В писмовното наследство на Дякона на Свободата няма нито един ред, който да показва, че е бил русофил
Александър Йорданов, специално за Faktor.bg
Когато се завръщаме към личността и делото на Васил Левски, ние всъщност се завръщаме към истините за нашата национална съдба, към националното себепознание, откриваме себе си и своята национална философия. Затова и когато днес сме първи в китките и венците е редно да си спомним думите му:
"За отечеството работим байо – кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим напред. Ако ще да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката – инак той не е наш приятел".
Къде и кога загубихме това Апостолско послание и защо омразата сви гнездо в нашия български дом? Нима българският народ заслужаваше, след толкова много страдания, да понесе и
варварския експеримент „строителство на комунизма”
наложен ни от чужда държава? Какво добро ни донесе той? Къде и в какво от случилото се с нашия народ след 9-ти септември 1944 година, можем да открием завета на Левски: „да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката”? Нима комунистите „обичаха” тези, които им показваха ”погрешката”? И нима днес, когато комунистическата „погрешка” и слепите видяха, и глухите разбраха, комунистите не дължат поне едно „извинявайте” на българския народ? Но не. Те продължават да отричат най-ценния завет на Левски?
Големият шанс за спасяването на Васил Левски е бил в ръцете на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев.
Именно до него стига молбата на д-р Рашко Петров, който познава Дякона от общото им дело в Първа българска легия на Георги С. Раковски, препратена му от руския вицеконсул в Пловдив – известният български просветител Найден Геров. Посланик Игнатиев обаче, който вече е информиран за задържането на Левски, категорично забранява на своя подчинен да се намесва и забърква в „тази история”. Същевременно, видно от неговата кореспонденция, която подробно анализира историкът Янко Гочев, той участва в „тихата дипломация” около процеса в София. Това става ясно от негов доклад от 25 януари 1873 г. до прекия му шеф – министърът на външните работи и държавен канцлер княз Александър Горчаков. В този доклад посланик Игнатиев определя като „задоволително решение” очертаващите се присъди по т.нар. „Софийско съзаклятие”. Според него „щастливия изход” от „Софийската афера” се дължи на „умереността на Великия везир, който този път изглежда е ПОСЛЕДВАЛ НАШИТЕ СЪВЕТИ”. Но какви ще да са били руските съвети по „Софийското съзаклятие”, след като
на бесилото увисва най-достойният син на България,
сами можете да се досетите.
„Щастливата” развръзка означава бесило за Апостола на българската свобода, организатор и идеолог на националната революция за освобождение със собствени сили. Затова и Янко Гочев отбелязва, че „с убийството на Левски граф Н. Игнатиев постига важна приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите - възвръщане на контрола над българското освободително движение. Конфликтът между самостоятелна българска революция и революция, зависима и вписваща се в действия на външни сили най-вече Сърбия и Русия, е решен в полза на втората тенденция от руския посланик граф Н. Игнатиев. С убийството на Левски граф Н. Игнатиев доказва на практика на българските революционери, че техните самостоятелни революционни акции са обречени и няма да бъдат допускани от Русия. Българското революционно движение трябва да обслужва целите и интересите на Русия, а не обратно.”
Васил Левски мечтае за България, в която „не ще бъде, както е в турско сега...”: „Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи знамена, както е дадено от Бога да живее човека: и за турчинът, и за евреинът и прочие каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът!" Следователно основното според него е равенството пред закона, а не „цвета на кожата” или религията.
Отминалато Световно първенство по футбол за пореден път ни убеди, че в кратуните на голяма част от българите, няма нищо от заветите на Левски. Наслушахме се и се начетохме на расистки коментари.
Идеите си за бъдещата държава и нейното устройство по „вишегласие народно", Васил Левски излага с проникновение, което надхвърля прага на времето, в което живее. Той изисква задружните ни усилия за постигането на свобода и независимост не под чужд флаг, а със собствените ни сили. Защото е свободен, преди още народът ни да разбере и обикне свободата. Но нима и днес всички ценим свободата?
Защо тогава е тази носталгия по несвободното време на „социализма”?
Васил Левски пръв разбира, че българският народ трябва сам и без чужда помощ да постигне свободата си. Защото само тогава ще може да я оцени и разбере истински. Идеята му за освобождението като „дело българско" е радикална и смела. Апостолът знае, че този, който тръгне да ни “освобождава”, със сигурност ще ни пороби. Тази му мисъл е в сърцевината и на неговото дело. Най-добре я предава Захари Стоянов.
