Руската империя гледа на Княжество България като на държава касичка. И затова държи нейни хора да управляват касичката. Не че днес е кой знае колко по-различно, но тогава, непосредствено след т.нар. освобождение, империята остава за дълго време у нас своя войска, която сме хранили не само с хляб и сол, но и с мръвки. Но за да са сигурни мръвките Русия монтира за наши управници свои хора – княз Владимир Черкаски, генералите Александър Дондуков-Корсаков, Казимир Ернрот и Леонид Соболев, а като сложим до тях и либералите русофили Драган Цанков и Петко Каравелов, добавим и държавният преврат от август 1886 г., опитът за военен преврат осъществен от офицери русофили от февруари 1887 г. разбираме колко прави са били националните ни герои Раковски, Левски и Ботев, когато са ни предупреждавали да стоим
по-далеч от Руската империя
Това, което българите много бързо разбират след 1878 г. е, че руснаците искат да лапат от нас без да си плащат. Смятат, че им се полага. Но същевременно Руската империя настоява и да си платим за т.нар. освобождение. Хич не я интересува откъде бедният ни народ ще събере планината от пари, които изисква руският император. В този смисъл, руснаците са странни „освободители”. Те хем искат благодарност, хем искат и пари. В магазин днес да влезеш, хляб да си купиш, платиш ли си, продавачът е длъжен да ти каже „благодаря”. Руснаците не благодарят. Само взимат – пари, храни, всякаква стока. Не плащат или рядко плащат, най-често получават всичко,каквото си поискат на „балгодарствена”основа. Но те не благодярят! Огромна е разликата в това отношение между тях и американците. Тя много ясно се вижда след Втората световна война. Американците освобождават Западна Европа от фашизма и не само не искат пари затова, а точно обратното – инвестират колосални за времето си финансови средства, за да се възстанови Западна Европа. И така да се възстанови, че днес повече от милион българи там живеят, работят, високи заплати и пенсии получават. Ако американците бяха като руснаците, сега в Западна Европа щеше да се живее мизерно като в Русия. Но който на какъвто „освободител”попадне. Орисия! В това отношение народите на Източна Европа нямаха късмет след Втората световна война. Свободата и оправията не „изгряха” за тях през 1944–1945 г. Но това е друга история.
Искат руснаците от нас пари за т.нар. освобождение и няма как – от гърба на народа ни са свалени десет кожи. Вярно е, че император Александър II не настоява веднага за дълга на България. Но това е така, защото докато той е жив Княжеството ни издържа петдесет хилядният руски окупационен корпус.
Ние нямаме още своя армия и затова храним чуждата армия. Както пише Симеон Радев, императорът е чакал „щото българските министри да се сетят сами“ за плащането на борча. Но след смъртта му на 14 март 1881 г., новият император Александър ІІІ веднага си търси дълга от 10 милиона и 618 250 хиляди рубли, и 40 копейки.
До копейка са изчислили „освободителите” своите освободителни услуги
По тогавашния курс на рублата спрямо златото тази сума се равнява на 32,5 тона злато или на 53 милиона златни франка. Това са горе-долу два тира пълни със злато, но за сравнение можем да си представим и огромен волски керван – много талиги подредени една след друга и пълни със златни кюлчета. Но откъде да вземе младата ни държава това злато, като до вчера не е съществувала? Руснаците това не ги интересува. Те си искат парите.
На 10 януари 1884 г. с Указ № 1144 Княз Александър I Батенберг утвърждава Конвенцията от 1883 г. за изплащане на Русия на „РАЗНОСКИТЕ ПО ОКУПАЦИЯТА НА КНЯЖЕСТВОТО ОТ РУСКИТЕ ИМПЕРАТОРСКИ ВОЙСКИ”. Предвидено е сумата да се изплаща на части. Ние две години обслужваме редовно борча си. Но през 1886 г. отношенията ни с Русия се влошават. Причината е руската позиция срещу българското Съединение. Тогава Русия подкокоросва сръбският крал Милан да нападне младата ни държава. Сърбите това и чакат. Те смятат, че от Видин до Радомир и почти до София, всичко е сръбско. А и руснаците мислят същото. Но, младата българска войска проявява чудеса от храброст и след тежки сражения край Сливница разбива на пух и прах приятелите на Русия. Естествено е, че сме ядосани на тази сръбско-руска подлост. Как няма да сме ядосани. И правилно политиците ни спират да плащат на нахалните руснаци окупационният борч. Те пък отвръщат с удар в гърба. Организират държавен преврат, който председателят на парламента Стефан Стамболов успява да ликвидира с подкрепата на останалите верни на отечеството ни бойни гарнизони. Но все пак, макар и частично, Русия и нейните български шпиони постигат целта си. Героят от Съединението, достойният Княз Александър I Батемберг сам напуска престола, защото не желае неговата личност да стане причина за ново руско нападение срещу държавата ни. Той разсъждава като всеки истински български патриот:
по-добре Съединена България, отколкото Русия пак да ни изпрати „освободителен” окупационен корпус
Но руснаците не мирясват. Офицери русофили в Русе и Силистра вдигат бунт в опит за въоръжен преврат. Държавата ни не се церемони с тях. Военните формирования в които служат са разформировани, бойните им знамена – изгорени, а самите изменници на родината – съдени и разстреляни.
