Александър Йорданов*
На този ден през 2001 г. постигнахме една мечта – българските граждани да пътуват безвизизово в държавите от ЕС, т.е. на Запад. Комунистическата власт ни бе изолирала за 45 години от нормалния свят. Бяха необходими цели 12 години, за да стигнем до свободата да пътуваме без визи в ЕС. След още 6 години, на 1 януари 2007 г., дойде и Великият ден – страната ни стана пълноправен член на Съюза. След още 7 години, на 1 януари 2014 г, трудовият пазар на целия Европейски съюз се отвори за нас без ограничения.
Припомням всичко това, защото нищо не се случва в живота изведнъж, от раз. Няма светкавична промяна. Светкавичните промени обикновено водят до катастрофи - справка: "Великата Октомврийска социалистическа революция". Такава катастрофа ни натрисат на нас, българите, комунистите и отечественофронтовците на 9 септември 1944 г. Голяма катастрофа, при която е ликвидирано едно успешно статукво наречено царство, избит е неговият политически и стопански елит, за да се курдисат във властта наглите и некадърните или шумкарите, както ги е наричал народът ни, които след това се оказа, че са и съсипници на България – комунистите. Но не бих искал да възприемате тези ми думи като обида примерно към родителите на някои днешни членове или симпатизанти на „Демократична България”. Свикнахме и да се самоуспокояваме: такова е било времето. То и днес не е по-различно, сезоните му са си същите, независимо от глупостите, които плещи Грета Тунберг. Но е факт следдеветосептемврийската трагедия през 1944 г. за страната ни. Факт, който не би трябвало да се премълчава. И особено след грешно гласуване на избори е необходимо да се припомня като горчива поука.
Разбира се, че трябва да гледаме в бъдещето. Още повече се разбира, че децата не би трябвало да се чувстват виновни за илюзиите и кариеризмите на родителите си. Така че и Христо Иванов, и Евгений Дайнов могат да са спокойни. Критиката ми не е лично към тях. Но все пак би трябвало да бъдат малко по-скромни, когато ни демонстрират познатото от времето на комунистическата власт самочувствие на строители на бъдещето. Такова самочувствие излъчваха и комунистите някога. И така те „промениха” и „оправиха” България, че след 1989 г. трябваше да започваме от нулата, от нищото.
Движещата сила на истинската промяна тогава бе Съюзът на демократичните сили. И припомняйки това нека да благодарим на неговите членове и симпатизанти, че в сложно и трудно време успяха да насочат страната ни в правилната посока – към членство в НАТО и ЕС, за да напусне тя потъващия кораб на Съветския съюз и Варшавския договор. Преодоляхме невероятни препятствия, справихме се със саботажите на социалистическата партия и наистина стигнахме до Промяната – пълноправното членство в Европейския съюз. След това вече бе по-лесно. Последвалият период, който продължава и днес е период на УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ НА ПРОМЯНАТА. На доизкусуряване на отделни детайли. Тук вече трябва да признаем огромната работа осъществена от правителствата на ПП ГЕРБ, които в определени периоди бяха правилно подкрепяни от Реформаторския блок и Обединените патриоти. НО НОВА ПРОМЯНА НЯМА ДА ИМА. Всяка такава "нова промяна" ще означава регрес, връщане назад, към политики и практики, които отново ще ни отдалечават от Европа. Затова и мисля, че много български граждани на последните избори бяха заблудени от лозунгите за промяна. Те сега ще бъдат разочаровани. Популистките партии и коалиции, които влязоха в новото народно събрание, в комбинация или не с БСП или ДПС, не могат да осъществят никаква промяна. А идеята те да се обединят „отечественофронтовски” може само да доведе до анархия и хаос – условията за икономическа катастрофа.