Васил Левски изгражда мрежа от революционни комитети, кръстосвайки цяло българско. Защото иска сами да се освободим. За него само добре подготвената революция има смисъл. Защото само такава революция би запазила България от чуждо посегателство и би ни дала възможност сами да бъдем господари на съдбата си.
В писмовното наследство на Левски няма нито един ред, който да показва, да намеква дори, че Апостола на свободата е бил русофил.
Нито един. Ако имаше, то още при социализма този ред щеше да бъде показан и развяван като върховно доказателство за българо-руската „дружба” – от „векове за векове”. Но няма. Няма и негов съвременник, който да му приписва русофилски възгледи и очакването Руската империя да ни „освободи“. Като идеолог на националната революция Васил Левски отлично е разбирал, че империите никога не освобождават. Те само поробват.
В издадената през 1883 година от Захари Стоянов биография на Васил Левски – („Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му”) на страница 81 четем:
„Никому не се надявайте, – говореше той. – Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; А който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство“.
Така Захари Стоянов е разбрал мислите на Левски за освобождението. Това е философията на Левски. Това е и сърцевината на българската национално-освободителна идея. Дали Захари Стоянов е записал точно думите на Левски? Важно е, че ни предава неговата мисъл живо, ясно, достъпно, както само той умее да разказва – без усукани псевдонаучни разсъждения. Васил Левски е идеолог на националната революция, демократ с републикански идеи, а това означава, че органично не е приемал всички тирански системи без значение дали са били турски или руски. Ние затова и го почитаме. В единствения негов стихотворен опит за „автобиография”, цитиран в сборника „Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски“ със съставители Иван Унджиев и Никола Кондарев (1987 г.), четем:
Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милий род.
Тези стихове покриват това, което ни предава Захари Стоянов. Следователно това е съкровена мисъл. Когато пише тези редове Апостолът не знае кой ще бъде новият ни поробител. Затова и казва „турски и никакъв роб”. Никакъв роб на друга държава, на друга империя. „Никакъв роб” и в социален смисъл. Затова и не може да има съмнение, че ако бе останал жив след Освобождението той щеше да бъде, също като Захари Стоянов и Стефан Стамболов,
противник на руската завоевателна политика спрямо България
Защото самият дух на неговото дело е свободолюбив и родолюбив.
Васил Левски е бил идеен противник на Руската империя. Бил е против русофилите в БРЦК, против идеята да се търси руска помощ за нашето освобождение. Бил е наясно, че Русия внедрява свои агенти сред българите, за да контролира и насочва тяхната борба в русло удобно за окупационните намерения на руския императорски двор. По време на съветската окупация на България за тези позиции на Апостола се мълчеше,учителите не разказваха за тях на учениците. Но днес точно тези тревоги и опасения на Левски звучат пророчески, отново са актуални. Такова е неговото писмо до Филип Тотю от 18 април 1871 г.:
"То не ни е засега работата да говорим, а искам да докажа на горните ни родолюбци, че българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, ръцете на кои[то] стои българската свобода. Пък тогава нека отсвирюва [нека тегли] България един век още. Това така доказвам на нашите родолюбци, щото да престанат ония бърборения. С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то [1869 г.], единия препоръчан от одеските българи, пък не излезе така. Уловихме няколко шартанлъци и хайде - отдето е дошъл. Кога стане нужда, ще го кажем с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме."
Българското освобождение не идва така, както го мечтае Васил Левски. Затова и неговата памет бе поругавана многократно – с опитите за русофилски преврати, с политиката насочена срещу българското Съединение и Обединение. Върхът на антибългаризма бе окупацията на България за близо половин век от „братския” Съветски съюз. Тогава у нас е пренесена и наложена чужда на българския народ политическа, икономическа и дори образователна система. Тогава ние
не бяхме себе си, не бяхме народа на Васил Левски
Защото, когато един народ върви в историята с покорно наведена глава пред своите “освободители”, той забравя думите на своя Апостол – да бъдем равни с другите европейски народи.
Днес, 181 години от рождението на Васил Левски, ние продължаваме да откриваме горчиви истини за себе си като народ. Продължаваме да не познаваме истински себе си. Дори историята си дълги години изучавахме според канона, наложен от окупаторите на България и обслужващият ги комунистически персонал. А трябва винаги да помним, че Васил Левски обединява, а не разделя, че свързва и създава националната ни спойка, а не прахосва народните усилия по чужди блянове и чужди кроежи. Какво ли му е било на душата, когато е вървял към бесилото. За какво е мислил, за какво е молил Бога? Нека не бързаме с отговора. И да помълчим. Защото Васил Левски е от тези личности в нашата и в световната история, които налагат мълчание.