Д-р Георги Боздуганов*
След падането на Живковия режим през 1989 г. ние българите получихме някои основни граждански права, характерни отдавна за западните демокрации – правото на свободно изразяване, на задгранично свободно пътуване, правото да избираме и да бъдем избирани. Посрещнахме ги повсеместно с небивало въодушевление и в масовото съзнание се насади фалшивото убеждение, че е достатъчно да бъдем свободни, за да станем и заможни. Залисани в получената свобода и търсейки пътя за изграждане на гражданско общество и пазарна икономика,
някак подминавахме основния въпрос – за собственоста. По този въпрос обаче управляващата върхушка имаше специални, много големи планове, нямащи нищо общо с представите за елементарна справедливост на мнозинството граждани. Те бяха предвидили цялата значима държавна собственост да стане не просто частна, а тяхна. Придобиването следваше да се осъществи не чрез заграбване, а по един обществено по-приемлив начин – чрез закупуване. Заграбени щяха да бъдат само парите, с които да се извършат покупките. За целта на партийната номенклатура и кадрите на ДС им трябваха познания, властови ресурс и правила. Познания те бяха придобили от задължителното изучаване на Карл Маркс (който изрично подчертава, че основният въпрос в една държава е въпросът за собствеността), от контактите с партийно-държавните структури на СССР (където трансформацията към номенклатурен капитализъм бе планирана много преди в България да чуят за предстоящото разпадане на социалистическата система) и от лични пътувания в западни държави (където можеха да видят какво представлява и как работи системата на частната собственост). Притежаваха и целия властови ресурс – лишени от власт след десетоноемврийския преврат бяха само Тодор Живков, Милко Балев и семействата им. А новите правила трябваше да си ги напишат. Старата конституция регламентираща социалистическата собственост не им вършеше работа за поставената цел. Можеше да им бъде полезна само временно, осигурявайки легитимно безаконие за първоначално набавяне на пари.
Стартовият капитал започна да се натрупва по три способа –
• кражба на общодържавни средства,
• контрабанда на всичко, което е доходоностно, макар да е в разрез с нормите на цивилизованата международна търговия и
• мошенически финансови машинации чрез новосъздадени частни банки и декапитализация на държавни предприятия.
Така по време на двете правителства на Андрей Луканов бяха усвоени изнесените в задгранични дружества капитали, вложения в чужди банки и пр. За кратко време първият кабинет на СДС създаде сериозни затруднения на планираното забогатяване. Министър-председателят Филип Димитров обяви война на мафията във всички нейни форми и издигна мото на своето управление: България – нормална държава! Неочаквано радикалната позиция на премиера принуди комунистическите стратези, апарата на ДС и прзидента Желев да положат
значителни усилия в съчиняването на компроматна кампания за неговото сваляне. При последвалото марионетно правителство на Беров се развихри невиждана контрабанда на петролни продукти за ембаргова Югославия и мутренския бизнес със застраховане, рекет, откупи и износ на крадени автомобили. При новото – трето управление на БСП настана време за първото присвояване на част от националната собственост чрез измамната схема наречена "масова приватизация" Умишлено бе възпрепятствано въвеждането на валутен борд при нисък
курс на долара към лева. На избрани "наши" момчета бяха отпуснати кредити в огромни размери. Последваха режисирани масови банкови фалити и"кредитните милионери" обраха спестяванията на останалите български граждани. Курсът на долара се увеличи 10 пъти. Настъпи тотално обедняване на населението при същевременно обезценяване на дължимите милионни кредити. Ограбеното беше вложено в чужди банки в очакване на времето за покупки.
Правителството на Иван Костов не потърси сметка за извършените престъпни деяния. Основната част от държавната собственост учудващо бе продадена на самите извършители, които платиха с натрупаните по описаните способи средства.
