Аз съм същия, ето ръцете ми.
Но сега ще ме видиш и друг.
Ще те бия с каиш и въжета.
Ти ще стенеш до моя ботуш."
Александър Вутимски
В подземието на своя панелен палат
Господарят бавно затяга колана си около врата ми
и знам, че този път няма да ме напусне,
знам, че наистина има нужда от мен,
може би колкото и аз от него.
Всичко е наред, устата е завързана,
самоомразата е усмирена в жилетка от хром,
ръцете са обезопасени с ремъци зад гърба,
и зачервената плът сияе
в безтегловност.
Господ наказва тези, които обича -
казваше баща ми в пиянско полусъзнание,
в порутената къща на родителите си, където
пластмасовите разпятия и икони
гледаха всички ни отвисоко.
Никога не ми беше посягал -
задушаващата вина никога нямаше изкупление,
разбитото не трябваше да бъде поправяно,
за да ни напомня винаги, че дължим
подчинението си, съня си и въздуха.
В покоите на моя Господар
след удара през лицето следва целувка
и жестокостта на дланите му ме принуждава
да се добера с дълбоки глътки въздух
до светлината в очите му.
Благ и всеопрощаващ,
Той се навежда и целува баща ми в мен,
повдига нежно безсилието му в треперещите ми крака,
утешава разярената му съпротива в спазмите
на проникнатото ми тяло.
Вцепеняващата болка
изтласква екстаза в ново измерение,
където трансцендентното е физически осезаемо -
разлива се на вълни в мускулите, напуска пределите на кожата,
разпръсва тялото-свръхнова в нагорещена мъглявина.
И няма нито следа от мен,
само препускащите хълбоци на Господаря,
само спасяващите му конвулсии,
и усещането как баща ми
възторжено диша.
* Талантливият българин, който от 20 години живееше в САЩ, издъхна вчера, 6 ноември, на 41-годишна възраст