Пламен Иванов
„Московската политика е неизменна. Единствено похватите ѝ се променят. Пътеводната ѝ звезда е да завледее света и господства в него. Московският панславизъм е само един от похватите на московкото завоевание с цел не свобода и независимост на славянските народи, а унищожаване на всичко, което е създала Европа за хилядите години свой културен труд. Московската мечка заграбва с хищна сила всичко, докато знае, че европейските зверове не са способни да оказват съпротива. Московията не залага толкова на собствената си сила, колкото на страхливостта на европейците. Тя постоянно плаши Европа и поставя пред нея възможно най-голям брой искания, за да може после да има от какво да отстъпва и така да показва, че е отстъпчива и миролюбива.” Карл Маркс, „Разкрития по дипломацията през 18-и век”, 1858 г. (Karl Marx, Enthüllungen zur Geschichte der Diplomatie im 18. Jahrhundert, 1858, Suhrkamp, Berlin, 1987, 143 p)
През 1872 г. царят на Русия Александър ІІ посещава Берлин заедно с министъра на външните работи Александър Горчаков и брат си княз Николай Николаевич. В предстоящата руско-турска война, започната през 1877 г., княз Николай Николаевич ще бъде командващ на основната руска армия, която ще прекоси Балканите, а друг брат на царя, княз Михаил Николаевич, ще командва втората армия, предвидена да действа през Кавказ. Войната на Балканите е венецът на кариерата на княза и царят знае кого къде поставя. Княз Николай е войник до мозъка на костите и ще поеме по отдавнашното стратегическо направление към Константинопол (отвеждащо по-нататък към Източното Средиземноморие), а княз Михаил е генерал-губернатор на руската Кавказка област и ще тръгне по направлението оттатък Кавказ (отвеждащо през Близкия Изток и към Персийския залив).
Срещата през 1872 г. е заедно с ръководителите на Германия и Австрия и в столицата на току що възниклата след обединението си през 1871 г. амбициозна Германска империя. Тази среща на тримата императори решава създаването през 1873 г. в Австрия на Съюза на тримата императори с цел да поделят влияние в Източна Европа за стабилност по свое виждане. При положение, че Германия по отношение на района е повече с внимание върху Централна Европа и бунтовността в Полша, и Балканите ѝ идват малко далеч, а Русия е заинтересувана повече от нейния общ юг и от Балканите, към които отдавна близък интерес има и Австрия, то за полуострова нещата зависят значително от оста между последните две. Друга цел, основно за Русия, е при нейни действия в Азия, където повече интереси има Британия, да не получава европейски удари откъм гърба: още през 1873 г., например, тя води успешна война и превзема Хива, в днешен Узбекистан, и Австрия и Германия нямат възражения. Важният фокус в южната част на района, Балканите, е заради проблематичната, разпадаща се основно заради недоволството на поробените християнски народи, ислямска Османска империя, и перспективите за Русия и Австрия, разкриващи се в тази връзка.
Съюзът от Австрия и срещата в Берлин идват преди очертаващите се балкански въстания и войни като Априлското въстание в България от април-май 1876 г., Херцеговското въстание от 1875 г. и Сръбско-турската война от следващата година. През май 1876 г. меморандумът на тримата настоява Турция да проведе реформи и два месеца по-късно Александър ІІ в Райхщад, Австрия, оформя разкрояването след предстоящия конфликт на България, с австрийско съгласие. Руският проект в Райхщад е това, което от новото ѝ начало, в настъпващите смутни години, проваля възможността за България да застане в свои по-реални граници. От него ясно личи, че, ако ще се оформя българска държава, тя трябва да бъде малка (за което пише и Симеон Радев), включително с отделна от нея Румелия, докато към Гърция ще се присъединяват територии, каквото се допуска и за Сърбия, а пък Русия ще вземе своето в Черноморието и Мала Азия.
