Комунизъм, нацизъм и национална политика в шизоидната надпревара между тях

Какво национално бъдеще да очакваме, след като на мъртвите злодеи вдигат паметници като канари

Димитър Бочев

Димитър Бочев

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Само преди броени дни една неочаквана новина ме накара да се замисля: Чрез решение на Украинския конституционен съд се въвежда в сила закона за декомунизацията – закон, който приравнява  комунистическия режим с нацисткия, окачествявайки и двата режима като 

еднакво престъпни, антихуманни и репресивни

 В становището на съда се казва дословно, че в същността си двата режима са еднородни, а „методите за осъществяване на тяхната държавна репресивна политика са тъждествени”.
Новината, разбира се, ме зарадва, но още повече щеше да ме зарадва, ако идваше от родния конституционен съд – колкото и да ми е скъпа Украйна в разгара на героичната съпротива, която оказва на руската имперска експанзия, България ми е все таки по-скъпа. Всъщност нужда от нови закони ние, българите, нямаме – достатъчно е да се придържаме към старите. Още преди почти две десетилетия 38-то ни Народното събрание прие закон, който обяви комунистическия режим за престъпен. Законът декларира, че не само режимът е престъпен – престъпен е и неговият генезис: комунизмът идва по криминален начин на власт, заграбва и обсебва държавата ни чрез агресията на Червената армия и в разрез както с всички международни норми, така и с Търновската ни конституция. Тогава, водена от Първанов, неокомунистическата ни парламентарна опозиция в лицето на БСП излезе с декларация, според която подобен закон реабилитирал господстващия до септември 1944 г. в Царство България фашизъм. Подобен довод (аргумент не бих го нарекъл) е съчинен в пропагандните идеологически централи на БСП. Преди всичко, защото в Царство България фашизъм никога не е имало – нито като водеща идеология, нито като официална държавна политика. Обстоятелство, което говори, че  няма значи и какво да се реабилитира. В онези сложни военни и предвоенни времена в страната ни е имало отделни фашизоидни настроения и самодейни инициативи, които обаче са толкова изолирани, немощни и вяли, че протичат само в периферията на гражданското пространство и не оказват никакво влияние върху вътрешната политика на страната ни, а влиянието им върху обществените настроения е незначително. Що се отнася до външната ни политика, в онези решаващи за националното ни бъдеще години тя е още по-сложна и объркана, но не и пронацистка. Смачкана между две деспотични велики сили и притисната между фронтовете, малката ни страна се вижда принудена да търси отчаяно пътища и пътеки, по които да се измъкне от агресията както на хитлеризма, така и на сталинизма. Нацизма Царство България някак си си спести, но комунизма не успя да си спести – понесена върху щиковете на Червената армия, на девети септември 1944 г. мътната комунистическа вълна прекоси Дунава и 

заля страната ни с цялата си кървава жестокост

Така че не приетият преди двайсет години закон на Народното събрание, който обявява комунистическия режим за престъпен, връща страната ни към един исторически несъществуващ на територията ѝ фашизъм – по-скоро реакцията на левицата ни реабилитира отношението на комунизма към новата ни история. Десетилетия наред в разрез с фактологията партийната идеологическа пропаганда провъзгласяваше Царство България за фашистка държава – за такава я провъзгласява и БСП днес. Ето защо ако политическият екстремизъм е перманентна потенциална заплаха за всяка демократична система, тази заплаха за нас, българите, днес е не неофашизмът – неофашизъм на родния политически хоризонт, слава Богу, не се вижда. Заплаха, и то ден след ден нарастваща заплаха, е 

пълзящият неокомунизъм,

 въплътен от една партия, наричаща себе си социалистическа и нямаща нищо общо с модерните европейски леви политически формации. В никоя държава от бившата Съветска империя няма да намерите значима политическа сила, която с такъв откровен цинизъм да реставрира зловещото ни тоталитарно минало. Тъкмо това обстоятелство ни отличава и от днешна Украйна. От години Украйна воюва на живот и смърт срещу настъпващия чрез съветските нашественици неокомунизъм – ние приютяваме същия неокомунизъм като безценно историческо съкровище в настоящия си национален бит. За да не позволи завръщането на тоталитаризма в каквато и да е форма, новоприетият закон в Украйна изрично забранява използването на символите на нацизма и на комунизма. Докато комунистическата символика и богатата херардика на комунистическата идеология цъфти и процъфтява на родна земя – страната ни е пренаселена с паметници на съветски и родни комунистически вождове, цели монументи се възстановяват с пропагандна цел, ден след ден се откриват нови и нови мемориални знаци, обезсмъртяващи комунизма, цели наши селища се кичат с имената на функционери на тоталитарния режим. Дори родната демокрация в столицата протича в подножието на величествения монумент на нашите съветски поробители, вдигнал каменна снага в центъра на София. Докато само за няколко години в Украйна бяха разрушени около две хиляди паметници само на Ленин, а хиляди селища, улици и училища, носещи имената на бивши украински и съветски величия, бяха преименувани, у нас никой, дори онези малобройни политически партии, които считат себе си десни, не дръзват да сравняват комунизма с нацизма.
Първата стъпка към справяне с всяко унаследено зло е неговото 

обществено разобличаване, публичното му заклеймяване

 За три десетилетия демокрация обаче ние още не сме сторили дори тази първа стъпка. Нещо повече: ние продължаваме да отличаваме с държавни награди не само доскорошните партийни знаменосци на тоталитаризма, а и високопоставени функционери на репресивния апарат на режима. На мъртвите злодеи пък вдигаме паметници като канари. Да обявяваш официално от парламентарната трибуна едно минало за престъпно, а в същото време да величаеш и възвеличаваш неофициално неговите физически носители, не е далновидна държавна политика – държавническо безумие е. Днес лидерите не само на БСП открито полагат ритуални венци пред Паметника на съветската армия, открито честват най-зловещата дата в цялата ни национална история – девети септември – като ден на свободата, открито свикват под червените си знамена из цялата страна сборища, заклеймяващи световната демократична общност и превъзнасящи имперски Кремъл. В този маскарад на мракобесието и злото участват не само цели тълпи лумпени – в него участват на първа писта и високопоставени български политици и държавници. След като държавата ни провъзгласява комунистическия режим за престъпен, а държавниците ни идеализират и героизират неговото насилие, празнуват церемониално неговите реликви, възраждат ги като национални светини и ги  въоръжават с ново гражданско съдържание, как, затънали в калните коловози на едно непреработено национално минало, на базата на това патологично, на това шизоидно раздвоение на общественото съзнание да очакваме национално бъдеще?