Отбелязваме поредната годишнина от създаването на Независимото дружество за защита правата на човека. Публикуваме отново едно изследване на покойния Христо Марков за краткия, но динамичен живот на автентичната антикомунистическа организация, писано през 2017 г. специално за Faktor.bg. Днес всички водещи лица от организацията не са сред живите, но историята трябва да се знае, да се помни, да се разказва, защото и ние българите имаме своя достоен дял в разказа за борбата срещу комунизма в Източна Европа.
Христо Марков, специално за Faktor.bg
И така… На 23 октомври 1986 год. за първи път източноевропейски дисиденти излизат с общ документ. По повод 30-годишнината от Унгарското въстание 122 дисиденти от Чехословакия, ГДР, Унгария и Полша апелират за демокрация, плурализъм и независимост на страните им, за зачитане на правата на малцинствата и за мирно обединение и демократична интеграция на разделена Европа. След няколко дни е оповестено присъединяването на трима румънски дисиденти към апела. На 4 ноември 1986 год. започва работа Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество във Виена, което завършва на 19 януари 1989. На него е поставен въпросът за нарушените права на турците в България. Изпратена е протестна нота до правителството на България.
На 19 декември 1986 год. Григор Симов Божилов от с. Парамун, Пернишко, политически затворник, наскоро излязъл на свобода след 13 години в затвора, предава в посолството на САЩ декларация за присъединяване към апела на източноевропейските дисиденти и открито писмо-апел до Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество във Виена. Апелът и декларацията са написани от него през ноември 1986 и след като обикаля страната, той събира подписите на бившите политически затворници Илия Минев и Цеко Цеков от с. Клисурица, Михайловградско. По-късно с писма се присъединяват още трима бивши политически затворници: Едуард Генов, Стефан Димитров Савовски и Божидар Евстатиев Статев. Те призовават Виенската конференция да контролира зачитането на човешките права в България, гарантирани с договореностите от Хелзинки. В апела се казва: “Конференцията във Виена да не приключва своята работа, преди да бъдат осигурени най-елементарните човешки права за всички европейски народи, като: право на свободно движение и емиграция, право на обективна информация и право на свободна трудова дейност. Докато не дойде ден, когато всеки гражданин в Европа ще може свободно и без страх от преследване да изразява своите мисли, мнения и убеждения в писмена или устна форма, Хелзинкският процес няма да оправдае оказаното му доверие.” Апелът е огласен на Виенската конференция през март 1987 от представител на американската делегация. Подписалите незабавно са арестувани в Главно следствено управление. Апелът предизвиква международна реакция, тъй като
за първи път протест от България
е подписан неанонимно от хора, преследвани заради политическите си убеждения. Заради опасенията от външния отзвук е решено да не бъде търсена наказателна отговорност от подписалите, а да се вземат мерки групата да бъде “разложена” и “неутрализирана”. Григор Симов е принудително заселен в Кайнарджа, Силистренско. Този апел е в основата на създаването година по-късно на първата правозащитна организация - Независимото дружество за защита правата на човека в България.
На 16 януари 1988 год. в дома на Илия Минев на ул. “Загоре” № 16 в Септември 16 души/според някои изследователи учредителите са 37/ създават Независимото дружество за защита правата на човека в България. За председател на НДЗПЧ е избран Илия Минев. Други от основателите са Григор Симов Божилов, Едуард Генов, Цеко Цеков, Божидар и Минка Статеви. Това е първата правозащитна, дисидентска организация в България и първата независима обществена организация след 1947. Създаването става след предварителни разговори между някои от основателите през октомври - декември 1987. Дружеството основава дейността си върху Всеобщата декларация за правата на човека от 1948, заключителният акт на конференцията в Хелзинки и конституцията на България. Поставя си за основни задачи да наблюдава спазването на човешките права и свободи, да се обръща към властите при нарушаването им и да ангажира българското и световното обществено мнение с нарушенията. НДЗПЧ се обявява за спазването на правата на всяко национално или религиозно обособено малцинство; за защита на околната среда; против всяка форма на привилегии, освен за болни и социално слаби. В първите шест месеца от съществуването си Дружеството успява да изнесе на Запад случаи на нарушени човешки права, а Цеко Цеков и Димитър Томов привличат нови членове от турците, изселени в Михайловградско.