По този начин, във важния момент в Берлин, пет години преди началото на руско-турската война, Русия разстила пред себе си ясна картина за Балканите и военния си ангажимент, продължавайки да работи по нейните детайли. А и войната няма да е нещо ново: през 1928-1929 г., нахлувайки пак през полуострова и Кавказ докато на юг Гърция се бунтува за независимост, руските войски превземат Варна, Поморие, Созопол, а и София, Сливен и Одрин – най-важният пост по пътя към Константинопол – докато първото им прекосяване на Балкана именува командващия им генерал Иван Дибич „Забалкански”. В османската столица настава паника и Европа настръхва, а сега ситуацията пак подсказва да е обещаваща. Британия и Франция не само са оставени настрани с договарянията между трите, но и не изпращат сигнали на противопоставяне, докато в Европа нарастват симпатиите към
борбите на балканските народи
По времето към Кримската война (1853-1856), европейските страни, включително Британия и Франция, застават на страната на Турция срещу Русия, заради нейните последователни агресии, заплашващи и техните интереси, но този път те са по-благосклонни към руско нашествие срещу Турция, което е заради кланетата на турските войски из полуострова след бунтовете на потиснатите и подновените репресии срещу тях. Християнските Балкани, в техните очи, са обливани в кръв заради недоволството включително срещу новия султан Абдул Хамид ІІ, наречен от единоверската рая „Червения”/ „Кървавия”, султан, и това име е известно в цяла Европа. Освен това, Абдул Хамид разпуска току що създадения през 1876 г. първи турски парламент, в който над 1/2 от депутатите са от християнското население в резултат на първите в империята избори, подкрепени от Европа, отхвърляйки и тях. Султанът, който е „султан” като название само в чужбина, докато по своите титли е най-напред „халиф” (осм. halifē), т.е. приемник на пророк Мохамед и ислямски водач, преминава към притягане на своя халифат (осм. hilâfet), какъвто по същество представлява Османската след Арабската империи. Султанът, също така, вика при себе си на големи съвещания имàми и мюфтии от Балканите, Близкия Изток, Северна Африка и чак от Индия, разпореждайки те да засилят по места натиска на правоверните срещу гяурите („гяур” = „неверник”, от осм. gâvur и араб. kāfir), защото от Танзимата им били дадени неоснователно големи права, пак заради европейски, невернически натиск. В допълнение, след Кримската война, по настояване на Британия и Франция, Османска Турция, в замяна на подкрепата от тях срещу Русия, се съгласява да премахне за първи път в историята на исляма унизителния данък джизие върху християните и да разреши биене на камбани в Константинопол, за първи път от превземането му през 1453 г., с което репресиите сега идват и против това. Поначало, в империята религията има много по-силно значение от европейските кралства, и нейните войни са битки на праведната срещу вражески религии, т.е. християнски народи (за които, според Корана, няма бъдеще на земята или трябва да са втора категория хора). С това, и предстоящата турско-руска война става не друго, а „Войната от 93-а” (осм. 93 Harbî), в година 1293-а според османския календар (осм. Rumî takvim), започващ от ислямската нулева година, 622-а, когато Мохамед бяга от Мека в Медина. В резултат на новия натиск, още скоро след началото на Танзимата избухват недоволства като Нишкото въстание, 1841 г., завършило с пирамида от хиляди черепи – за плашене на въстаници, но за гордост на потисници – както отбелязва в книгата си американски писател, пътувал тогава през нашите земи. Въстанията от 1875-1876 г. са също удавени в кръв, но стават по-добре известни в Европа и по света, с общественици и автори като Виктор Юго, един от най-големите френски писатели и поети, уточняващ за набучени на щикове бебета, разбунващ духовете. Популярни стават публикации и изявления на автори и очевидци за купчини разкъсвани от кучета трупове след Баташкото въстание. Дженюериъс МакГахан, американски журналист, кореспондент на британски вестник, дошъл в Константинопол по покана на американския консул там Юджийн Скайлър, е насочен от него в България да разследват заедно зверствата, и скоро става застъпник като него за българската национална свобода и независимост – не за поставяне на България в руска зона, нито в европейска или американска. Добавят се гласове на Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Джузепе Гарибалди. Фьодор Достоевски и Лев Толстой в Русия, автори и публицисти, едни от най-големите руски писатели, говорят за същото. Такива като всички тях наклоняват общественото мнение в Европа в подкрепа на българската кауза, откъдето и на правителства като британското, а и в крайна сметка в полза на руската война.
