Преходът между годините е добро време за равносметка на всичко стореното и нестореното през изминатите дванайсет месеца. Казвам и на нестореното, защото Молиер учи, че ние сме еднакво отговорни и за действието, и за бездействието си – нестореното от нас също сме ние. Заедно с това настъпилите Христови празници пък са повод за преосмисляне на бит и битие, за откриване на нов смисъл там, където старият не достига. Така че през тези предновогодишни дни има и какво да отчете, и върху какво да се замисли човек.
И така, като гледам националната политическа картина, много причини за гордост аз не виждам. Месец след месец през годината набираше сили онази русофилска вълна, която вече прерасна в чистокръвно русоидство – и то по всички граждански фронтове и на всички обществени равнища. Става дума не само за настроенията на масите – става дума и за националната политическа класа, и за държавата, и за държавността ни. Ден след ден президент и политици се надпреварват
да сервилничат пред Кремъл
По техния водещ пример и държавни ръководители от първата фаланга, и самодейни русофилски активисти ходят редовно и посменно на поклонение в Москва. И всичко това (забележете!) на фона на една деспотична, на една все по-недвусмислено рекомунизираща се и болшевизираща се под егидата на кагебиста Путин Русия. Вътрешнополитическият деспотизъм на Кремъл се допълва хармонично от външнополитическите му имперски амбиции и цели, насочени не на последно място и към нашата страна. Русия от векове е проявявала интерес към България и от векове този интерес е бил интересът на хищника към плячката. На нарастващият неокомунизъм на родна земя Кремъл основателно гледа като на свой естествен съюзник в реализирането на стародавните си и вечно живи задунайски копнения. Които в Отечеството съпротива не срещат – срещат само цели орди партийни и безпартийни, институционални и самодейни поддръжници.
Ако трябва да формулирам и обобщя най-деструктивните, най-опасните не само за крехките ни демократични постижения, а и за държавата, и за държавността; и за националната ни сигурност, и за националността ни заплахи, те се побират в няколко думи: неутолимият великоруски хегемонизъм, разрастващият се роден неокомунизъм и нашата всеобща апатия, нехайството ни пред несигурното бъдеще, което държавните ни и политически лидери чертаят.
Ако това са рисковете на нерадостната ми равносметка,
какви са надеждите,
които бихме могли да им противопоставим? Всъщност надеждата е една-единствена: принадлежността ни към евроатлантическите структури, въплътени от западноевропейските ни и задокеански съюзници. За да бъде обаче тази надежда ефективна, тя трябва да бъде разпозната и последвана от нас. А тъкмо това като че ли не се случва. Явно очите ни са еднакво слепи както за премеждията, така и за упованията. Тази ни слепота е бомба със закъснител – тежките последици от нея ще се стоварят върху цели поколения.
Като гледам как ден след ден цели тълпи екзалтирани родни русофили горят и тъпчат по сборищата си европейски и американски знамена и развяват руския национален флаг, всичките ми надежди се обръщат на безнадеждност. Ако искаме да разчитаме на съюзничеството на задграничните си съюзници, трябва и те да могат да разчитат на нас – ако днес ние се проявяваме като неблагонадежден съюзник, неблагонадеждна ще се окаже и подкрепата, която Европейският съюз и Нато ще ни окажат утре в час на изпитание. Световната общност на демократичните държави, към която и ние, българите, се надяваме, че принадлежим от трийсетина години насам, функционира на принципа на взаимността. Всяка страна, която остане извън системата на тази взаимност, е хвърлена беззащитна и сама в произвола на непредсказуми събития. Ежедневните приказки за някакъв неутралитет между външнополитическите лагери, подканванията към държавата ни да влезе в ролята на медиатор, да се превърне в буфер между САЩ, Европейския съюз и Русия, са безпочвени. Медиатор и буфер може да бъде само една неутрална държава – не и България. От дълги години вече ние не сме встрани от конфронтацията между нецивилизована, от векове антиевропейски настроена Русия и цивилизована, светска Европа – ние сме членове на Нато, Нато сме. В редиците на Нато е нашето естествено място – вън от евроатлантическата общност като малката и слаба балканска държавица, която сме,
шанс срещу агресията на Кремъл ние нямаме
Всяка слепота пред това неумолимо обстоятелство може да се окаже смъртоносна за националната ни сигурно – както днес, така и в бъдеще.