Признавам: Очаквах появата на мемоарната книга на знаменития актьор и кинорежисьор Никита Михалков. Тя вече е мое притежание. Някак неусетно, страница след страница „Територията на моята любов” обсеби съзнанието ми, не ме остави безразличен.
Първото изречение е знаменателно: „Никога не съм губил чувството за произход”. А произходът му е повече от впечатляващ: Майка, произхождаща от дворянско семейство, владееща свободно езиците, на които са писали Бекет, Йонеско, Юго, Данте Алигиери и Гьоте.
Майката е изиграла изключителна роля при формирането на мирогледа и възгледите за нещата от живота на Михалков. На едно място тя го съветва: „Никога не се обиждай! Ако са искали да те обидят, не доставяй удоволствие на онези, които са го искали, а ако не са искали, винаги можеш да простиш”.
Бащата Сергей Михалков е знаменит детски поет и писател, автор на химна на Русия. Братът Андрон Кончаловски – също интелектуална знаменитост.
Забележителното в мемоарите е, че авторът се е предпазил от това да бъде център на своя свят. И по този начин не е позволил спомените му да се превърнат в автобиография.
Смея да твърдя, че това е книга на страстта, емоцията, неугасващия дух и на големите личности.
Михалков сякаш е целял да потвърди казаното от Емил Чоран: „Паметта е основанието за почтен живот”. Авторът е имал памет и сърце за всичко.
В съзнанието ми властно се всели усещането, че Михалков е писал с всеотдайност, свобода и вяра. Аз не срещнах нито един ред, от който да струи неприязнено чувство към някого.
Тази книга е урок по човечност. В същото време тя е страдание, очакване и екстаз. И макар че Михалков е истински аристократ на съмнението, той обича да се разхожда в компанията на своите блянове.
Не се е побоял да разкрие най-интимните свои преживявания, любовите и разлъките, които са го съпътствали.
В книгата е отделено подобаващо място на първата му любов – киното. Посредством филмите „Незавършена пиеса за механично пиано”, „Изпепелени от слънцето”, „Сибирският бръснар” и всички останали, той ни внушава, че киното е най-жизненото чувство, което не ще потъне в забвение.
Нещо повече: То е една от най-красивите версии на безсмъртието.
Михалков ни разкрива подхода му към актьорите, които са участвали във филмите му: Да съхранява достойнството им като първостепенна потреба. Съзнателно е странял от постоянната сериозност, която според Волтер „е белег за посредственост”.
На едно място авторът разсъждава върху завистта, която изначално презира. Цитира Агафангел, Митрополит Одески: „Завистта е тъга заради радостта на другите”.
В брилянтните страници се срещат възгледите на Михалков за вярата в Бог. Той изповядва: „Свободата е абсолютно доверие към Бог”.
За живота пък е написал сакрални редове: „Животът се пише на чисто. Никога няма после”.
Книгата ми вдъхна вяра и упование, че талантът е независимост; че Свободата е право на собствено не; че Волята е сила да не се съгласиш.
След прочита на Теорията на любовта на Никита Михалков имах усещането, че той магнетично присъства до мен и ми нашепва: „Приятелю, живей и мисли с повече участие на съвестта си”.