Но тъй като става дума за големи пари, то е добре да се знае, че в ония години държавните чиновници в Русия са работели за няколко рубли на месец, а на пазара в Санкт Петербург с една рубла се е купувала една крава. Така
българското „освобождение” е оценено от руснаците на 11 милиона говеда
А след Съединението се налага отново да плащаме. Тогава поемаме и дълга на Османската империя към Русия за войната от 1877–1878 г. А той е 82 милиона златни франка. Или близо 50 тона злато.
Подобна рекетьорска схема ни натриса след 1944 г. Съветска Русия. Тогава също издържаме нейната окупаторска армия. Тогава Съветите ни ограбват и златния държавен резерв. Дори като бонус нашите комунисти два пъти се опитват да им харижат и държавата ни за вечни времена. Но по-лошото е, че болшевиките ни сменят нормалната икономическа и политическа система с ненормална – социалистическа. За да е по-сигурна трансформацията те избиват елитът на нацията – политически, стопански, военен, културен, духовен. Те смазват с насилие всяка съпротива срещу безумията им и е факт, че успяха да превърнат една голяма част от народа ни в безропотна и зависима от тяхната простотия, маса. Защото комунистите не гледаха на хората като на живи човешки същества („какво тук значи някаква си личност”, казва техният поет!), а ги възприемаха като „маси” – „народни маси”, като товарен добитък, който да изпълнява „петилетката в съкратени срокове”. Защото комунистите нямаха засищане. Като лами бяха зинали.
Но България, грабена от български и съветски „другари”, оцеля като държава, докато тоталитарният Съветски съюз се скапа тотално и изчезна от картата на света. Това беше много хубав ден за целия свят. В Москва бе яка зима, върл студ и снегопад дори, но вълна от гореща радост обиколи на 26 декември 1991 г. света. Вечерта в 19:32 ч. знамето на СССР над Кремъл бе свалено. Какъв прекрасен коледен подарък за народите!
Ако погледнем през очите на съвременниците на руско-турската война от 1877–1878 г., не е трудно да установим, че по-скоро руският император е трябвало да ни плати на нас, българите, а не обратното. В „Опълченците на Шипка” Иван Вазов ни казва, че съдбата на руския император Александър II през август 1877 г. е била изцяло в български ръце. А и историците са категорични: августовските боеве на връх Шипка са решителни за изхода на руско-турската война. Затова и генерал Николай Столетов се обръща „гороломно” към българските опълченци:
„Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната И СЕБЕ ДОРИ!"
С други думи, короната на руския император е зависела от храбростта и жертвоготовността на нашите опълченци. А за това би трябвало да си плати. И Столетов – също, ако следваме руската логика на „благодарност”.
Нашите опълченци се сражават за българската свобода. Затова и на Паметника на свободата на връх Св. Никола, който е открит лично от Н.В.Цар Борис III на 26 август 1934 г., четем кратко и ясно: „НА БОРЦИТЕ ЗА СВОБОДАТА". Няма надпис за никаква руска армия. През 1881 г. близо до Шипка руски офицери – инженери издигат паметник в чест на този, който би трябвало пръв да благодари – руският император Александър II. Що се отнася до софийския паметник на съветската работническо селска червена армия, той е голяма лъжа, защото тази армия, за разлика от руската, никога у нас не е воювала. Тя си е
окупатор от момента на стъпването ѝ на българска земя,
макар за разлика от руската, да не се нарича „окупационен корпус”. Паметникът на връх Свети Никола (Шипка) е наистина паметник в чест на борците ЗА СВОБОДАТА, а паметникът в София на съветската армия е издигнат в чест на борците СРЕЩУ СВОБОДАТА.
Иван Вазов знае и кои са воините участвали в сражението на съдбовния връх: „българи, орловци кат лъвове тичат по страшний редут”. За българите е ясно защо „тичат”:
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Редом с нашите опълченци са „орловци”. Това са украинци. Защото 36-ти Орловски пехотен полк се състои от украинци от Полтавска и Харкивска губернии. Така са рекрутирани още 35-ти Брянски, 33-ти Елецки и 34-ти Севски полкове. Шипченският проход е защитаван и от пет български опълченски дружини и няколко други малки части (общо 6 000 души с 27 топа) под общото командване на споменатия ген. Николай Столетов. В най-тежкия момент на боевете „изведнъж Радецки пристигна с гръм”. Става дума за генерал Федир Радецки – украинец по произход, който изпраща като подкрепление 35-ти Брянски пехотен полк, съставен главно от украинци начело с полковник С. И. Липински. Но за „награда” след преврата през 1917 г. болшевиките разрушават паметника на генерал Радецки в Одеса и на негово място издигат паметник на своя вожд Ленин. Такива са те.