В такъв контекст, сред европейските общества се увеличава склонността да виждат в лицето на Русия сила за освобождаване най-после на населението на Балканите. Русия добре разбира промененото европейско отношение след Кримската война, включително толерирано по време на срещата в Берлин от премиера на Британия Уилям Гладстон, който не е там, но отдавна е известен със силни симпатии към поробените, написал после „Българските ужаси”, и желае да го използва. Скоро след балканските въстания, всички Велики сили, т.е. и Британия и Русия, както Франция, Германия, Австрия, Италия, чрез Цариградската конференция (известна по света като Константинополската конференция, вкл. в Русия – градът е официално Истанбул от 1930 г.), за Коледа 1876 г. настояват пред Турция за провеждане на реформи и даване на автономия на България. Те предвиждат територията на бъдеща нова България – като Западна и Източна – да бъде приблизително колкото територията на Българската екзархия, срещу която, също така, те нямат възражения при одобряването ѝ със султанския ферман от 1870 г. По това време, задгранични революционни организации като БЦБО, БЦРК също изработват и предлагат проектии с карти на България до конференцията. Юджийн Скайлър, който по образование е езиковед и писател, и руският княз Алексей Церетели, дипломат по Балканите и бъдещ участник във войната, също защитник на български интереси, разработват свой проект за България с подобни граници. Церетели, по произход грузинец, е привлечен от Русия за войната, но той, подобно на Скайлър и МакГахан, застава на българска страна (подобно се случва по-рано с Георгий Хуца – Юрий Венелин, етнограф и фолклорист славист, с украински произход: харесан и използван от руската дипломация и научна академия от 1830-те в български градове за опознаване на ситуацията и популяризиране на руска кауза в България и Русия, той се вдъхновява повече от величието в българската истори и от българите, отколкото от руските интереси, което не е харесано много от руските власти).
Цариградската конференция,
започната без османски представители да покажат европейските сили, че са на страната на балканските народи, няма решение за въвеждане на изключителен руски контрол върху България, каквото Русия сама постига след това. Предлаганият временен автономен статут е при влияние върху България от страна на Турция, Австрия и Русия, с повече Австрия върху западната част и Русия в източната част, при постигане на откъсване от Турция с пълна независимост преди края на 19-и век. На конференцията Британия, неин инициатор, се надява, Русия да бъде задоволена и приеме така предложения проект относно нова България, с което би се отказала от свое нахлуване, каквото вече надвисва: европейските сили се опасяват Русия да навлезе на своя глава и наложи собствено „разрешение”. Британия се съмнява, че с такова нахлуване, Русия, след като се готви да тръгва през Балканите и Кавказ, не само ще излезе от рамките на конференцията спрямо България, но и ще преследва цел да загради цялото Черноморие и превземе Босфора, с което стане още по-голяма сила, заплашваща я не само от позиции на Източното Средиземноморие – пътя към Индия – но и в Азия. Британия и другите европейски сили отдавна подозират самовменената от Русия роля на „защитник на православните славяни” като нищо друго, а изобретен повод да продължава експанзиите край себе си, нов етап на които тя е започнала в Европа и Азия от времето на Петър Велики, края на 17-и век. Умишленото неразбирателство на конференцията между Русия и Британия, поддържано от Русия като претекст за отиване към своето разрешение, от една страна, търканията между Австрия и Германия, от друга страна, и отхвърлянето на конференцията от султана, от трета, само допълват по-горния контекст, улеснявайки Русия да премине към атаката си. Русия още повече гарантира провала на конференцията и своите ходове с тайната Будапещенска конвенция с Австрия зад гърба на продължаващите в Константинопол заседания през януари, с която двамата императори потвърждават конкретното „разделение на труда” по Райхщадското споразуммение, т.е. разделянето на България на три, и възникването на няколко задължително малки славянски държавици. Игнатиев веднага успокоява падишаха, че след предстоящия конфликт Русия ще застъпва оставане на значителни турски територии на Балканите докато Австрия запзва своя дял и влияние в западния им край. В Будапеща проличава действителният руски стремеж за установяване с Австрия на пълен контрол върху Балканите при фаворизиране и използване на Гърция, от миналото на която двете империи продължават да носят в гербовете си двуглавия орел на Византия.