На 16 март 1988 год. в дома на Стефан Вълков в гр. Асеновград се създава първата секция на НДЗПЧ в провинцията. Присъстват Илия Минев, Стефан Вълков, Димитър Амбарев, Веселин Стойков, Махмуд Исаев, Тюркян Латифова и Исмаил Паджиров.
След юни 1988 радио Свободна Европа все по-често провежда разговори по телефона с членове на НДЗПЧ, които дават публичност на нарушения на човешките права. Членовете на НДЗПЧ нарастват до 500 души. Насилствено преименувани български турци създават местни организации на НДЗПЧ и са в основата на масовите гладни стачки и демонстрации през май 1989. Членове на НДЗПЧ създават и други правозащитни организации. Опитите на НДЗПЧ да получи юридическа регистрация са блокирани с осуетяване на събранията, с неправомерно изземане на документите за регистрация и със създаване на бюрократични пречки. Тъй като членовете на НДЗПЧ са открити противници на комунистическия режим, бивши политически затворници, които нямат обществената известност на интелектуалците от Клуба за гласност и преустройство или Комитета за защита на Русе, репресиите на властта спрямо тях са
по-сурови и директни - многомесечни арести, интерниране, експулсиране
От април 1988 до ноември 1989 голяма част от основателите на НДЗПЧ са експулсирани от България.
В дома на Екатерина Маркова в София в началото на март Цеко Цеков, Божидар Статев, Христо Сватовски и Е. Маркова съставят учредителния протокол на НДЗПЧ и на следващия ден го изпращат до западни организации чрез холандското посолство и до Държавния съвет. На 17 април от България са експулсирани членовете на НДЗПЧ Божидар и Минка Статеви.
На 5 април 1988 год. се създава секция на дружеството в гр. Пловдив. В присъствието на Илия Минев и Стефан Вълков учредители в Пловдив стават: Димитър Амбарев, Петър Манолов, Борис Дамянов, отец Благой Топузлиев, Йордан Добрев, Сийка Добрева, Красимир Щерев, Тончо Христов, Емил Георгиев, Кузман Стоев, Ибиш Мамедов, Анжела Петкова, Неджатин Илязов, Айша Мехмедова и още други. Скоро дружеството се разраства до над 100 души.
През април 1988 год. Независимото дружество за защита правата на човека в България изпраща до Държавния съвет, Народното събрание, Министерството на правосъдието и софийските медии учредителния протокол на дружеството и молба за регистрацията му. Илия Минев апелира за освобождаването на политическите затворници. Регистрацията е отказана.
На 3 юни 1988 год. по инструкция на Държавна сигурност и Политбюро на ЦК на БКП в София е създаден казионен Комитет по правата на човека с председател висшия партиен функционер Константин Теллалов и негови заместници стават Велко Вълканов и Меглена Кунева-Пръмова. Работата на казионния комитет се ръководи и наблюдава лично от министъра на вътрешните работи.
На 6 юни 1988 год.Държавна сигурност арестува Едуард Генов и го отвежда за принудително заселване за две години в с. Михалково, Девинско. В селото Едуард Генов работи в цех за производство на каменно брашно и успява да организира работниците за протест за по-добри условия на труд и да привлече някои от местните жители за членове на НДЗПЧ. Въпреки че Едуард Генов е под непрекъснатото наблюдение на ДС, членове на НДЗПЧ, в това число Илия Минев, неколкократно посещават селото и се опитват да направят събрания на дружеството, но са арестувани, малтретирани и връщани под конвой по местоживеене. ДС конфискува документите на дружеството, намерени в тях.