На 11/26 август, останали без патрони, украинците от Първа стрелкова рота на 35-ти Брянски полк и 3-та стрелкова рота на 36-ти Орловски полк, заедно с българските опълченици, грабват камъните, дърветата и мъртвите тела, за да отблъснат решителното турско настъпление. Иван Вазов и това е предал вълнуващо: „трупове мъртви фръкнаха завчаска”. Затова и в Украйна има издигнати много паметници на героите от Шипченската епопея – в Киев, Харкив, Одеса, Болград (паметник на българските опълченци), Рени и други украински градове. Дали има такива паметници в Русия не знам.
В „Опълченците на Шипка” Иван Вазов за руснаци не споменава. Но историците са приели, че е имало и руснаци. Навремето обаче комунистите лъжеха, че за българското „освобождение” са загинали 200 000 руски воини. Дебела лъжа. За последно я изтърси, малко преди смъртта си, художникът Светлин Русев. Това стана на откриването на негова представителна изложба в Москва на 11 април миналата година. Тогава той дори казва, че „само при третия щурм за освобождението на Плевен от турците загиват повече от 30 000 руски войници”. Оттогава, Бог да го прости, не поглеждам негова картина. Защото да записваш като мъртви близо 180 000 души, за да покажеш, че си много благодарен на Русия, е
голям грях
Жертвите, които дава Руската империя в балканската военна кампания през 1877-1878 година, са малко над 17 000 души. Като видях за първи път нагръдните знаци на 35-ти Брянски полк и на 36-ти Орловски полк, веднага ми направи впечатление златният тризъбец, който днес присъства в държавния герб на Украйна.
Важно е да знаем, че самите украински воини, които рамо до рамо с българските опълченци отбраняват през август 1877 г. прохода Шипка не са били свободни хора, защото родната им земя е била окупирана от Руската империя. Така, както несвободни са били и руските воини – мужици в преобладаващата си част. Така както поробени от Руската империя са били в ония години още финландци, поляци, литовци. И парадоксът на нашето т.нар. освобождение е и в това, че за него
воюват несвободни люде
По принцип империите никога не освобождават. Те затова и са станали империи – защото завоюват, а не освобождават. Поробените в руската империя народи дават скъпи жертви и за своята свобода. Така украинците за кратко имат своя държава през 1918 г., след славните победи на българската армия срещу руската армия през Първата световна война. А пръв наш посланик в Украйна тогава е най-близкият Вазов приятел –проф. Иван Шишманов, голям радетел на идеята за обединена Европа.
Дългове, боеве, горещо августовско време и един парадокс. На връх Шипка се е намирало главното командване на отбраната на прохода. А върхът, където е издигнат Паметникът на свободата, е „Свети Никола". Свети Никола е чудотворец и спасител. Етимологията на името идва от гръцките думи побеждавам (nikáo) и народ (laós). На Шипка побеждава българският народ!
Но през 1951 г. комунистите преименуват този връх на името на ген. Николай Столетов. Изхвърлят те името на светеца по обясними причини – всичко християнско и православно, им бе чуждо. Но добре си спомням как в един момент нашите комунисти започнаха да гледат със зли очи към Руската империя. Те бяха „истински приятели на СССР”, ген. Столетов като руски имперски генерал се оказа техен исторически враг. Много по-рано, още през 20-те години, болшевиките бяха репресирали – избили или прогонили, много от наследниците на нашите „освободители”. Те се пръскат по цяла Европа, главно във Франция, но и много от тях намират пристан в България. Българското правителство тогава помага на тези руски бежанци, като на това благородно дело се противопоставя само комунистическата партия. Но мисълта ми е, че през 1977 г., връх „Столетов” бе преименуван на връх „Шипка”. И настъпи голямата бъркотия. Защото връх Шипка вече съществуваше. И така се получиха два старопланински върха с едно и също име.
Събират се тогава „умниците” от БКП и решават да дадат на истинския връх Шипка ново име –„Малка Шипка". Но защо истинският връх Шипка да е „Малка Шипка”? Резултатът е, че днешният връх, известен като Шипка, по документи изкуствено е преместен с около един километър на юг и е поставен на мястото на връх „Свети Никола". Така комунистическата глупост побеждава дори най-великата епопея в нашата нова история!
Многократно съм писал и говорил, че ние, българите, трябва да си знаем историята. Но не фалшивата, разказвана от нашите комунисти и от съветските им „другари”. През последните 30 години излязоха много нови книги с документи, отвориха се архиви и комунистическите лъжи за историята ни, за „благодарността” ни към Русия и Съветския съюз, вече не минават. Ще бъде гътнат и паметникът–лъжа на съветската армия в София. Само не трябва да му се измислят нови архитектурни шменти–капели решения, защото те само ще усложнят събарянето му.
Важното е, че на паметника на връх „Св.Никола” пише за вечни времена:
„НА БОРЦИТЕ ЗА СВОБОДАТА”
Имаме ли свобода всичко можем да постигнем. Затова и моя съвет към младите българи е: пазете свободата на България! И през ум да не ви минава да обвързвате свободната ни родина с Русия. Тая млада държава, обявила независимостта си едва през 1991 г., си има достатъчно народ, който да се грижи за нея. Нашата грижа трябва да бъде България. Нея да венчаем с „лаврови венци”.