В крайна сметка, както преди това, така и по-късно в историята, в България и на Балканите успяват проекти не на по-далечни страни, а нещата се решават от по-близката до тях Русия, наговорила се с някои от нейните централноевропейски съюзници, които се случват и да са, поне на етап, анти-британско-френско-американски сили.
На 3 март 1878 г.,
с края на войната, в селото край Константинопол Сан Стефано (днешен истанбулски квартал Йешилкьой) е подписан Предварителен / Прелиминарен договор между Русия и Турция за спиране на поредната война между тях, след като западните страни отново преминават на нейна страна да спрат Русия, уплашени от новата голяма агресия.
Санстефанският договор е конкретно диктуван на Високата порта, т.е. на победеното турско правителство, от Николай Игнатиев, участвал в Кримската война генерал и балкански стратег на Русия, станал дипломат с опит от Хива, Бухара и Китай, посланик в Константинопол и граф от 1877 г. Реално, с този договор, сключен без присъствие на българин – подобно на отсъствието на думите „България”, „българи” в манифеста за обявяването на войната – България, дала хиляди жертви, не е освободена и не става независима държава по никакъв начин, нито е очертана ясна перспектива за такъв процес. Не се забелязва и желание за превръщането ѝ в такава от Русия, независимо, че в него се говори за Българско княжество с приблизителни очертания на границите и споменава двугодишно руско управление, колкото за възможно трайно руско господство. Това е изобретеният мираж „Санстефанска България”, все още такъв за мнозина българи. Материализирала се е реалистичната прогноза на Васил Левски, Апостол на българската свобода – не на „освобождаване” и нова окупация – „Който ни освободи, той и ще ни отново пороби, ако не сме достойни за свобода!”. Добре долавящ накъде отива завършека на титаничната му борба, провалян от Русия, Левски няма колебание в убежденията си за антибългарското ѝ отношение, каквото становище имат и много други национални революционери, включително Георги Раковски, другият голям, предупреждаващ отпреди за „убийствената руска политика за българите”. Дяконът е екзекутиран с настояване на Игнатиев в година на активно координиране с централноевропейски съюзници по бъдещето на Балканите и три години след потвърждаване на територията на Българската екзархия, пореден български трън в очите на Московията. Санстефанските граници са приблизително тези от Цариградската конференция и на екзархията, но при конкретното им очертаване чрез руско-турска комисия, контрол чрез руски „комисар” и други обстоятелства, от които възникват съмнения и за по-далечното българско бъдеще. Договорът наистина предвижда българска автономност, българско правителство, избори и т.н., но съгласуване с политиката на Русия, отсъствие на българска армия и флот и наличие само на „земска войска” – нещо като местна милиция, за поддържане на вътрешен ред. В замяна на това, договорът ясно уточнява на мястото на изведените турски войски гарантирано да останат, вместо тях, единствено в България от Балканите, 8 руски дивизии от 50 хил. души, за издържане от страната ни. Те имат излаз на Егейско море, непредвиден от Цариградската среща, трябва да поддържат връзка с Русия по суша през Румъния и по вода чрез Черно море, както е отбелязано, и да разполагат със създадени военни складове край Варна и Бургас, т.е. бази, оставящо отново съмнение за бъдещи военни ангажименти в района, а и за целта на току що водената война. За независимост, нежелана за България, договорът говори единствено за Черна Гора, Сърбия и Румъния.
При ситуацията, създадена от Русия, Германия, а и Франция, стават недоволни колкото Британия, Австрия е намусена заради алчно нарушената Будапещенска конвенция, и балансът сред Великите сили наклонява да се свика три месеца по-късно Берлинският конгрес. Недоволни са също Румъния и Сърбия, получили по-малки територии от обещаваните им от Русия при предварителни договаряния, а и Турция, ощетена в Мала Азия повече от очакваното, и с намалели териториални изгледи на Балканите.
