Мълчанието на Бога, израстването на учениците му

Съпреживяваме страданията на Спасителя, в душите ни има светла печал, но няма нито безнадежност, нито униние, нито отчаяние

Горан Благоев

Горан Благоев

Горан Благоев

    Най-тъжният ден за християните в годината. Целуваме окървавените нозе на Спасителя, опитваме се да съпреживеем мъките Му, да споделим скръбта на пречистата Му майка и най-верния Му ученик – Йоан. Виждаме ги върху иконата на Разпети петък, покланяме се пред изображенията им, които в този ден са в центъра на храма. Не виждаме обаче Небесния Отец. Не ни е дадено да Го видим. Може би и затова рядко се замисляме, какво е преживявал Той в този ден – в деня, когато 

Творението е разпънало Твореца, 

в деня, в който една част от Него е поругавана, бита, умъртвена тук, на земята. Земята, която Той създаде. Какво е изпитал Небесният Отец?! Тъга, мъка, болка?! Нима може един баща да гледа как  измъчват и убиват чедото му и да не изпитва това?! Но каква тъга, мъка, болка може да изпита Онзи, в чиято власт е животът, времето, дори вечността?! Мъка, необятна като самата вечност? Не знаем. Можем само да се досещаме и да му благодарим, че изпрати сред нас Спасителя, Своя син. 

   На иконата на Разпети петък не виждаме и Христовите ученици, апостолите. Знаем от Евангелието, какво ги сполетява в тези дни – също мъка и тъга. Но и покруса, объркване, дори страх. Панически страх. Какво ще се случи с тях, след като Онзи, техният Учител, е заловен и убит. След като всичко онова, което им говореше и обещаваше, бе 

унищожено под ударите на бича и гвоздеите,

 които раздраха невинното Му тяло. Него Го няма. В този ден те виждат само това – мъртвото Му тяло на Кръста и нямат дори куража да се доближат до Него, да целунат кървавите Му нозе. Техният свят се е сринал. Представете си само: любимият ви човек, комуто възлагате толкова надежди и очаквания, изчезва в един миг под два метра пръст?! Няма утеха, няма надежда. Има само безнадежност, униние, отчаяние. 

   Учениците не знаят какво ги очаква. Дали няма да споделят Неговата съдба?! В този ден те са се усещали изоставени от Учителя. И от това хаосът в душите им е бил още по-непоносим. Болезнено непоносим. Дали в този ден сред тях е имало и упрек, и ропот, и онзи толкова естествен човешки въпрос в такъв момент: „Господи, защо?”. Ние не знаем. Можем само да се досещаме. В този ден Бог не им е дал отговор. В този ден Спасителят е мълчал. Не Ги е утешил, че ще умре, но и ще Възкръсне. Подсказал им Го е по-рано, но те са го забравили, обезумели от скръб и от объркване. Но Бог е допуснал всичко това. Допуснал е учениците Му да бъдат връхлетени от духовни терзания, бавел е отговора на въпроса им. Допуснал го е от любов, защото... Ги е подготвял. Подготвял Ги е за голямото им духовно израстване. 
Израстването им в апостоли. 

Вестители на Неговото слово по света
 
  Всичко това на нас, християните, е спестено. Спестено ни е от Самия Спасител. Ние съпреживяваме страданията Му, в душите ни има светла печал, но няма нито безнадежност, нито униние, нито отчаяние. В душите ни не цари хаос, както в душите на учениците Му, защото сме удостоени да знаем всичко онова, което ще се случи. Удостоени с надеждата на очакването. Очакването на великата вест, която ще прогърми в нощта срещу неделя... Да бъдем благодарни за тази Негова любов. И да се уповаваме – че когато не отговаря на очакванията ни; когато ни се струва, че не чува молитвите ни; когато се изкушаваме да си помислим, че ни е изоставил – да се уповаваме, че в такива моменти Той може би ни подготвя за нашето духовно израстване.