Облагодетелстваните се оказаха дейци на бившата комунистическа номенклатура, служители на ДС
и повече от съмнителни руски бизнесмени като Денис Ершов, Михаил Чорни и др. При управлението на НДСВ се довърши раздържавяването в полза на същата категория лица, а при управлението на тройната коалиция
тъмните капитали изсветляха след почистване в безогледно строителство и инвестиции в туристическия бизнес. Особено важно бе в хода на приватизационните операции българската средна класа да бъде държана далеч от възможността за придобиване на частна собственост. В развитите държави средната класа е основна част от обществото и съставлява 45–50% от населението. Това са хората с висока степен на работна автономност и добро професионално образование, което им дава възможност да имат самостоятелен или в съдружие собствен
бизнес, могат добре да се грижат за семействата си и са принципно най-свободни при взимането на решения; по дефиниция "силна група независими хора, която да действа като коректив на власта". Такава силна обществена категория не бе по вкуса нито на новите капиталисти, нито на Костов, НДСВ и Станишев. Днес, според критериите на НОИ, за принадлежащ към средната класа в България се счита всеки с месечен доход от 500 лева!? Социалните помощи на бездомните в развитите европейски страни са двойно по-големи. Станахме най-бедната страна в
ЕС, но пък имаме 5 милиардери (по данни на Merrill Lynch). Във Франция с 63 милона население и 51 пъти(!!!) по-голям брутен вътрешен продукт броят на милиардерите е 10 души. Бойко Борисов се опита да промени националната политика, максимално да свърже страната с ЕС и еврофондовете, но след като отказа да реализира стратегическите руски проекти "Белене" и Бургас-Александруполис бе принуден да подаде оставка по протестен сценарий на същите автори. За да се осуети неговото връщане на власт, допълнително бе спретната отвратителната манипулация "костинбродски избори". Всичко споменато дотук бе извършено на гърба на обикновените хора от лица на бившата номенклатура и ДС според правилата, които самите те написаха. Тези правила, кодифицирани в конституцията и в приетите в съответствие с нея закони и нормативни актове са в сила и до ден днешен и определят нашия живот.
Е какво им е лошото на правилата и по-специалното на конституцията – най-висшия обществен договор? Този въпрос веднага се задава от същите тези притежатели на права, власт и собственост. Най-важното качество на съществуващите правила е предвидената възможност за тяхното безнаказано нарушаване. Това не е логически парадокс. Неоспорим факт е, от нашето битие в течение на 24 години.
Първо, не е вярно, че има разделение на властите. Така е на теория. На практика цялата власт на парламентарната република е съсредоточена в парламента и по-точно в управляващото мнозинство. Реален взаимен контрол на властите липсва. Мнозинството е в състояние да върши каквото и където си поиска и не е отговорно пред никого за своите решения като колективен орган . То може да приема лобистки закони, да определя министерски действия в полза на братовчеди и обръчи от фирми и дори в полза на чужди, небългарски интереси. Силата на опозицията в най-добрия случай се ограничава до прояви на будна съвест. Сезирането на Конституционния съд и държавния глава рядко дават резултат при наличието на съдии с партийни пристрастия и крайно ограничените президентски правомощия.
Според конституцията президентът няма право на законодателна инциатива дори по въпросите на външната политика и националната сигурност, въпреки че е определен като държавен глава, върховен главнокомандващ и представлява страната в международните отношения според същата конституция. Всеки депутат, дори да е полуграмотен, има право на законотворчество по всякакви теми. Парадоксът става съвсем стряскащ като си дадем сметка, че настоящият президент е избран с 1 698 000 гласа на българските граждани, с какъвто брой гласове са избрани 151 депутати в действащия парламент. Макар и формално погледнато, държавният глава е получил 150 пъти(!) по-голямо доверие от всеки един от тези 151 народни представители. Президентът има право да налага вето на законопроекти, което обаче най-често е символично и се отхвърля по партийни сметки с обикновенно мнозинство. Е, не би ли трябвало ветото да може да се отхвърля поне със съпоставима тежест на съответните мандати в случая със 151? Би, но…
на "бащите" на конституцията това не беше изгодно
В своя публикация отпреди 20 години, професор Георги Близнашки сполучливо определя държавния глава като "върховен морален арбитър" – според отредените му по конституция функции. Когато обаче общият морал е в състояние на полуразпад, а политическият клони към нула, фигурата на моралния арбитър започва да прилича на истукан. И как да очакваме друго ниво на моралните категории когато вече 25 години кражбата, корупцията и измамата са изведени като основен способ за постигане на благополучие, вместо труда и развиването на общочовешките добродетели.