Берлинският конгрес,
на фона на Санстефанския договор, е този, който прави България „освободена”, от 1879 г. Договорът му премахва руската окупация, задължавайки Русия да изтегли войските си до 9 месеца, и не въвежда други сили. Британия, обаче, продължава да гледа на България като зона на силно руско влияние и военно предмостие, и на конгреса разделянето на територията ни на три е също смятано и за неин успех, като в този дух е и нейното първоначално противопоставяне – отново военни опасения – на успешното настояване на руския министър на външните работи Варна да бъде включена в територията на княжеството. Но Британия скоро ще трябва да се убеди, че българите имат по-самостоятелна визия на неруски сателит, която тя ще подкрепи в лицето на Съединението от 1885 г., разгневило „освободителя”, както и независимостта от 1908 г.: две дати, много повече достойни да застанат като национален празник на страната ни. Берлинският договор не изключва пълна свобода и независимост, но неясният край на автономния статут при потвърден руски контрол е само в интерес на Русия и отново е пагубен за процесите на българска свобода, независимост и суверенитет. На практика, по отношение на този контрол, Русия постига чрез договора същото, което е предвидила в Райхщад и Сан Стефано: поставяне в зависимост на княза и правителството и оттук на цялата ни страна.
Свиването на България да бъде малка от 1878 г., като северно Княжество България, договорено от Русия на срещата ѝ в Райхщад, е най-реалният проект на Русия за страната ни, подготвен отрано и с ясно съзнание, че Санстефанският няма да се осъществи, тъй като никоя страна, от Великите сили и от балканските съседи, няма да го подкрепи, какъвто се е получил, прекаляващ с яркото руско военно заставане в сърцевината на полуострова и европейския югоизток. И без това, за самият Санстефански договор руската страна казва паралелно, че е „само един груб проект, колкото да се прекратят военните действия и се даде възможност на всички Велики сили да постигнат окончателното разрешение”. Т.е., с този договор, „доколкото той мине” пред другите страни, докато войските ѝ са на място, тя опитва да извлича максилално своето, след като със силите си е достигнала до Константинопол. Берлин, Виена, Райхщадт, Цариград, Будапеща, Сан Стефано и отново Берлин само потвърждават многопосочното предварително руско обмисляне и подготвеност. То включва основни, но и резервни проекти, натиск, но и демонстриране на великодушие и добра воля, предвиждане и париране на чужди ходове, но и влизане в техния курс, и т.н., но опитване по всякакъв начин обръщане на България към себе си, и, като/ако не успее, оставяне на страната ни като несъществена величина, неруски сателит, но и пак обект за въздействие, докато, междувременно, реално териториално придобиване в Северните Балкани и Кавказ. Русия, стратегически сухопътна империя – за разлика от океанските империи – винаги поддържа евроазиатско ядро, около което натрупва прилежащи територии, но рядко отвъдморски и отвъдтериториални земи, с което е подобна на Германия, Австрия, Османската и други азиатски империи. На Балканите, от войната Русия взема от Румъния Южна Бесарабия и от Турция части от облстите Карс, Ардахан и Батуми и значително засилва влиянието си в тези два съседни района. А чрез войната през 1928-1929 г. тя се сдобива с територии до делтата на Дунав и по североизточното Черноморие, станали предмостие за следващите нахлувания.
