Пламен Асенов, специално за Faktor.bg
86 години след като великият испански философ Хосе Ортега-и-Гасет издаде своята знаменита книга „Бунтът на масите”, с прискърбие трябва да констатираме, че процесът на профанизация на света, чиито наченки той улови, е вече развит напълно, ние сме победени и превзети.
Онова, от което Ортега се страхуваше, за нас е естествена хранителна среда, защото сме родени в него. Онова, което той иронизираше, ние го дишаме като насъщен въздух. Онова, за което той с тревога предупреждаваше, че ще се превърне в зло, се превърна в зло и сега ни обгражда отвред. Прочетете още веднъж заглавието и си дайте сметка в какво живеем и защо – лъжата като истина, наглостта като норма, управляваните като управляващи. Масите вече не се бунтуват, те са победили. Те управляват всичко и възпроизвеждат победите си напълно и навред, във всички сфери.
Те имат телевизия, която им казва какво да мислят – значи са мислители и мнението им е важно, всички трябва не само да го чуят, но и да се съгласят. Имат телефони, на които пишат sms-и – а щом пишат, значи са писатели. Имат фотошоп, за да обработват снимките си до розово - значи са велики фотографи. Имат Интернет, оттам научават всичко - значи са учени. Имат кола – значи са автомобилни състезатели. Семейството им има пари – значи са всемогъщи. Семейството им няма пари - значи държавата и обществото са гадни и не се грижат за социално слабите…..
Мога да изброявам тези тъжни – не, а жалки характеристики и рефлекси на победилите маси оттук до Второто пришествие, но нека да погледнем живите примери. И - не се заблуждавайте, процесът на профанизация се развива из цял свят, не само в България. Друг е въпросът, че обикновено
щом дойде реч за простотия, ние сме сред челниците
Чета онзи ден за семейство Суби, мигранти от Камерун. Тези хубавци се изтъпанили във Великобритания с осем деца и виснали на гърба на данъкоплатеца. Получават 44 хиляди паунда социална помощ, плюс платено общинско жилище с три спални, но искат още. "Имаме нужда от къща със шест спални, ако британското правителство иска да сме доволни, щастливи и да имаме мотивация да работим и да плащаме данъци" – цитирана е да казва мисис Суби.
Ето ви „наглостта като норма” в действие.
Честно, не ми го побира ума. Защо гениите Суби от Камерун смятат, че британското правителство е длъжно точно тях да направи доволни и щастливи, а не недоволните и нещастни британци? Или пък мен, да речем? Защо, според Суби, на когото и да било по света трябва да му пука за тяхната мотивация? Да не би някой някога да ви е питал вас, граждани, дали финансово сте достатъчно мотивирани, за да вършите добрите си дела и ако кажете не – да се е затюхкал как да ви помогне? А ако не успее да ви помогне, вие пък да му сътворите атентат, щото не е успял?
Добре, де, бих приел всичко това за нормално, но само ако някой ми докаже, че Суби гледат по този начин на живота, защото камерунското правителство още от бебета ги е обгрижвало като писани яйца. Ама тогава остава открит въпросът защо си изнасят задниците от готиния Камерун в гадната Британия?
Този случай ме подсети и за 22-годишния Мохамед от Ирак, който миналия септември пред журналист от Франс прес обясни така нежеланието си да остане във Финландия: "Може да кажеш на света, че мразя Финландия! Твърде студено е, няма чай, няма ресторанти, няма барове, няма никой по улицата, само коли!"
Така, де, истинският живот се състои от чай, барове и ресторанти, но финландците не знаят как да го живеят – само бачкат, мръсници нещастни, затова ги мразим. Да, не е приятно някакъв си финландец с примера на достойното си човешко поведение да показва на масите, че има път, който не устройва техните свикнали на безкрайно забавление души.
Ако съдим по масовата реакция в България, това е почти толкова неприятно, колкото и някакъв си французин да вземе да ти каже на раздяла – слушай, пич, ти постоянно се оплакваш, че си нещастен, но това не е толкова поради несправедливата Вселена, колкото поради собствената ти глупост, продажност, незаинтересованост и безпринципност.
Каза го на победилите български маси, макар с по-меки думи, бившият вече френски посланик дьо Кабан. И първи върху него скочиха да го тъпчат онези тъпанари, които през уикенда на язовир „Копринка” тъпкаха знамената на Европейския съюз и НАТО - за радост на кандидат-президента Румен Радев. Разбира се, тъпкаха ги, докато в същото време високо вдигаха и вееха руското знаме, под което танцуваха поредното кърваво комунистическо хоро – за радост пак на същия кандидат-президент.
Но с него повече няма да се занимаваме, прекалено много реклама ще му стане. Виж, по отношение на масите, които го подкрепят самоотвержено обаче, трябва да се кажат още няколко думи.