За постигането на тази степен на деморализация и липса на справедливост значителен принос има и състоянието на съдебната система, достигнато по предписаните конституционни норми. Неприлагането на законите, както и тяхното избирателно прилагане създават съвсем логично усещането за произвол и корупция, всяват страх и унищожават личната инициатива. Съдиите следва да бъдат напълно независими при взимане на своите решения. Отлично казано, но не е предвидено какво се случва когато техните решения са партийно или
финансово мотивирани и не са в съответствие със закона, който прилагат. Освен това всеки недобросъвестен магистрат може да забатачи десетки важни дела с години и ако все пак накрая си тръгне след скандал, напуска с хотел, няколко скъпи имота или участие в доходоносен бизнес за три поколения напред. Без значение дали се казава Манчев, Урумов или е отбелязан само с псевдоним в списъка на Красьо Черния – такива са правилата на ненаказуемото изкушение. Написаното изчерпва отговора на въпроса какво се случва.
Действащото законодателство не предвижда на практика ефективна наказателна отговорност за измекярство в полза на чужди интереси. Някога Сталин си бе поставил за цел да си върне загубените над един милион квадратни километра територии след Първата световна война. Успя да вземе даже повече с нова война и помощта на Хитлер. Днес все по-осезаемо ми се натрапва усещането, че московските политически кръгове са обладани от желанието да контролират колкото е възможно повече държави от бившия СССР и социалистическия лагер. Не искам да бъда разбран погрешно, не съм обременен с отрицателни предубеждения, отраснал съм с книгите на Достоевски и Булгаков и музиката на Чайковски и Стравински. Поставям обаче ясно и категорично чертата
между руска култура и руска имперска политика
Разликата между двете е, че няма прилика. И от втората няма да произтече нищо добро за България. Симфоничната музика няма нищо общо с цените на тока и горивата. Казвам това в момент, когато огромната част от национална енергетика е зависима от руските интереси, а е аксиоматично ясно, че енергетиката определя развитието на икономиката във всяка страна. В днешно време не войната, а енергийната зависимост е продължение на политиката с други средства перифразирам фон Клаузевиц.
Преди 105 години първостепенния национален идеал е постигането на държавен суверенитет. В словото, с което България обявява своята национална независимост на 22 септември, премиерът Александър Малинов е написал вероятно едни от най-патриотичните думи в цялата наша история: "Всичко се жертва за идеали - те, за нищо!" Не зная днес да имаме общоприет национален идеал. Но, ако искаме благополучие за България, ще трябва да се справим с огромните предизвикателства, пред които сме изправени. По съществуващите правила това е очевидно невъзможно, каквото и управление да изберем. И след още 25 години опити резултатът няма да е по-добър. Правилата трябва да се пренапишат, за да не бъдем обречени да живеем в несигурност и бедност. Целта не е да се отнеме придобитото от забогателите, колкото и тъжно да звучи, това едва ли е възможно и би довело до октомврийска революция с разпад на държавата. Целта е да спрем плутокрацията, т.е упражняването на скрита политическа власт от най-богатите. Защото, както простичко се изрази един мой приятел:
"Вече не се трае!"
Най-важно е да започнем – и то от основния обществен договор.
Каква ще бъде новата конституция може да реши само Велико народно събрание. Тя обаче задължително трябва да предвижда:
– безусловно отстояване на националната независимост;
– обществена справедливост – означава, че написаните правила ще важат с еднаква сила за всички граждани при стриктно прилагане на законите;
– баланс между властите чрез задължителен ефективен взаимен контрол;
– пресичане на всякакви порочни политически практики като задкулисен лобизъм, шуро-баджанащина, парламентарно номадство, изборни манипулации и пр.;
– поставяне на образованието като основен държавен приоритет за борба с бедността – хората с добра квалификация, съответна на изискванията на времето не са бедни в никоя нормална страна;
– намаляване на бюрокрацията и въвеждане на реално действащо електронно управление предоставящо необходимите публични услуги на гражданите, т.е. минимизиране на чиновническата корупция.
Списъкът ще бъде много по-дълъг, но има достатъчно време за допълване и общественно обсъждане. Няма време само за протакане, защото нашето бездействие е най-сигурната защита на родната плутокрация и руската пета колона. Ножовете се острят за нова приватизация – на енергетиката, пътната инфраструктура, БДЖ, пристанищата. И Господ знае още какви придобивания се готвят по утъпканите схеми.
За тези, които не искаме да ставаме французи, германци и англичани трябва да стане ясно, че няма накъде да отстъпим – имаме само България.
*Д-р Георги Боздуганов е един от основателите на Движение "22 септември". Съветник по въпросите на националната сигурност на премиера Филип Димитров. Заместник - председател на НД "Екогластност" през 1995 - 1997год.