Пробивът на Балканите, чрез войната и Санстефанския мир, превръща българските земи в завоювана голяма и важна за руската окупация зона в стратегически район, но по никакъв начин „освободеност”, означаваща изпускане от ръце. Доказва го и веднага наложеният контрол върху нашите земи, с който Русия не желае да се разделя дълго и след Берлинския договор. Руското управление върху България е пряко организирано от 1876 г., когато, в хода на подготовката на армията си, в Русия се създава т.нар. Канцелария за гражданско управление на освободените отвъддунавски земи (в което наименование липсват „България”, „българи”). В този орган на руския задграничен шпионаж – разширена резидентура за подготвяне на установяване на про/руски режим и подчиняване на страната ни – подобно на по-успешния му опит към септември 1944 г., са включени десетки руски офицери и дипломати, тяхна българска агентура, сред която на първо място добре познати и завършили в руски университети българи, т.нар. славянски комитети и други хора и структури, от които след това в окупирана България са назначени най-важните служители в централната и местната администрация. Един от видните фигури в канцеларията е генерал Леонид Соболев, участник във войната, внедрен през 1882-1883 г. като „български” министър-председател и министър на вътрешните работи с основна задача да завинти по-добре гайките на българаската политика, притягайки я повече в руска орбита. Известен с арогантност, той нарича нова България просто още едно „ханство” (като Бухара, където е бил губернатор) и често опитва преки подкупи, т.е. и вербувания, на наши политици, оставяйки бонбони и подаръци направо върху бюрата им. Генерал Александър Каулбарс, министър на войната по негово време, организира заговор за отхвърляне на българския княз, отхвърля български патриотични офицери и отказва повишенията им, за сметка на русофили, и настоява за увеличаване на ролята на руските военни в българската армия и България, която и без това е доминираща. Също безцеремонният Казимир Ернрот, друг генерал от войната и наш министър-председател от 1880-те, нарича презрително България в писмата си „каторга” и „дупка”. Арогантността, всъщност, е комплексна, тъй като България се управлява от председатели и министри, които не само не са българи, но и не са български граждани: почти всичките калéни в мисии в Средна Азия, те като че ли преживяват продължение в балкански заден двор. Същият подход се забелязва и през войната 1828-1829 г., когато българите, повярвали, че може да се освободят, присъединили се, въстанали и дори постигнали успеха на някои места, накрая срещат руско отхвърляне, разоръжени и арестувани начело с капитан Георги Мамарчев, разочаровал се накрая русофил. Въпреки войната, след постигнатия тогава Одрински договор руското правителство има мнение, че е в негов интерес „да се запази османският контрол на Балканите”. Дибич извиква срещу нашите бунтовници: „Стойте мирни, иначе ще обърна топовете срещу вас да ви избия аз!”, и на руските войски е наредено да не влизат в контакти с българското население, заради което, окуражени, турските власти започват масови погроми из неверническите ни земи, дръзнали да въстават. Русия проваля и тогавашната идея за бългаска автономия в Добруджа. С подобно отношение, Русия предотвратява българско участие и на Берлинския конгрес, независимо от хилядите подписки за такова, събрани по земите ни и изпратени ѝ от патриоти като архимандрит Методий Кусев, активен общественик и борец за църковна независимост и политическа свобода, и Кузман Шапкарев, буден книжовник и фолклорист. Руското системно отношение, както много преди това, така и по време на Съединението и по-нататък, идва в унисон с фразата на още един „освободител”, Иван Аксаков, който е използван от руското правителство панславист, литератор, юрист, участник в руски войни в Крим и Балканите. Аксаков – на който у нас са кръстени улици, училища, село, и е представян от проруската пропаганда като „радетел за българска национална кауза” – изтъква: „Всяко тържество на България е смърт за Русия!” (избягвана в руски официални източници, тя продължава: „Балканските народи не трябва да имат нищо свое, а да бъдат притежавани,... погълнати от руснаците”), изразявайки навярно едно отдавнашно, по-реално историческо отношение сред руския политически елит, отколкото престорената панславянска загриженост. Още през 10-и век, руският цар Светослав харесва слънчева България, казвайки на майка си как желае да се установи да живее и управлява оттук, и извършва масови екзекуции и жертвоприношения на хиляди от българските боляри, войници, други елити, обикновени хора и деца като че да улесни това.
Ако наистина Русия може да е „месия”,
възприемана така глуповато от немалко у нас, не само няма да налага режими върху страната ни, чрез нейни и подкрепени от нея споразумения, а ще подтиква те да бъдат възможно кратки. На другите балкански страни, освобождаващи се една подир друга от вековната османска окупация, също са давани автономни статути, преди преминаване към пълна независимост – разбира се, и заради „омилостивяване” на силната Османска империя – като единствено при Гърция не е така. На Гърция, при освобождаването си 50 години по-рано, ѝ е „позволено” да премине пряко към пълна свобода, без автономност. Застъпването на Русия за нея цели заедно с Гърция да може да осъществяват Мегали идеята, включително срещу останалите балкански страни.
