Този текст е продължение на статията „Общият европейски път на България и РС Македония минава не през сближаване, а през по-ясно отграничаване“ публикувана във Faktor.bg на 09.03.2021.
В условията на нарастващ натиск от САЩ и ЕС (с особена, истерична активност на отделни държави), на срещата на върха „ЕС- западни Балкани“ в Словения чухме от президента Радев странни заявления, заредени с будеща безпокойство амбивалентност.
От една страна – бе препотвърдена и ясно артикулирана действащата доктрина, обобщена с „безусловно спазване на договора от 2017 година“.
От друга – научихме, че се работи интензивно по съвместен протокол, който да покаже как се удоволетворяват нашите изисквания и какви гаранции за бъдещето получаваме. Радев дори употреби израза „правни гаранции“. Документът съдържал 6 точки, които да се изпълняват по време на целия преговорен процес, но и задължителните неща, които да бъдат свършени преди да кажем „да“.
Разбра ли някой какво означава това?
Маневра преди изборите?
Или вече, зад гърба на обществото, сме обещали нещо на Брюксел и Вашингтон?
Възникват въпроси, на които отговор не сме чули.
Как Европа може да даде „правни гаранции“ за каквото и да било, касаещо отношения между две отделни държави? Гърция поиска ли правни гаранции или каза „да“, едва след като проектната „Република Македония“ се съгласи, че е само „северна“? Задава ли се „сръбски вариант“, т.е. предеклариране на разногласията и отлагане на решението, само и само за да дадем зелена светлина? Кой определя външната политика и допустими ли са президентски импровизации без страната да има действащ парламент?
Изглежда идващите седмици и месеци дават последен шанс да профилактираме пълен провал в отстояването на националния интерес. Отлично е, че в момента реално нямаме нито правителство, нито президент и новите такива ще получат легитимното право да преоценят ситуацията и да вземат необходимите решения. Дано се окажат на висотата на историческия момент.
Нека в началото резюмираме някои знакови събития по оста София-Скопие, които отлично илюстрират станалото през последните 30 години и очакваното кресчендо напоследък.
На срещата си с премиера на РСМ З. Заев през юни, президентът Радев препотвърди „точ в точ“ досегашната ни многогодишна позиция, като не пропусна дежурните изрази – няма да позволим кражба на история, фалшификации и пр.. Появи се и новост, която в последствие бе развита и изглежда се оформя като нов акцент - президентът показа, че разглежда притежателите на български паспорти като българи и ги идентифицира като потискано наше малцинство в РСМ. (Между другото – твърде спорна постановка. Какво малцинство търсим в РСМ, щом според национално-историческата ни доктрина сме „един народ в две държави“ ?).
Обратно – нашият (служебен) министър на външните работи призова за повече гъвкавост, „свобода“ и възможности за маневриране в отношенията, без никаква конкретика. Искаше да покаже, че при зададените параметри и цели, ситуацията е „ни напред - ни назад“.
В края на юли парламентът на РСМ прие единодушно
резолюция за червените линии в преговорите с България,
който осветли ясно нагласата на политическата класа на РСМ да продължи да живее в самодостатъчния си македонистки сън, който им е тъй есенциален, че всяко събуждане би отворило дверите на кошмара. Шефът на парламентарната група на СДСМ Йован Митрески обобщи: „Македонският език, македонската идентичност и македонската уникалност са международно признати и потвърдени, вписани в нашата лична карта в ООН. Нашите международни позиции за македонската идентичност, македонския език, за македонската уникалност, не е имало, няма да има и никога няма да има преговори. Просто не е възможно да се договори това, което е неоспорим факт. Днес за целия свят ние сме македонци, които говорят македонски“.
Зоран Заев заяви, че РСМ имала толкова обща история с българите, колкото и с другите балкански народи, а стане ли дума за правата им в РСМ, те щели да бъдат гарантирани както и на всички други там , вкл. (забележете!) на египтяните. Същият каза в Белград, че македонците се разбирали с българите добре както и със сърбите, защото и с едните и с другите говорели „подобни езици“. Президентът Пендаровски на приличен английски обяснява из Европа несгодите на „македонскиот народ“, дългогодишното чакане, жертвите наложени от Гърция и дебелоглавостта на българите, която не е нищо повече от национал-шовинизъм, експанзионизъм и т.н..
Е, какво още е нужно, за да осъзнаем, че сме имали твърде грешна представа за партьорите?
Може би – да чуем шефа на историческо-образователната комисия проф. Ангел Димитров който след последното заседание преди седмици само обобщи, че „нашите колеги изобщо не допускат тезата за обща история“ ?