В България да се вярва на лъжата като на светата истина вече е нещо повече от национален спорт, това вече е черта от националния характер, генетичен белег, ако щете. Пък дори и като мен да не щете! Доказват го всички онези, които през годините съвсем като добитък – с рогата напред, тъпо, но последователно и всеотдайно, гласуват за откровени престъпници, мошеници и псевдо-политици, вместо да потърсят и чуят отнякъде глас на разума. Доказват го безкрайните метани, които част от този народ, свикнал с пълното си невежество - дори привързан към него - е готов да прави на
основния си исторически враг, Русия
Доказват го високите позициите в обществото и всекидневната наглост на хората, които в същото време са застанали пред портите на Кремъл с шепа, свита за милостиня, в която Кремъл понякога пуска монета, открадната от залъка на децата ни.
Тук, в България, бунтът на простотията срещу мисълта и морала, срещу честта и принципите, срещу доброто и светлината, се състоя отдавна и нямаше нужда от много усилия, за да победи. Тук властта на масите е факт доста по-отдавна, отколкото на повечето други места по света, ако съдим по фаталните поражения в душите на хората и тъканта на обществото. Затова и нашият тъй наречен преход никога няма да свърши, духът /ни/ вече е изпуснат от бутилката, тя е празна.
Посланик дьо Кабан ни посъветва да не напускаме страната си, за да не я оставяме в ръцете на Пеевски. Като нормален човек от нормален свят, той вярва в разума и доброто, заложени у човека. Обаче ако случайно се беше родил и израснал в България – и случайно беше избегнал диагнозата на истинския българин, състояща се от любов към чалгата и омраза към хората - той щеше да знае, че сама по себе си цялата тази страна се състои предимно от Пеевски. И голяма част от онези, които мразят въпросния Пеевски, всъщност просто завиждат, че той Е, а те Не Са.
Да, тези хора са лъгани още от деца и в крайна сметка – излъгани. Само че това не ги прави невинни, защото, особено в модерния свят, всеки може да се пребори с лъжата, като научи истината.
Тази истина обаче не винаги е в реалността
Може да звучи парадоксално, но реалността в съвременна България е до голяма степен измислена, тя е пиеса с лоша драматургия, некадърна режисура и кошмарна актьорска игра. Проблемът е, че тук отдавна няма истински професионалисти и техните функции са поети от публиката. Най-красивите се правят на актьори, най-добре оплакващите се стават драматурзи, най-гласовитите се превръщат в режисьори. Публиката е завладяла всички сцени, дори политическата – така управляваните стават управляващи и оттам нататък няма мърдане.
Навремето вестник „168 часа” имаше готина рубрика – „Сред какви хора живеем”. Тя беше просто списък с имена на български и световни личности, направили впечатление с някоя голяма простотия напоследък. Мисля, че сега, за изборите, тази рубрика може да бъде успешно осъвременена, като я озаглавим „Кои хора се канят да ни управляват”. Сигурен съм, че дори само прочитането на съответните имена в президентски контекст би спестило доста лични грешки при гласуването.
Отказах се да споменавам Румен Радев, обаче как да избегнеш насладата от факта, че БСП му подбра достоен подгласник - Илиана Йотова. Принципно погледнато, тази девойка разбира от политика горе-долу колкото старата ми шапка. И въпреки това разбира от политика далеч повече, отколкото патрона си Радев – вероятно затова нашите комунисти са решили да му я пришият за вицепрезидент.
Гърнето Татяна Дончева пък си намери за вице достоен похлупак – царския човек Минчо Спасов. Като своя предизборна мъдрост той веднага изръси величествената, но отдавна омръзналата на всички простотия – България трябва да е винаги с Германия, но никога против Русия.
Извинете, ваше нищожество, а какво правим, когато Русия е против нас? Съгласяваме се с нейните капризи и претенции?
И докога така?
За кандидат-президентската двойка на Реформаторския блок пък мога да кажа само едно нещо – нищо. Не знам, бе, наистина не знам с какво Трайчо Трайков и Съби Събев плениха – или се очаква да пленят - дясната публика.
Всичко това бледнее обаче пред „новината”, която след дълго назлъндисване снесе АБВ – Ивайло Калфин за президент. Ако не се сещате кой беше тоя, това е куклата на конци, управлявана през годините от ченгето Гоце, негов любим, а май и единствен, коз в залъгването на остатъка от наивната българска публика. Трудно е в лицето на Калфин да се види образа на самия Калфин, обаче ако все пак трябва поне малко да го опознаем, предлагам да прочетем за мерака на чичо Денчо от знаменития разказ на Михалаки Георгиев. Чичо Денчо иска непременно да се отдели от масата, да е нещо. За целта той очаква от своя депутат да го назначи на най-проста служба - на мястото на онзи човек с черния костюм, дето стои пред оркестъра и само от време на време размахва една малка дървена пръчица.