На 20 септември 1988 год. в София се провежда конференция на Интерпарламентарния съюз. Американската делегация по своя инициатива се среща и разговаря с Илия Минев. На въпрос за перспективите пред перестройката Илия Минев споделя мнението си, че който и да управлява в Русия, както и да се либерализира режимът, управлението винаги ще бъде в същността си
имперско и шовинистично
Илия Минев отказва предложението да замине за САЩ и моли единствено за въздействие върху българската политика, за да бъде предпазена България от духовна асимилация от руснаците. На 3 ноември 1988 конгресменът Клод Пепър, инициатор на срещата, изпраща писмо до Тодор Живков, в което настоява съгласно ангажиментите на България по заключителния акт от Хелзинки Илия Минев и неговите съмишленици да не бъдат преследвани заради своята правозащитна дейност. Казионният комитет за защита правата на човека му отговаря, че в България не се нарушават правата на гражданите.
На 13 октомври 1988 год. Едуард Генов е доведен от с. Михалково в София. Даден му е срок до 18 октомври да напусне България. Държавна сигурност подготвя паспортите за него и семейството му и билетите за влака за Западна Европа. Той, жена му и двете му деца са натоварени на влака за Виена и конвоирани до Калотина.
На 19 октомври 1988 год. ДС осуетява уредена за 15 и 30 часа в резиденцията на американския посланик среща на петима членове на НДЗПЧ със заместник-държавния секретар на САЩ Джон Уайтхед: Илия Минев е под домашен арест в Септември, Димитър Томов е арестуван в Михайловград, Екатерина Маркова, Христо Сватовски и Павел Стефанов са арестувани в София. Арестуваните са освободени след като приключва посещението на Уайтхед в България. На 9 ноември 1988 год. БТА заявява, че властите не са получавали искане за регистрация на Независимото дружество за защита правата на човека и че не е известно дали такава организация съществува. БТА отрича, че двама от ръководните членове на Дружеството - Едуард Генов и Иван Янков, са били експулсирани от България - те са “напуснали страната по своя воля, след като са им били издадени паспорти”. Според агенцията други трима - Григор Симов, Екатерина Маркова и Христо Сватовски, също са получили паспорти и са свободни да напуснат България. На 10 ноември 1988 год. двама членове на Независимото дружество за защита правата на човека - Екатерина Маркова, учител, и Христо Сватовски, психиатър, пристигат във Виена, след като са експулсирани от България. Друг експулсиран член на НДЗПЧБ - Григор Симов Божилов, е върнат обратно в Унгария от австрийската гранична полиция. На 11 ноември 1988 год. на конференцията във Виена председателят на американската Комисия за сигурност и сътрудничество в Европа Стени Хойер критикува нарушаването на човешките права в България и обявява, че правозащитници са арестувани и експулсирани от страната. В отговора си българският представител Любен Петров заявява, че посолството на САЩ в София подкрепя фашистки и антисемитски групи.
На 11 ноември 1988 год. НДЗПЧ внася в Пазарджишкия районен съд допълнителен учредителен протокол, нужен за регистрацията на дружеството, тъй като в предишния фигурират като учредители вече експулсираните от България Едуард Генов и Божидар и Минка Статеви.
На 10 декември 1988 год. Секретарят на Независимото дружество за защита на правата на човека в България Цеко Кръстев Цеков е експулсиран от страната. Пристига във Виена на 11 декември. Скоро след това Димитър Томов, Зейнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки са арестувани в дома на Томов в Михайловград (Монтана), където трябва да се срещнат със западен журналист. На 15 декември 1988 год. Илия Минев е незаконно задържан на улицата, натикан в кола и отведен в Столично управление на МВР, където са му отнети документите за регистрацията на НДЗПЧ.