Не е ли време да проумеем, че сме имали грешна представа за нивото, на което можем да се разберем с РСМ? Че сме консумирали първичен грях и е време за рационализация?
Да, надявахме се на „тотална перестройка“ на РСМ, на базово разбирателство, а в центъра бе поставена историческата комисия и резултатите от нейната работа. Очаквахме интензивна дейност, доброжелателна нагласа на историците, общи становища, преработка на учебници и отделно от това - инвестиционни покани, културна фузия на народите: всичко, което наивно сме отразили в договора от 2017 г.. Един договор, който със своите общи приказки, без конкретни, измерими параметри се оказа
абсолютно дилетантски
Защо? Защото хипотезите в него предполагат априорна любов от отсрещната страна или поне излишък от „добра воля“. Напоследък се чуха идеи за анекс, в които (вече)да пишело каквото трябва. Освен това - дори да приемем, че чудото се случи и още от утре съседите започнат „да спазват договора“, да го изпълняват с конкретни действия, подобно нещо може да се отчете, обективира и пр. едва след години. По груби сметки промяната на учебниците само би отнела между четири и седем години! На какво ниво инвестиции и съвместни проекти биха ни задоволили? Как да се измерят? От какъв пункт нататък ще приемем, че омразата към нас е изчезнала? Че езикът на омразата е „спрял“ ? Апропо - как се спира това или онова говорене в страна със свободни медии?
Минаха 30 години и стана ясно, че любов няма
От северна Македония срещаме само шикалкавене, маневриране, наивни надежди за „deux ex machina“. Изобщо съседите се надяват, че нещата ще се случат в „тарапаната“.
Иззад декларациите за братски, най-близък и пр. народ, прозира независим и интровертен партньор, с ясно усещане за собствена уникалност и еднаква отдалеченост от българи, сърби, гърци, партньор който иска да му се махнем от главата, да престанем с морализацията и да не пречим на фантастичната реалност, в която се чувства щастлив.
Разбираме ли го? Осъзнаваме ли, че общ път в тази пълнота и дълбочина, в който ние го искаме не е постижим?
Сещам се един красноречив епизод, разказан от проф. Иван Илчев: преди "много, много години" като млад учен, той разговарял с един от внуците на Григор Пърличев, пред когото изразил надежда, че ще настъпи сближаване по историческите въпроси.
"Тя колата с грънците се обърнала, ние сега ще ги лепим обратно" – бил отговорът.
С риск да разводня текста ще разкажа и една фейсбук - история. Докато съм цъкал насам – натам съм попаднал на писание от една госпожа от РСМ, литератор, професор. Нарочно не споменавам имена. Направи ми впечатление, че фамилията и е много сходна с тази на един български писател-комунист, изучаван преди в училище. Разгледах профила и публикациите на госпожата – твърди македонистични позиции, активен страж на идентитетот и уникалния, първороден македонски език. Погледнах в енциклопецията – г-жата родена във Велес. Българският писател – роден в Кюстендил в семейство бежанци от велешко. Случайно съвпадение? Престраших се и я запитах дали не са роднини или просто тази особена фамилия е разпостранена по тези места. Отговорът беше: „Македонската емиграция в България е многобройна. Той е по потекло македонец, от фамилията на баща ми”.
Разбирате ли докъде са стигнали в релативизма нашите партньори? Представителка на висшата интелигенция на РСМ, не вижда нищо нередно в това фамилията да е еднаква, родът-общ, роднината, попаднал като бежанец в България да се окаже българин, а по произход да си е македонец ...
Какви опции се очертават при тази патова ситуация?
Едната безспорно е да продължим в същия дух и да наблюдаваме какво ще стане. Изглежда можем да си го позволим, понеже проблемите ни със Скопие са само част от многото нерешени въпроси в региона. Сърбия, Косово, великоалбанските тенденции, напреженията Сърбия – Хърватия и пр.
Втората и вероятно най-лошата опция е това, което сякаш се задава – капитулация без капитулация, т.е. вдигане на ветото и обвързването на преговорния процес с някакво „пълзящо изпълнение“ на договора от 2017г., охранявано от хипотетични „правни гаранции“.
Тук е момента да коментираме и очертаващият се „нов акцент“ в отношенията, в смисъл правата на българското малцинство в РСМ. Ако това ще е цената, на която ще предадем истината, в РСМ с удоволствие ще отхранват този хартиен дракон, чак докато необходимостта отпадне. Не е ясно само дали сме се качили на тази пързалка самоволно или или някой ни е помогнал...
