от църковните ритуали, характерни за нашата страна, са покрити с фин слой религиозен прах, под който ярко светят жилави езически начала. Българите връзваме мартеници за здраве, колим прасета на Коледа, чукаме се с яйца по Великден, още наричани перашки по името на славянския бог Перун, като определяме „бияч на къщата“, нестинари танцуват с икони и т.н. Тъй като християнската църква в България не успява да изкорени тези обичаи, тя се опитва да ги интегрира и днес може да чуем и църковни лица да се изказват в тяхна защита, отчитайки че намерението, с което те се правят и пожелаването на добро на ближния в случая са по-важни. Точно така. В това няма нищо лошо. В крайна сметка, религията е част от културата, а културата се отличава с приемственост. Лошото е, че прикрити зад религиозен параван, се въдят всякакви врачки, баячки, ходжи, лечители, екстрасенси, телепати и т.н, които вече направиха милиони на наш гръб. Цялата тая работа трудно се съвместява с християнската вяра и не е чудно, че църквите са празни през 99% от времето, като особено безлюдни са службите през седмицата.
От тези наблюдения няма как да не си направим извод, че
българите са дълбоко суеверен, но не и дълбоко религиозен народ
Ако бяхме религиозни, трябваше да знаем, че никой няма право да съди кой колко вярва, нито да поставя на изпитание Бог. Практиките на испанската инквизиция, които включват давене на човек, с обяснението, че ако е вярващ, Бог ще го спаси, са не просто изпаднали от употреба, а се смятат за антихристиянски. Ние нямаме право да караме Бог да прави неща за нас когато и както искаме, за да може той да ни се докаже. В тази връзка да искаме Бог да предпази тези, които ние смятаме за вярващи от зараза, е все едно да се надяваме да предпази вярващите от дъжд, когато вали. Вижте какво направи папата и какво направиха нашите църковни лидери – ние станахме май по християни от папата, като така изиграхме главната роля в собствената си поговорка. Но за съжаление тя е сатирична, а не хвалебствена.
Модерността предполага разделение на държавата от църквата. Цитирайки отново въпросният митрополит, ние разбираме, че „в храма не може да се предаде зараза“, което е явно отричане на науката. А спорът между църквата и науката трябваше да е приключил преди повече от 300 години. Вярата си е вяра, а науката е въпрос на доказване. В действителност някога православната църква е била по-отворена към науката, отколкото католическата. Докато в Западна Европа има гонения срещу учените по време на Контрареформацията, на Изток, с малки изключения, няма. Православните свещеници винаги са държали известна дистанция, твърдейки, че разделение между наука и религия съществува и че църковните текстове нямат научен, а морално-нравствен характер, като новите научни открития всъщност помагат да разберем колко велик е нашия Създател. Според тази идея науката ни помага да проумеем заобикалящия ни свят и природните закони, а църквата – божия свят и нравствените закони. В този смисъл открито
противопоставяне между наука и вяра в православието никога не е имало
Изглежда обаче, че днес БПЦ заема друга позиция, навлизайки в непозната за нея територия.
А между това вирусът напредва и под покривите на храмовете, колкото и да отричат светите старци от нашия синод. В Корея религиозни практики бяха отговорни за заразата на над 3000 човека, което доведе до поставянето на всички участници в службите под задължителна карантина. В Сърбия вече един владика почина от ковид-19. В Украйна по време на църковна служба няколко десетки души бяха заразени. Опазил ни Господ това да стане и тука!
За да бъде ясно – вярвам, че толерантността е велико завоевание на европейската култура и тя трябва да се упражнява към всички – вярващи и атеисти. Затова не мисля, че е необходимо да се затварят храмовете. Просто трябва да се вземат елементарните предпазни мерки. Въпросът с лъжичката може да се реши много лесно – с дезинфекцирането ѝ преди ползване. Отделно няма нищо, което налага да се използва именно една лъжица. Това е въпрос на традиция, а не на догма или канон, т.е създадено е от хората и хората могат да го променят. Къде и кога бог ни е наредил да вземаме причастие именно с една лъжица? Службите могат да се правят и на открито при необходимост. Първите християни не са се събирали задължително в храмове. За толкоз немощен ли смятаме нашия бог, че може да ни чуе само ако сме в църквата, а не пред нея или вкъщи?
По закон държавата и църквата са отделени. Но не съвсем. Заплатите на свещените се плащат от държавна субсидия, и са равни на заплатите на учителите; както всички заплати, така и те идват от нашите данъци. В добавка на това църквата има право да дава становища по законопроекти. Но най-същественото е, че в Конституцията ясно е формулирано в чл. 37(2), следното „Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани“.
Сигурността на хората е работа на държавата, а не на църквата
Божето – богу; кесаревото – кесарю. След като църква и държава да отделени, държавата не може да се бърка в църковните работи, но и църквата не следва да се меси в държавните и да пречи да изпълнява конституционни задължения.
Но изглежда, че министър-председателят, при всичките му достойнства, които непрекъснато показва по време на епидемията, все пак си остава представител на нашето ретроградно, домодерно и суеверно общество, в което правото на гражданите да бъдат здрави е жертвано в името на дебати от едно отминало преди 4 века време.