Николай Василев*, политолог
На вчерашното си заседание Светият синод на Българската православна църква взе съдбоносно решение, което нанася непоправими щети на българската национална кауза, на изграждането на стратегически отношения с еманципиращата се от десетилетна окупация Република Македония и на самия образ на българския народ!
С гласовете на Ловчанския митрополит Гавриил, Доростолския Амвросий, Западно- и Средноевропейския Антоний, Варненския и Великопреславски Йоан, Неврокопския Серафим, Русенския Наум, Врачанския Григорий и Видинский Даниил, Светият синод реши да не приеме отправена покана от Македонския Архиепископ Стефан представители на БПЦ – БП да участват в тържествата по повод 1000-годишнината от създаването на Охридската архиепископия, които ще бъдат на 27 май т.г. – Петдесятница, гр. Охрид. Синодът реши и да не изпрати делегация, която да гостува на събитието!
Против се обявяват Сливенският митрополит Йоаникий, Великотърновският митрополит Григорий, Плевенският митрополит Игнатий, Пловдивският митрополит Николай и Старозагорският митрополит Киприан.
За да си дадем сметка какво означава това, трябва да се върнем 158 години назад, когато в Цариград предците на нашите синодални старци полагат началото на съвременната българска нация. Тогава, на 3 април 1860 г. по време на тържествената великденска служба във все още дървения български храм „Свети Стефан” в Цариград митрополит Иларион Макариополски прочита името на султана, но не споменава името на вселенския гръцки патриарх и на негово място изрича
„всякое епископство православных“,
което се произнася само от предстоятел на автокефална църква. С този дързък акт започва най-славният период от борбита за утвърждаване на българите като нация – което ще рече самоуправляваща се общност.
Може би най-доброто описание на борбите за църковна независимост ни дава македонският българин, големият писател Димитър Талев, в романа си „Преспанските камбани“:
„Българският народ вече не признаваше гръцкия патриарх за свой църковен глава. На другата година патриарх Йоаким II свика в Цариград Александрийския, Йерусалимския, Антиохийския и всички бивши цариградски патриарси заедно с още двайсет и седем владици и тоя голям събор призна някои права на българите, но низвергна тримата български владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски, които бяха всепризнати български вождове. Така Фенер искаше с привидни обещания и отстъпки да измами и заблуди българския народ, а, от друга страна, се опитваше да го обезглави, като осъди тримата бунтовници владици и ги изпрати на заточение. Цариград бе станал средище на църковната борба, която беше повече борба за свой славянски, български говор по църкви и училища. Бунтовната молитва на Иларион Макариополски бе подета от целия народ и което стана в Цариград, повтаряше се с голяма смелост по всички краища на Мизия, Тракия и Македония.“
Десет години след Великденската акция, със султански ферман е утвърдена Българската екзархия. Това е първата българска легитимна национална институция, която представлява българския народ пред света. Границите на Българската екзархия се определят по един напълно демократичен начин - с гласуване. Позволява се на всички райони, в които за това гласува над две-трети от християнското население, да се включат към Българската екзархия. Към 1873 г., след серия от референдуми в границите на Екзархията, влизат по-голямата част от днешните
Република България и Република Македония
Над българската църква е наложена схизма. Нито Цариградската, нито руската патриаршия извършват съслужение с нашите духовници. Но българската църква е близо до народа, споделя неговите мъки и радости и се радва на високо одобрение. През Втората световна война българските митрополити се обявяват срещу депортирането на българските евреи – смел акт, който не само никоя друга православна църква, но и папата не посмява да направи!
Духовното единство на нашия народ оцелява и след Берлинския конгрес, когато българската дипломация убеждава султана да издаде берати за български владици в Македония. Но когато страната попада под сръбска окупация, настава истински ужас! Стотици български църкви са силово завладени. Безброй духовници и дори двама владици посрещат мъченическа смърт. През 20-те години на 20 век Цариградската патриаршия си отмъщава, като признава кървавото откъсване на македонските епархии от Екзархията и присъединяването им към Сръбската православна църква. Този нечестив акт е признат и от Вселенската патриаршия!