На 25 декември 1988 год. Независимото дружество за защита на правата на човека в България прави опит да проведе голямо събрание във вилата на Екатерина Маркова в с. Полянци край Ихтиман. На срещата се явяват Илия Минев, Екатерина Маркова, Зейнеп Ибрахимова, Ибрахим Ибрахимов, Петър Манолов, Стефан Вълков, Орхан Пандурев, Стефан Савовски, Юсуф Хюсеинов, Борис Лафчев, йеромонах Игнатий от Батановския манастир, Сабри Хамдиев, Иван Тодоров, Павел Стефанов и Димитър Томов. На гарата в Ихтиман членовете на НДЗПЧ са посрещнати от служители на Шесто управление-ДС, СОУ и СГУ на МВР, задържани и върнати по градовете им. Същия ден в 19 часа в дома на Екатерина Маркова в София се събират Илия Минев, Григор Симов, Павел Стефанов, Димитър Томов, Цветан Златанов, Стефан Савовски, Зейнеп Ибрахимова, Ибрахим Ибрахимов. Избрано е ръководство на Дружеството: председател - Илия Минев, секретар - Петър Манолов, говорител - Димитър Томов, координатор - Григор Симов. Пълномощници за Софийска област - Екатерина Маркова и Павел Стефанов, за Варненска област – Зейнеп Ибрахимова, за Русе – Сабри Хамдиев, за Михайловград – Цветан Златанов, за Асеновград – Стефан Вълков, за Пловдив – Борис Даямянов и Димитър Амбарев. Пълномощници в чужбина - експулсираните Едуард Генов, Минка Статева, д-р Христо Сватовски и Цеко Цеков.
В края на декември 1988 год. в ЦК на БКП и Общинския комитет на БКП - София се обсъждат информациите на Шесто управление на ДС за контактите на Едуард Генов и Илия Минев с Клуба за гласност и преустройство. Партийното ръководство е разтревожено, че интелектуалците от Клуба могат да се обединят с антикомунистите от НДЗПЧ. Обсъжда се как да бъде отстранен Илия Минев от председателския пост на НДЗПЧ. Секретариатът на ЦК на БКП и Шесто управление - ДС набелязват мерки срещу Клуба за гласност и преустройство: прокуратурата, Комисията за защита на обществените интереси и правата на гражданите в НС и Комитетът по правата на човека да изискват разпускането на Клуба въз основа на незаконосъобразността на учредяването му; активни мероприятия за разединяване, изолиране, компрометиране на ръководството на Клуба, подкупване на някои от членовете му с назначения; създаване на казионни дискусионни клубове за преустройството, които да изземат инициативата; изобличаване на “антисоциалната и антибългарската дейност на екстремистите”; създаване на социално-битови и други затруднения на най-непримиримите активисти, за да бъде ограничена активността им; разширяване на агентурните позиции в обкръжението на активистите за въздействие за отказ от конфронтация с властите; ограничаване на възможността за контакти с чуждите радиостанции, журналисти и с емигранти. Въпреки крутите мерки на 10 януари 1989 год. членове на НДЗПЧ се срещат в дома на Екатерина Маркова в София с две журналистки, пристигнали за посещението на президента Митеран - Силви Кофман от “Монд” и Вероник Соле от “Либерасион”.
На 11 януари 1989 год. за “разпространяване на антиправителствени слухове” са арестувани членовете на Независимото дружество за защита на правата на човека в България Илия Минев, Григор Симов, Димитър Томов, отец Благой Топузлиев, Зейнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки. Арестите стават малко преди среща в дома на Петър Манолов в Пловдив. Конфискувани са документи на дружеството и личния архив на Петър Манолов. На Илия Минев е нанесен побой и е отведен в дома му в Септември. Задържаните
започват гладна стачка
Около дома на Петър Манолов в Стария град в Пловдив е организирана блокада и постоянно наблюдение на влизащите. Същият ден след обяд Петър Манолов обявява безсрочна гладна стачка до връщането на ръкописите му и документите на НДЗПЧ. На 12 януари към стачката се присъединява Илия Минев. На 13 януари 1989 год. вестник “Труд” публикува статия с обвинения срещу Независимото дружество за защита на правата на човека в България и персонално срещу Петър Манолов и Илия Минев. На 15 януари 1989 год. след френски дипломатически протест арестуваните на 11 януари членове на Независимото дружество за защита на правата на човека в България са освободени и поставени под домашен арест.