Забравили сме каква мъка представляваше някога всяко излизане извън границите на България. Днес нашенци пътуват свободно на Запад, живеят и работят в западни държави. Но прави впечатление, че те не познават западния начин на живот, чужди са им европейските ценности и западната политика. Примерът е пред очите ни. Много от тях гласуваха за типично популистки партии като „Има такъв народ” и „Изправи се! Мутри вън!”, без да си зададат елементарния въпрос, защо в западните държави на такива партии се гледа с недоверие. Защо европейците отказват подобна „промяна”. Отговорът е известен. Защото на основата на историческия опит те са научили, че подобни партии са път към гарантирани неблагополучия, към движение на „заден ход”. Много нашенци на отминалите избори решиха да експериментират. И сега ще станем свидетели до какъв кьорсокак ще ни отведе този им експеримент. Когато той отмине те ще го обяснят като „техническа грешка”. Така някога комунистите говореха за „грешки на растежа”. Но няколко поколения си изпатиха от тези техни „грешки”. Сега колко дълго ще продължи изтрезняването от „пиянството” допуснато в изборния ден, ми е трудно да предвидя. Но общо е мнението вече, че е било грешка. Не се „пие” преди гласуване, а се мисли. Грешка е и това си личи по съмненията, които вече витаят: какво и как ще бъде тепърва, кой с кого ще се коалира, кой и как ще управлява, с каква програма, а и никой още си няма хал хабер от това, кой ще бъде председател на парламента, а след него и кой ще бъде премиер, кои ще са бъдещите министри. Никога хората на Запад не се вкарват сами в такъв капан, не гласуват на тъмно. Направиха го българи и тяхното невежество сега изправя България пред сериозен проблем.
Пиша тези редове, за да кажа и добра дума за всички, които досега усъвършенстваха промяната. Защото в наши дни България е на космическо разстояние от времето на социализма. И това е нашият исторически успех. Той сега е заплашен от популизъм и реваншизъм. И след това оправданието с „техническа грешка”, т.е. с грешно гласуване, ще бъде като смокинов лист, прикриващ гола нашенска некадърност.
Споменавайки обаче за „техническа грешка” в съзнанието ми изплува денят 10 април 1979 г., когато в 20 часа и 34 минути московско време бе изстрелян в орбита около Земята космическият кораб „Союз-33“ с международен екипаж – българинът Георги Иванов и руснакът Николай Рукавишников. За първи път нашенец полетя в Космоса. Но мисията му се оказа неуспешна. Не си свърши той работата, за която бе „избран”. Мисията предполагаше леталото да се скачи с орбиталната станция „Салют-6“. Но то само обикаляше безцелно близо две денонощия и слава Богу, че поне успя меко да се приземи на 320 км югоизточно от Жезказган ("Копаещата мечка"), в т.нар. Гладна степ (Бетпак дала).
Причините за неизпълнената мисия и до днес остават неясни. Официалната е „техническа повреда”. Дълги години се разпространяваше и лъжата, че руснакът Рукавишников бил припаднал, а „героят” наш Иванов върнал саморъчно съветската бракма на земята. Едва през 2019 г. Георги Иванов призна: никой не е припадал.
Изневерила е, както обикновено, съветската техника. А дали днес не изневери гласуването, та се чувстваме като приземени в Бетпак дела?
Друг е въпросът, че както днес, така и тогава, през 1979 г., имаше много плява в медийната пропаганда. Дори едно наше списание бе публикувало написан предварително материал, че полетът е успешен, „Союз-33” се бил скачил с орбиталната станция. Да, ама не. Така и в наши дни много български медии надуха фанфарите на „промяната”, но вече наблюдавам как се опитват да се отплетат от кълчищата, в които сами се оплетоха. Уж всичко им бе ясно, а сега се оказва, че нищо не им е ясно. Защото бяха допуснали, че народът не греши. Сравнили го бяха със „съветските другари”, за които също така някога пишеха, че никога не грешат. Голяма част от народа ни обаче яко се обърка на отминалите изборите. Бях така добър да предупредя, че е възможно това да се случи. Сега само констатирам: „космическият кораб” на „промяната” не се скачи с „орбиталната станция” България. При приземяването ни е възможно и да боли.
*Текстът е публикуван на фейсбук страницата на автора. Заглавието е на Faktpr.bg