Само преди броени дни една неочаквана новина ме накара да се замисля: Чрез решение на Украинския конституционен съд се въвежда в сила закона за декомунизацията – закон, който приравнява комунистическия режим с нацисткия, окачествявайки и двата режима като
еднакво престъпни, антихуманни и репресивни
В становището на съда се казва дословно, че в същността си двата режима са еднородни, а „методите за осъществяване на тяхната държавна репресивна политика са тъждествени”.
Новината, разбира се, ме зарадва, но още повече щеше да ме зарадва, ако идваше от родния конституционен съд – колкото и да ми е скъпа Украйна в разгара на героичната съпротива, която оказва на руската имперска експанзия, България ми е все таки по-скъпа. Всъщност нужда от нови закони ние, българите, нямаме – достатъчно е да се придържаме към старите. Още преди почти две десетилетия 38-то ни Народното събрание прие закон, който обяви комунистическия режим за престъпен. Законът декларира, че не само режимът е престъпен – престъпен е и неговият генезис: комунизмът идва по криминален начин на власт, заграбва и обсебва държавата ни чрез агресията на Червената армия и в разрез както с всички международни норми, така и с Търновската ни конституция. Тогава, водена от Първанов, неокомунистическата ни парламентарна опозиция в лицето на БСП излезе с декларация, според която подобен закон реабилитирал господстващия до септември 1944 г. в Царство България фашизъм. Подобен довод (аргумент не бих го нарекъл) е съчинен в пропагандните идеологически централи на БСП. Преди всичко, защото в Царство България фашизъм никога не е имало – нито като водеща идеология, нито като официална държавна политика. Обстоятелство, което говори, че няма значи и какво да се реабилитира. В онези сложни военни и предвоенни времена в страната ни е имало отделни фашизоидни настроения и самодейни инициативи, които обаче са толкова изолирани, немощни и вяли, че протичат само в периферията на гражданското пространство и не оказват никакво влияние върху вътрешната политика на страната ни, а влиянието им върху обществените настроения е незначително. Що се отнася до външната ни политика, в онези решаващи за националното ни бъдеще години тя е още по-сложна и объркана, но не и пронацистка. Смачкана между две деспотични велики сили и притисната между фронтовете, малката ни страна се вижда принудена да търси отчаяно пътища и пътеки, по които да се измъкне от агресията както на хитлеризма, така и на сталинизма. Нацизма Царство България някак си си спести, но комунизма не успя да си спести – понесена върху щиковете на Червената армия, на девети септември 1944 г. мътната комунистическа вълна прекоси Дунава и
заля страната ни с цялата си кървава жестокост
Така че не приетият преди двайсет години закон на Народното събрание, който обявява комунистическия режим за престъпен, връща страната ни към един исторически несъществуващ на територията ѝ фашизъм – по-скоро реакцията на левицата ни реабилитира отношението на комунизма към новата ни история. Десетилетия наред в разрез с фактологията партийната идеологическа пропаганда провъзгласяваше Царство България за фашистка държава – за такава я провъзгласява и БСП днес. Ето защо ако политическият екстремизъм е перманентна потенциална заплаха за всяка демократична система, тази заплаха за нас, българите, днес е не неофашизмът – неофашизъм на родния политически хоризонт, слава Богу, не се вижда. Заплаха, и то ден след ден нарастваща заплаха, е
пълзящият неокомунизъм,
въплътен от една партия, наричаща себе си социалистическа и нямаща нищо общо с модерните европейски леви политически формации. В никоя държава от бившата Съветска империя няма да намерите значима политическа сила, която с такъв откровен цинизъм да реставрира зловещото ни тоталитарно минало. Тъкмо това обстоятелство ни отличава и от днешна Украйна. От години Украйна воюва на живот и смърт срещу настъпващия чрез съветските нашественици неокомунизъм – ние приютяваме същия неокомунизъм като безценно историческо съкровище в настоящия си национален бит. За да не позволи завръщането на тоталитаризма в каквато и да е форма, новоприетият закон в Украйна изрично забранява използването на символите на нацизма и на комунизма. Докато комунистическата символика и богатата херардика на комунистическата идеология цъфти и процъфтява на родна земя – страната ни е пренаселена с паметници на съветски и родни комунистически вождове, цели монументи се възстановяват с пропагандна цел, ден след ден се откриват нови и нови мемориални знаци, обезсмъртяващи комунизма, цели наши селища се кичат с имената на функционери на тоталитарния режим. Дори родната демокрация в столицата протича в подножието на величествения монумент на нашите съветски поробители, вдигнал каменна снага в центъра на София. Докато само за няколко години в Украйна бяха разрушени около две хиляди паметници само на Ленин, а хиляди селища, улици и училища, носещи имената на бивши украински и съветски величия, бяха преименувани, у нас никой, дори онези малобройни политически партии, които считат себе си десни, не дръзват да сравняват комунизма с нацизма.
Първата стъпка към справяне с всяко унаследено зло е неговото
обществено разобличаване, публичното му заклеймяване
За три десетилетия демокрация обаче ние още не сме сторили дори тази първа стъпка. Нещо повече: ние продължаваме да отличаваме с държавни награди не само доскорошните партийни знаменосци на тоталитаризма, а и високопоставени функционери на репресивния апарат на режима. На мъртвите злодеи пък вдигаме паметници като канари. Да обявяваш официално от парламентарната трибуна едно минало за престъпно, а в същото време да величаеш и възвеличаваш неофициално неговите физически носители, не е далновидна държавна политика – държавническо безумие е. Днес лидерите не само на БСП открито полагат ритуални венци пред Паметника на съветската армия, открито честват най-зловещата дата в цялата ни национална история – девети септември – като ден на свободата, открито свикват под червените си знамена из цялата страна сборища, заклеймяващи световната демократична общност и превъзнасящи имперски Кремъл. В този маскарад на мракобесието и злото участват не само цели тълпи лумпени – в него участват на първа писта и високопоставени български политици и държавници. След като държавата ни провъзгласява комунистическия режим за престъпен, а държавниците ни идеализират и героизират неговото насилие, празнуват церемониално неговите реликви, възраждат ги като национални светини и ги въоръжават с ново гражданско съдържание, как, затънали в калните коловози на едно непреработено национално минало, на базата на това патологично, на това шизоидно раздвоение на общественото съзнание да очакваме национално бъдеще?