Единственото, което Русия (и в монархическата, и в съветската, и в постсъветската си модификация) е целяла на Балканите, е да ги завоюва, да ги овладее и да ги владее. Никакви други цели тя не е имала – няма и днес. Всичките ѝ външнополитически ходове, всичките ѝ икономически, културни и дори международни спортни инициативи са били директно или индиректно подчинени на тази ѝ стратегическа цел. През дългите векове на т. нар. турско робство Русия е водила десетина войни с Турция (впрочем не с Турция, а с Османската империя – държава Турция в онези времена няма) – една от друга по-завоевателни. И понеже през въпросните векове Русия не може да се мери по мощ с Цариград, не е успяла и
да ни отвоюва от империята за себе си
Само това обстоятелство ни е спасило от агресивните ѝ набези, а не някакво съчинено в пропагандните лаборатории на Кремъл православно верско или генетично славянско братство. В първия исторически момент, в който Русия се почувства достатъчно силна, тя посегна с твърда ръка към националната ни независимост. Тези вековни имперски попълзновения са налице и днес. Вярно е, че днешните времена са качествено нови, технократични и светски по дух, но вярно е също, че под авторитарното водачество на кагебиста Путин Русия си остава не само непроменена, а и неповлияна от тях – имперският ѝ манталитет и в наше време, когато светът се е деколонизирал почти изцяло, търси път към нови завоевания. Завоевания, насочени не на последно място към нашата страна, на която Кремъл винаги е гледал като на потенциална плячка.
Доколко безусловно и международният културен обмен е подчинен, както споменах, на имперските експанзии на Москва, свидетелства и случаят, който ще разкажа. И така, членът на СБП, писателят Светослав Нахум, издава неотдавна сборника разкази „Бягство от Крим”. Ключов е първият и едноименен разказ, в който една млада и потърсила на родна земя политическо убежище украинка разказва ужасите, през които е преминала по време на продължаващото и днес
насилствено русифициране на Кримския полуостров
Драматична изповед на героинята на повествованието разкрива трагиката на един народ, изправен беззащитен и сам пред кървавите издевателства на руските нашественици. Тук аз няма да коментирам литературните качества на разказа – за мен те са несъмнени, но не това е моята тема в момента. Тема е отношението на СБП и на българския ПЕН-Център към събитието – отношение, което, както ще видим, не само оправдава едно осъдено от целия цивилизован свят международно престъпление, а и подкопава морално и политически и нашата национална кауза, обслужвайки (и индиректно, и директно, и съзнателно) руските завоевателни интереси на родна земя.
И така, споменатият разказ е изповеден, в него младата украинка споделя бруталното насилие, с което руските специални части се отнасят към местното кримско население, премеждията и униженията, на които и тя самата, и нейни близки са били подлагани. Както му е редът, СБП организира премиера на изданието. Събитието е и формално включено в програмата на СБП за м. април, водено е от ръководители на браншовата организация, поканени са и присъстват читатели, писатели, медии, както и украински дипломати в София начело с украинския посланик, Н. Пр. Виталий Москаленко. Дотук няма нищо необикновено – една браншова организация представя пред обществеността творба на свой браншовик. Необикновеното започва оттук нататък.
И така, само броени дни след събитието организаторът му СБП с председателя му Боян Ангелов воглаве се отказва от него – анулира форума с късна дата. В специална декларация браншовата организация заявява
историческата си и днешна преданост към Русия
Забележете: не към националната ни култура и литература, не към някаква друга национална кауза, а към Русия. Подобна, макар и по-непоследователна, е реакцията и на българския ПЕН-Център, в който нашият писател също членува. А знаем, че още със самото си учредяване ПЕН-клубът е призван да брани свободата и творческата и гражданска независимост на членовете си. Явно не и българският ПЕН-Център. За разлика от украинския, да речем. Който протестира срещу лакейското отношение на българските си колеги към Кремъл. В официални писма до българските държавни институции протестира и украинското посолство, но гласът му остава глас в пустиня – като българското гражданство, и държавните ни институции са много по-близко до руските имперски интереси на родна и международна земя, отколкото на принципа за национална независимост, за защита на авторските права и свободи, за опазване на словото от попълзновенията на политическата конюнктура.