На 18 януари 1989 год. започва посещение на френския президент Франсоа Митеран в България. Митеран призовава за спазване на човешките права. Българските власти отхвърлят искането на френския културен аташе за среща на Митеран с Илия Минев и активисти на НДЗПЧ. Така на френската закуска с Мтеран се оказват така наречените допуснати десиденти, които са под контрола на ДС и БКП. На следващия ден Европейският парламент приема резолюция, предложена от френския евродепутат Alfred Coste-Floret, осъждаща ареста на членове на Независимото дружество за защита на правата на човека в България на 11 януари. На 19 януари 1989 год. в. “Работническо дело” публикува статия против отец Благой Топузлиев от НДЗПЧ, която го рисува като “нравствено пропаднал и озлобен човек”.
На 25 януари 1989 год. 27 интелектуалци - членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, изпращат писмо до държавните власти с призив да бъдат върнати ръкописите на Петър Манолов. Призивът е прочетен от Блага Димитрова на 1 февруари по Радио Свободна Европа. На 3 февруари се присъединяват и други, не всички от Клуба. На 3 февруари 1989 год. Комитетът за защита на журналистите, базиран в Ню Йорк, и американският ПЕН център изпращат до Тодор Живков апели в подкрепа на Петър Манолов. Апелът на ПЕН клуба е подписан от Норман Мейлър, Алън Гинсбърг, Уилям Стайрън и Кърт Вонегът.
На 7 февруари 1989 год. партийният всекидневник “Работническо дело” публикува пространна статия срещу Независимото дружество за защита на правата на човека в България, като го нарича “терористична група”, ръководена от фашисти, и обвинява западните медии, че подкрепят организацията. Илия Минев, според вестника “самообявил се за председател на несъществуващото дружество”, е обрисуван като фашист. Публикувана е подборка от стихове на Петър Манолов, която трябва да го представи като декрадирал и вулгарен човек. Статията е препечатана на следващия ден от всички национални вестници. Започват открити партийни събрания в предприятията със задължителното присъствие на безпартийните служители и работници, на които се чете статията в “Работническо дело” и се гласуват декларации срещу НДЗПЧБ и Петър Манолов. При посещение в дома на Петър Манолов са арестувани седем младежи – Христо Марков – учител в с. Караджово, Калин Томов – учител в гр. Садово, Тончо Христов – студент във ВСИ, Велчо Карагеоргиев – студент във ВСИ, Роман Рачков – студент във ВСИ, Райко Йотов – учител в с. Богдан и Диана Стоева – студентка в ПУ. Учителите са уволнени, а студентите са изключени от ДКМС.
На 8 февруари 1989 год. в Пловдив е учреден Независимият профсъюз “Подкрепа”. Учредители са Петър Манолов, Константин Тренчев, Бойко Пройчев, Николай Колев-Босия, Цветан Златанов, Диана и Димитър Бояджиеви, Димитър Тренчев, Христо Генев, Огнян Велчев, Кояна Иванова, Николай Маджев. За председател е избран Константин Тренчев, за секретар - Огнян Велчев. Почти всички са и членове на НДЗПЧ.
Остри декларации в защита на Петър Манолов и Илия Минев изпращат до българското правителство Американският комитет за сигурност и сътрудничество в Европа, френският клон на международния ПЕН клуб и много правозащитни организации.
На 11 февруари 1989 год.властите връщат личния архив на Петър Манолов и той прекратява гладната си стачка.На 13 февруари в. „Труд” публикува статия срещу Илия Минев, в която го представя като “пропагандатор на фашистката идеология и тероризма срещу евреите и прогресивните сили и водач на фашистки банди”. “Отечествен фронт” в статията “Досиета с кафяв цвят” цитира “свидетелства” на местни комунисти за “фашистката дейност” на Илия Минев от процеса срещу т.нар. Първи легионерски център през 1946. На 11 март от страната е експулсиран отец Благой Топузлиев от НДЗПЧ. На гарата в Пловдив го изпращат отец Димитър Амбарев, Борис Дамянов, Веселин Стойков и Христо Марков. Още там са арестувани и откарани в РДВР-Пловдив, където подписват предупредителен протокол, че повече няма да участват „във фашистки прояви”.
