Какви са възможните сценарии за край на пандемията от COVID-19, какво още не знаем за новия коронавирус, какво е нужно да се случи, за да обявим, че сме се справили с пандемията по света, кои са най-адекватните мерки, които трябва да се вземат за справяне с кризата . Това попитаха от economy.bg Георги Маринов от Департамента по генетика в „Станфорд":
Доколко преболедуването от COVID-19 осигурява имунитет спрямо реинфекция?
Към обикновените коронавируси, причиняващи настинки, доживотен имунитет не се развива, но от друга страна, COVID-19 е много по-тежко заболяване. Има много варианти – развитие на траен имунитет, развитие на временен имунитет (примерно година-две, може би три), развитие на имунитет, което да е функция на тежестта на прекарване на заболяването, т.е. само тежките случаи развиват имунитет, и то не доживотен (ако това е така, това би било много неприятно, тъй като тогава смъртността в дългосрочен план ще скочи страшно много)
Какво е нужно да се случи, за да обявим, че сме се справили с пандемията по света?
За съжаление, това вече на практика е невъзможно. Ако се разработи ефективна ваксина, принципно вирусът би могъл да бъде елиминиран. Това няма как да стане скоро – говорим за 10-20 и повече години напред в бъдещето. Дори и да се разработи ефективна ваксина в рамките на 2 години, после ще отнеме много години да се организира масова ваксинационна кампания и да бъде елиминиран вируса.
Дилемата сега е дали да има нова Голяма депресия, но да се ограничи броят на жертвите, или да се направи неуспешен опит да се предотврати такава с цената на стотици милиони животи.
Живеем в ера, в която авторитетът на институциите е тотално сринат, и това, за съжаление, важи и за научните и здравните такива. За което те са си виновни сами, тъй като в твърде много ситуации в последните години са поставяли обективната научна истина на заден план за сметка на политически и корпоративни интереси. Развитието на пандемията предлага една от най-ярките илюстрации на този проблем. Малко хора следяха в реално време развитието на събитията и съответно много от тези неща са вече забравени, но истината е, че от СЗО първо убеждаваха, че няма пренос на заразата от човек на човек (това много след като на местно ниво в Китай е било пределно ясно, че вирусът се предава от човек на човек), постваха се изявления как вирусът не представлява сериозна заплаха дори след като в Китай наложиха екстремни карантинни мерки, после дори в края на февруари продължаваха да съветват да не се затварят граници и спират полети, и чакаха едва до средата на март, за да обявят пандемия (независимо че според собствените им критерии то трябваше да е станало най-късно около шест седмици по-рано). И това е само един от многото такива примери. При това положение е трудно да се иска от широката публика да вярва на представителите на тези институции, доверието е тотално загубено, и то с право.
Конкретно в България доверието към здравната система и докторите е на ниско ниво от много отдавна, тъй като здравната система беше превърната в инструмент за екстракция на колкото се може повече пари от обществото, на макрониво чрез разнообразни схеми за източване на средствата за здравеопазване, и на микрониво чрез откровено изнудване на пациентите. Лечението на пациентите е на заден план като приоритет (далеч не за всички лекари, но прекалено голям процент от тях се държат именно по такъв начин). Което се знае добре от всички, но по някаква причина е тема табу в обществото – говори се много за това колко е дефектна системата, но не конкретно защо и как.
Ако опитът на обикновения човек, когато е имал вземане-даване със здравната система, е толкова негативен, няма как от него да се очаква да вярва на лекарите за каквото и да било.
Същото важи и за мнението му за представителите на чисто академичните среди – корупцията е повсеместна в образователната система на всички нива, и това естествено доведе до аналогична загуба на доверие и в нея, и покрай това и в самата наука.