В Македония сръбското духовно робство среща силна съпротива. През 50-те години на 20 век, по начин, който напомня дипломатическото маневриране със султана, будни духовници успяват да създадат Македонска православна църква, която през 1967 година, не без деликатната помощ на българския патриарх Кирил обявява своята автокефалност. Нито сръбската, нито руската, нито московската патриаршии я признават!
Но
непризнатата македонска църква показва възрожденски живец,
на фона на склерозиралия живот в БПЦ. При пет пъти по-малко православно население, в Македония днес има два пъти повече монаси от България и пет пъти повече свещеници. Църквата се радва на истинско уважение в обществото.
Същевременно комунистическите власти в Македония полагат повече усилия да убедят населението в македонизма, като анти-българска идеология, отколкото в марксизма! Три поколения македонци учат в училище, че Българската екзархия е била чужда и враждебна институция, която се опитвала да асимилира, да побългари македонците!
Тази идеология не позволи двете страни, наследнички на възрожденското българско наследство да установят стратегически отношения след смелия акт на България, която на 15 януари 1992 година първа призна независимостта на Македония. Но през миналата 2017 година най-после се стигна до обрат. Подписан бе Договор за добросъседство и сътрудничество, в който фигурира текст: "Имайки предвид общата история, свързваща двете страни и техните народи". Подписването на договора срещна голяма съпротива от страна на най-ретроградните елементи в Македония, но тяхното Собрание все пак го ратифицира. Въпреки цирковете разиграни от македонския президент, маршируването на македонска рота на Гергьовденския парад в София отбеляза нова страница в отношенията между двете страни.
Но нищо не беше по-важно от писмото отправено от Светия синод на Македонската православна църква, с което те
признават БПЦ – наследничката на Екзархията, за своя църква-майка
С това бе нанесен удар на клеветата, че Екзархията е била църква „асимилатор“. Майка ти не може да ти бъде чужда! Българската църква трябваше незабавно да сложи крак в полу-отворената врата! Да извърши съвместна Света евхаристия с представители на Македонската православна църква и така да заяви ясно и гласно пред света, че кървавото присъединяване на македонските епархии към Сръбската православна църква след Първата световна война е останало без правни последствия! И че на основание правилата на цезаро-папизма, след провъзгласяването на независима Македония, там е установена автокефална православна църква, чиито корени са в Екзархията!
Така щяха да постъпят нашите митрополити, ако в душите им бе останала и частица от духа на Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски, чиито ликове красят фасадата на Синодалната палата! Много политически партии, военният министър и дори президентът дадоха знак, че биха подкрепили подобен акт. Двама владици придружиха президента по време на посещението му в Бигорския манастир. И макар Светия синод да не бързаше с решенията, все пак се прокрадна надежда, че ще се вземе положително решение.
Всичко се промени след скандалното посещение на руския патриарх за 3 март тази година у нас. Едва ли някой се съмнява, че позицията на българските държавни и духовни мъже по отношение на Македонската православна църква бе причина за неприкрития му гняв! По същото време неговият външен министър Иларион заяви, че България трябвало да се солидаризира с позицията на църквата в Белград! В прав текст руската православна църква поиска от
България да признае кървавото унищожение на Екзархията в Македония
За съжаление още тогава в този дух се изказаха и някои от българските митрополити. Българската църква капитулира под бруталния руски натиск, както и българската държава е на път да го направи! Предадохме тези смели македонски духовници, които дръзнаха да поискат БПЦ да им стане църква – майка и дадохме невероятна подкрепа на тези истерично анти-български елементи в Скопие, които критикуваха този смел жест.
Преди 158 години Иларион Макариополски и неговите съратници не се страхуваха от схизма, от репресии, от изгнаничество, дори за живота си! Благодарение на тяхната смелост България се утвърди като нация. Днес техните наследници предадоха българската кауза. Очаквам реакциите от страна на лидера на ВМРО, с когото през ноември заедно стояхме пред сградата на Светия синод, за да дадем кураж на нашите владици. Очаквам реакцията на президента, когото монасите на Бигорския манастир и техният невероятен игумен Партений посрещнаха така радушно! Страхувам се, че управляващите и президентът ще предпочетат да замълчат! Но българският народ е длъжен да протестира! Ако в него е останало дори и малко от възрожденския дух!
В противен случай, всеки трябва да се спасява поединично!
* Николай Василев е политолог, автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".