На 17 март Председателят на Независимото дружество за защита правата на човека в България Илия Минев прекратява гладната стачка, която е започнал на 12 януари, след като получава отговор от главния прокурор на своя протест за действията на МВР спрямо членовете на НДЗПЧ. Въпреки че главният прокурор определя действията на МВР като законосъобразни, самият официален отговор е значителен пробив в практиката на властта да игнорира апелациите на независимите групи и своего рода признаване на НДЗПЧ. След 62 дни гладна стачка Илия Минев тежи 38 килограма.
В началото на май предстоящата в края на месеца в Париж първа среща на Конференцията по човешкото измерение на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа катализира дейността на правозащитните групи. Демократичната лига за защита на правата на човека, Независимото дружество за защита на правата на човека в България и Дружеството за подкрепа на Виена’89 са основните организации, които подготвят протестите на българските турци срещу насилствената асимилация. На 7 май ОУ на МВР - Хасково и Шесто управление - ДС осуетяват събрание на 14 членове на НДЗПЧ в Хасково, между които Илия Минев, Константин Тренчев, Николай Колев - Босия, Борис Лафчиев и четирима преименувани турци от Хасковска област. Целта на събранието е да се създаде клон на дружеството в Хасковска област. Иззети са учредителният протокол и молбите за постъпване в дружеството, а участниците са принудително изпратени по местоживеене. Междувременно членовете на дружеството са успели да организират масови протести на българските мюсюлмани срещу политиката на БКП за преименуване и експулсирането на български граждани. За „командор за Южна България” е определен отец Димитър Амбарев, който развива активна дейност в помашките райони на Родопите. Активен помощник му е Хасан Бялков. С тяхно участие се организират големи митинги в Девин, Рудозем, Велинград, с. Света Петка, Мадан, с. Куклен. Тогава започват да
наричат отец Амбарев „Царя на помаците”
На 19 май в с. Устина са арестувани с Борис Дамянов и Красимир Щерев и са малтлетирани от милиционерите в гр. Стамболийски.
След продължителни заплахи от от Държавна сигурност за живота на сина му на 20 май от страната е експулсиран със семейството си Петър Манолов, секретар на Независимото дружество за защита на правата на човека. На 22 май по западните медии е прочетена Декларация на националното ръководство на Независимото дружество за защита на правата на човека в България срещу насилието, извършено над протестите на етнически турци на 20 и 21 май, и с настояване да бъде прекратена политиката на етническа асимилация.
НДЗПЧ с активната намеса на ДС се разцепва на 16 юли 1989 год. “Софийската секция”/съставена почти изцяло от непознати хора/ взема връх. Провеждат събрание, на което присъстват Канстантин Георгиев, Мариана Златева, Рут Леви, Драгомир Цеков, Коце Иванов, Димитър Томов, Румен Воденичаров, Магда Георгиева, Волен Сидеров. Те избират за председател Румен Воденичаров. В провинцията почти никъде не успяват да съберат привърженици. На 24 юли Румен Воденичаров, Георг Лунд и Рут Леви се опитват да направят събрание в Пловдив, но са прогонени от Борис Дамянов, отец Димитър Амбарев и Стефан Вълков.
На 26 юли НДЗПЧ и „Подкрепа” започват щафетна гладна стачка за освобождаването на арестуваните Хасан Бялков, отец Христофор Събев, Николай Колев-Босия, Антон Запрянов, Тодор Гагалов, Константин Тренчев. Включват се над 200 техни членове. На 4 септември те са освободени.
На 28 октомври крилото на Румен Воденичаров в Независимото дружество за защита на правата на човека провежда събрание в Южния парк. Обявено е, че 72-годишният председател Илия Минев е подал оставка по здравословни причини и на негово място е избран Румен Воденичаров. Илия Минев и други от членовете на НДЗПЧ също провеждат свои събирания в Южния парк, но ДС прави необходимото да не могат да намерят озвучителна уредба.