През първите години на налагането и поддържането на руското управление в България, Русия се представя за толерантна и спрямо изплащането на наложения паричен дълг на България, и не го иска. Но след разбиването на русофилския опит за военен преврат през април 1881 г. и смъртта предния месец на царя „освободител”, тя се досеща за парите, за които никога не е забравила, започвайки да изпраща настойчиви сигнали до българското правителство за тях. Парите, за покриване на разходите на руската администрация, войски и други по на време на окупацията, са на стойност 21 млн. рубли, по 10,6 млн. за Княжеството и Източна Румелия. Първите пари отначало са отказани достойно от българския княз Александър Батемберг, но после договорени през 1883 г. и изплатени до 1902 г., а за Източна Румелия парите остават неизплатени и по-късно отменени. Според някои изчисления, изплатеното от България се е равнявало на 32 тона злато: само заплатата на княз Александър Дондуков, генерал от войната и шеф на окупационното управление, 1878-1880 г., се е равнявала на тази на 600 хил. златни лева – с лев повече от заплатата на княза.
Като извод, не само във връзка с руско-турската война, Русия винаги се е стремяла да поставя България в подчинено положение, превръщайки я в част от неин организъм, ако бъде оставена някак „силна”, или малка и незначителна, ако остане повече „независима”. Русия, исторически, никога не е желала свободна и силна България, защото вижда в нея по-самостоятелно свързване с Европа и развитие, а и заради традиционните по-близки до нея съюзници Гърция и Сърбия. Същото се получава след 1944 г. и се забелязва да е организирано и след 1989 г. България отново е притискана по същия начин, като след 1878 г., защото е свободна и като такава е тръгнала на Запад, възпрепятствана от Русия и местните ѝ симпатизанти, с мнозина от тях смятащи това за нормално, щом е вършено от Русия.
Пропагандата и инерцията продължават да са силни, та дори мнозина приемат царят Александър ІІ да се смята за „освободител”. Копираното прозвище всъщност му е дадено от руското население заради реформата от 3 март 1861 г. за отмяна на крепостничеството, дълго време след реформите Европа, и царят е извстен по такъв начин в целия свят: рус. „Александр Освободитель”, англ. „Alexander the Liberator” и т.н. В Европа и по-преди селячеството разполага с повече свободи от Русия, а в Америките няма крепостничество за селяните, и това една от причините милиони от Стария свят да бягят да се „освободят” в Новия. Исторически източници в Русия и по света отбелязват, че докато в Русия и другаде добре се знае, че причината за „освободител” е заради крепостничество, то единствено в България има стимулирано възприемане заедно с „освобождението”, като „признателно”, или дори само заради него. За да се гарантира и този пореден абсурд, вклинената от Русия след 1944 г. комунистическа система, от която до днес не е настъпило очистване, е изпълнила задачата си да насити обществото с издигнати кадри за еднакво звучащ хор от необходими „историци”, „журналисти”, „музеисти”, защитаващи неистини горещо и днес. В наши дни, същите такива руски офицери, каквито отпреди 1876 г. и още по-настойчиво 1919 г. изграждат местната Пета колона, са енергични за очистване на някаква „пяна” от България, т.е. премахване на закрепващите се свобода, демокрация и цивилизационна връзка, и тласкане в руски обятия, докато всички те са всъщност „съхнеща пяна на метастазата”, наметната от Русия върху снагата на България. Същото те предлагат, например, на Турция – включително излизане от НАТО и попадане в рая на Евразия – и възможно всеки друг от света, използвайки в допълнение „научни” кадри и политически шутове, докато при съседите разчитат на силно течение ислямисти, телглещи, подобно на комунисти и русофили, в своята посока, улеснявайки така руските проекти.
Единстветено свободното и независимо, съвпадащо с европейското и евроатлантическото, ориентиране на страната ни, потвърждава за всички, включително като пример за Русия, доброволния и оказал се възможно най-добър вариант с необходимите за всяка нация универсални ценности и норми. Само една абсолютна предубеденост – плод на руски „освобождавания” и български слабости – може да защитава обратното, изкривявайки опасно националните интереси и траектория, и подтиквайки отново върху погрешния коловоз, от който много по-близки „славянски”, „православни” и други изобретени „културно-исторически” братства, като грузинското и украинското, не се очертава скоро да се освободят.