В годините на комунистическия деспотизъм автори като Светослав Нахум биваха заклеймявани като врагове на народа и предатели на родината. Впоследствие, през ранните години на демократизирането ни, подобни автори биваха отлюспвани. Днешният подход на СБП, към когото аз, за разлика от г-н Нахум, никога не съм хранил илюзии, напомня по-скоро
мракобесието на тоталитарните дебри,
отколкото практиките на отлюспване. Чрез това си отношение творческата организация се легитимира по-скоро като политическа и идеологическа, отколкото като литературна институция. Въпросът е не толкова в несъстоятелното твърдение на споменатата декларация, че исторически през цялото си вековно съществуване СБП никога не е заставал срещу братска Русия. Заставал е – под водачеството на русофоба Кирил Христов непосредствено след Първата световна война. Заставал е недвусмислено и се е държал, за разлика от днешните си и вчерашни наследници, достойно, бранейки честта и името на нацията ни от руски клевети и хули. Докато чрез гражданското си поведение днес СБП фактически легитимира издевателствата на Кремъл над беззащитни съседни народи. Не е състоятелно и провъзгласяването от декларацията на СБП на патрона му Иван Вазов за русофил. Това вече е изопачаване на историческата истина. Русофил, прославящ братята-братушки, е само младият Вазов, докато през 1916 г. зрелият и научил политическите си уроци русофоб Вазов
проклина „русите, братя славянски”
с думите: „строшихте ни игото тежко, а днеска ни носите ново!”. Историческата недобросъвестност на СБП прераства в наглост. Става дума за наглостта, с която в споменатата декларация организацията провъзгласява Вазов за свой патрон. А да фалшифицираш патрона си, не е шега работа.
Саморазправата на днешния СБП със Светослав Нахум напомня до умопомрачение друга една саморазправа – тази на комунистическия СБП със Солженицин през 1974 г. Спомням си как тогава председателят на Съюза, Любомир Левчев, нарече великия руски писател „белогвардейска отрепка”. Спомням си го, като да бе вчера. И като че и днес е – като че и утре ще бъде. А от тези невикани преноси във времето тръпки ме побиват. Не само защото предпочитам литературно Солженицин пред Левчев – още по-несъмнено го предпочитам граждански. Литературният талант на Левчев е наистина неимоверен – както е неимоверна и лакейщината му пред режима и лично пред кумира му Тодор Живков. Тази лакейщина подсказва че, погледнато граждански, избор няма – единият е гражданин, а другият не е. Хулейки Солженицин, Левчев си отмъщава за собственото си малодушие, за политическото си безгръбначие, за себеобезличаването си. И за да предотвратя овреме евентуални недоразумения, бързам да добавя, че отношението ми и към Солженицин не е еднозначно. Прекланям се доземи пред художествения му талант и пред самоотвержеността, с която защити моралните си позиции и разобличи мракобесието на комунистическия тоталитаризъм пред целия цивилизован свят. Онова, което не мога да приема, е сдружаването му на стари години с кагебиста Путин.
Не мога да приема и зле прикрития му национализъм
Защото руският национализъм никога не е само национален – той винаги е и интернационален, той
винаги избива рано или късно в империализъм, в погроми над съседни и далечни народи
При което исторически България винаги е била на мушката – на мушката е и днес.
А тъкмо този пагубен за отечеството ни руски национализъм защитиха последователно и СБП, и българският ПЕН-Център, саморазправяйки се със Светослав Нахум. Защитиха го, потъпквайки и елементарните морални норми, и националния ни интерес, и собствената си кауза, и извоюваната с толкова усилие свобода на словото. Защитиха го, заставайки на страната на руския агресор в агресията му срещу една независима държава. И ако тази държава днес е по стечение на обстоятелствата Украйна, утре тази държава по стечение на същите обстоятелства можем да се окажем ние. Тази злокобна трансформация вече се подготвя: политически – чрез лакейското отношение на някои от най-високопоставените ни държавници към деспота Путин, в културната сфера – чрез сервилните услуги, които СБП и родният ПЕН-Център правят на Кремъл.
Но не само за политика става дума в случая – става дума и за морал. Морал, който изисква във всеки подобен конфликт да застанем на страната на жертвата, а не на палача. Не на последно място – и за да се себезащитим. Защото днешният палач на украинският народ е нашият вчерашен палач – с претенции за утрешния ни ден. Палач, властолюбив и ненаситен, палач, който, ограбвайки изцяло независимостта ни, ни лиши за цели поколения и от държавност, и от националност. И ако подобно имперско грабителство е в гена и на монархическа, и на съветска, и на путинска Русия, ние не трябва да се примиряваме с участта си на жертва, трябва да си спомним, че сме живели и в достойни времена. Времена, в които и нашите държавници, и православната ни църква, и творческите ни сдружения са ни защитавали от попълзновенията на великошовинизма – монархически и съветски. Същите институции днес се държат не като родни и български – държат се като руските протежета, които са.
Длъжни сме да не забравяме, длъжни сме отново и отново неуморно да си припомняме, че свободата, на която се радваме от трийсетина години насам, е завоевание, а не даденост, не статично състояние, което да ни теши с непоклатимостта си. Свободата е динамична структура, която трябва непрекъснато да се обновява, да се изгражда, преизгражда и надгражда от нас самите, от нашата ежедневна гражданственост. За да я има, тази скъпоценна свобода трябва да бъде бранена. За съжаление не само от външни агресори, а и от техните родни колаборационисти.