Политическият анализатор Георги Коритаров коментира пред Faktor.bg поведението на Румен Радев спрямо Турция през последните няколко месеца, което започва да граничи с патологична шизофрения. От отричането на Ердоган и предупрежденията, че е опасен за Балканите, днес турският президент стана един от най-големите любимци на Радев. Вместо заплаха, днес българският държавен глава вижда в Анкара „важен партньор, съсед и съюзник“.
Георги Коритаров
Поведението на Румен Радев показва за пореден път, че българските избиратели дадоха шанс на един много особен вид популизъм да заеме институцията държавен глава. Аз не съм убеден, че поведението му дори може да се коментира като обръщане на 180 градуса, защото този израз предполага предварително вложена логика, мисъл и дори анализ. В случая ми се струва, че президентът Радев излъчва необмислени послания, които не е подложил на сериозна предварителна логическа обработка и са функция на събитията. Например, среща се с Ердоган и се чувства впечатлен от личното излъчване на турския президент, което го кара да направи подобно изказване. Той допуска една същинска политическа грешка и от друг порядък. Не може като държавен глава на страна, която е член на Европейски съюз, да каже, че е отишъл на церемонията по встъпване в длъжност на Ердоган с мотива, че признава свободната воля на турския народ. Такъв аргумент не е особено обоснован, тъй като самият ЕС даде оценка на турските избори като
непрозрачни
и като проведени в условия на извънредно положение, което автоматично ги прави недемократични от гледна точка на европейските ценности и разбирания.
Позицията на Румен Радев, че неговото посещение в Турция е израз на оценка на свободния избор на народа означава, че той или не е разбрал в какви условия са проведени президентските и парламентарните избори в Южната ни съседка, или просто не е запознат с оценките на Европейския съюз. Самата церемония по встъпване на Ердоган беше белязана от достатъчно символни жестове от страна на турската опозиция. Депутатите от Партията на демократичните народи (т.нар. прокюрдска партия) демонстративно не влезе в заседателната зала, а колегите им от Републиканската народна партия не станаха на крака. Това означава вече, че имаме две нива на критични оценки, които поставят вота под съмнение и не би трябвало да дава основание на Румен Радев да твърди, че е отишъл в знак на уважение към свободната воля на турските избиратели.
Всъщност, може би има известно основание, ако се опитаме все пак да потърсим политическа конюнктура и причина за такъв тип поведение. Това е едно съвпадение. В дните, когато Румен Радев е на посещение в Турция, светът и най-вече американският президент Доналд Тръмп доста обосновано аргументираха упреците си към Германия за това, че се намира под тотална руска енергийна зависимост. Спокойно може да кажем, че става дума за принципа „казвам ти, дъще, сещай се, снахо“. Ако Германия е под руска зависимост, то
България в каква позиция се намира спрямо Москва?
Не е ли този тип говорене на Румен Радев за Турция особен косвен реверанс към Русия? Не се ли опитва да внуши, че ако Анкара е наш демократичен партньор, съсед и ключов фактор за българската сигурност, то можем да приложим същите критерии и за Русия? Това разбира се е един паралелен прочит на говоренето на Румен Радев, който е по-скоро функция на едно надценяване като израз на вежливост. Говорим за смущаващо по своята противоречивост изказване, за позиции, които не са достатъчно разгърнати като логика така, че да звучат достоверно не само в ушите на българските граждани, но и на международната общност.