Илия Минев е поставен под непрекъснато наблюдение от ДС, която има за задача да не му се разрешава на напуска гр. Септември. На 2 ноември той се изплъзва от милиционерската блокада и изминава пеш 10 километра до Белово в опит да пристигне в София. В околностите на Белово е настигнат от служителите на ДС, нанесен му е тежък побой и в безсъзнание е върнат в дома му.
На 10 ноември 1989 год. пада режимът на Тодор Живков. На 18 ноември неформалните организации провеждат първия си масов митинг - около 100 000 души изпълват площада пред “Св. Александър Невски”. На митинга говорят Александър Каракачанов, Петко Симеонов, Анжел Вагенщайн, Петър Слабаков, Константин Тренчев, Георги Мишев, Румен Воденичаров, Петър Гогов, Едвин Сугарев, Желю Желев, Блага Димитрова, Радой Ралин.
Илия Минев не е допуснат да говори
Изблъскан е от трибуната от Чавдар Кюранов и Александър Каракачанов, който води митинга.
На 10 декември 1989 год. новоучреденият СДС провежда първият си митинг в София, но отново Илия Минев не е предвиден сред ораторите. Той, заедно с приятели идва в Пловдив, където участва в митинга на неформалните сдружения. И тук е мястото да спомена, че в Пловдив на бай Илия винаги се е гледало с огромно уважение и винаги е имал думата на всички прояви на опозицията. Може би това се дължеше на огромния авторитет, който имаха в града приятелите му Стефан Вълков, отец Димитър Амбарев и Борис Дамянов, както и експулсираните Петър Манолов и отец Благой Топузлиев. На този митинг в Пловдив на 10 декември 1989 год. бай Илия стана и кръстник на първото ни обединение на опозиционните, антикомунистически сили в града. Ето думите му: „Щастлив съм, че тук, в Пловдив имам достъп до микрофоните, който ми бе отказан в София. Там са се събрали една група перестройчици, за които аз съм фашист. Не искат такива като мен – истински българи и патриоти. Затова си направете едно ваше сдружение и го наречете например „Форум Шести септември”, за да знаете, че си е ваша, пловдивска организация. На този митинг в Пловдив говориха още отец Димитър Амбарев, Теодор Димитров, Христо Марков, Здравко Кацаров, Огнян Сапарев, Борис Дамянов, Роман Рачков, Димитър Сираков, Красимир Щерев, Красимир Куманов. Велики времена! Учредихме на Коледа „Форум Шести септември”, после станахме Независими демократични сили и чак през март, след огромен натиск от София станахме СДС, защото спазвахме заръката на бай Илия Минев.
Накрая ми се ще да спомена още малко за този гигант на антикомунизма Илия Минев, който си отиде
забравен в мизерия и пустота
Бай Илия бе наистина световна личност. Четирима са българите, които може би са рекордьори по престой в комунистическите затвори по политически причини: Васил Узунов от Чирпан, престоял 34 год. по затвори, Илия Минев от Саранбей/гр. Септември/ - 33 години, Нури Адалъ, от Островица – 28 години и Стефан Вълков от Асеновград – 23 години. Освен това Илия Минев е издържал 1 860 дни в карцер, 460 дни прекарва в гладни стачки и 8 години се разписва по два пъти на ден в управлението на МВР в Септември.
Това е историята, която трябва да се знае, да се помни, да се разказва, защото и ние българите имаме своя дял и то немалък в разказа за антикомунизма на Източна Европа.
Faktor.bg публикува в галерия оригинални документи, от разработки на Държавна сигурност срещу дейци на НДЗПЧ, учредителния протокол, заявление за регистрация и позиции до комунистическите медии. Факсимилетата са предоставени от политическия емигрант Петър Бояджиев. Част от тях е получил от семейството на Едуард Генов.