Третият възможен подход е да преоценим ситуацията, да отчетем нежеланието на РСМ за пълноценно разбирателство и да обсъдим как едновременно да защитим националните си интереси и да дадем на РСМ шанс за бързо започване на преговори.
Щом неуморно декларираме, че те са най-близкият нам народ и никой повече от нас не желае да ги види в ЕС, вероятно трябва да положим известни усилия и да направим компромиси?
Именно този трети вариант е предмет на това писание.
И ключовата дума тук е „регрес“.
Отчитайки печалния опит в отношенията с РСМ, да слезем на по-ниско ниво, дефиниционно, както го направиха гърците.
След избора на нов парламент и формиране на управленска коалиция, следва с гръм и трясък да излезем от договора за добросъседство и сътрудничество с РСМ от 2017 г., като артикулираме ясно причините за това – неизпълнението от страна на РСМ, блокираната работа на съвместната историческа комисия, блокираните инвестиции и т.н..
Едно ново, енергично правителство, излъчено от стабилна коалиция има пълното право на подобна стъпка. Заедно с това следва да се обяви новата, прагматична позиция, респ. външнополитическа парадигма, с едничката цел – да се даде шанс за бързо приемане на съседната страна в ЕС.
Основното ядро на „новия курс“ следва да бъде ясното и категоричното изискване езика на РСМ в официалните международни дела да бъде обозначаван като „северномакедонски език“
(или нов, модерен, вардарски), отразяващ уникалността на този език за народа, населяващ днешната РСМ.
Всичко останало, включително олекотяването на преговорите, ликвидацията на съвместната комисия по историческите и образователни въпроси и всевъзможни други компромиси е допустимо, след постигането на тази цел.
Политиците ни трябва да схванат, че сегашното условие документите да се подписват на езиците „според конституцията на страната“ е половинчато, пораженческо и нищоказващо.
Обратното – дефиниционното отграничение на изкуствено отдалеченият от българския сегашен език на РСМ от хипотетичния целокупен „македонски език“ показва и указва в народностен, исторически и всякакъв друг аспект кое как е.
Само и единствено добавянето на определение към „македонски“ пази националния ни интерес и историческата истина. Нито фетишизирането на 1944 г., нито отхранването на наше малцинство в РСМ могат да заместят предефинирането на марката или „Брандот“, както казват в РСМ. Защото той указва правоприемството.
Ако някой го получи, той взема всичко. И минало и бъдеще. Те го разбират, време е да го разберем и ние.
Щом РСМ отказва да признае историческите факти, естесвената реакция от наша страна е
да преместим червената линия
Защото не е национално предателство да приемем, че народът и езикът на РСМ са различни от българските. Национално предателство e да приемем еднозначно, че те са македонският народ, който говори македонският език.
В исторически план, от определен пункт нататък се проследяват две тенденции в македонското развитие – центростремителна – за съединение с България и центробежна – за автономия. Всеки македонски деец, всеки исторически акт може да се проектира в тази координатна система. И РСМ съставлява именно този клон от македонското наследство, който е продукт на центробежната тенденция. Същото е с език и народ.
А центростремителната? Нашите 2 милиона македонски бежанци и наследниците им? Те къде увисват, ако приемем, че македонският народ и език са „там“?
Комплицираните ситуации налагат креативни ходове. Защо не си представим, че я Слави Трифонов, я ВМРО на Каракачанов спретнат един локален референдум в югозапада, с въпроса: „Чувствате ли се българин и македонец едновременно?“. Я си представете, че милион българи заявят че са хем македонци хем българи? Във всеки случай знам какво ще се получи, ако нас в североизтока ни запитат „Чувствате ли се добруджанец и българин едновременно“ ... Може би е време с един подобен акт да осветлим за Европа и за самите северни македонци защо за нас е неприемливо етноисторическото узурпаторство в претенциите и самоопределенията на Скопие? Да покажем, че именно за съвременните българи марката „македонец“ е натоварена не само с географски смисъл ...
Изобщо, преговорите с РСМ следва да се водят от позицията на днешния ден. Ние трябва ефективно и категорично да защитим правото да наричаме свободно сънародниците си от югозапада „македонци“, без това да е алтернатива на „българи“, да пеем македонски песни и да разказваме македонски приказки както е било открай време, без да изпитваме вина или да ни се вменява усещане, че посягаме към нещо чуждо.
И за това няма друг начин, освен гореописания.
Политиците в Скопие трябва да приемат факта, че РСМ е единия клон от македонското наследство.
Другият е български.