Кошмарът трае вече седем години, но ще ни преследва до края на живота ни, казват роднините
Олга Ившина, Руска редакция на Би Би Си
Плачат, докато дават показания, отново и отново преживяват дневните и нощните си кошмари, закотвили ги завинаги в небето над Донбас на 17 юли 2014 г. Войната, за която мнозина не били и чували, изведнъж взривила ежедневието, разбила живота им, отнела най-скъпите им същества, превърнала ги в клиенти на психолози и психиатри, в свидетели и потърпевши в съдебен процес, чието начало вече им се губи.
Тези хора с черни траурни дрехи вече се познават със съдиите, които учтиво им кимват, когато застават пред съда. Година и половина близките на загиналите в малайзийския „Боинг“ мълчаливо слушаха обвинителния акт и доказателствата на прокуратурата. Най-сетне дойде редът им да говорят.
"17 юли 2014-а е денят, в който останах без сърце. Вестта за гибелта на пътниците изтръгна душата и сърцето ми. Оттук нататък няма живот за мен. Чувал съм, че мъжете не плачат. Може и така да е. Но аз си изплаках очите“, казва Роб Фредрикс и останал без въздух, мълчаливо диша с отворена уста като риба на сухо. В самолета умира единственият му 23-годишен син Брайс, който пътува заедно с приятелката си.
"Убили ги с някаква ракета, наречена "Бук". Пътуваха за почивка по време на ваканция, за която дълго мечтаха. Мечтата им се превърна в кошмар. Оказаха се в епицентъра на война, към която нямахме отношение. Сега животът и семейството ми са съсипани. Без вина сме осъдени до края на съществуването си“, завършва мисълта си Фредрикс. Бързо побелелият мъж е сред 90-те близки на загиналите, намерили сили да застанат пред съда като свидетели. Процесът започна през март 2020 г. в Нидерландия, чийто 198 граждани падат мъртви от небето на Донбас в часа на зловещата атака.
Различни по пол и по възраст, но еднакви с болката и съсипаните си животи, хората тихо застават на свидетелската скамейка и разказват за трагедията си.
"Върнаха ни го на 80 парчета"
Повечето от пътниците на МН17 летят от Нидерландия до Малайзия за почивка или се връщат в страната, където работят и живеят. Сред загиналите се оказват 80 деца.
"Когато изпращаш детето си във ваканция и си взимаш довиждане, не можеш да си представиш, че го виждаш за последен път, че повече никога няма да го прегърнеш. За съжаление, точно така стана с мен", казва Петер Батс, останал без 12-годишното си момче.
През първите дни след трагедияна съсипаните от мъка близки е трябвало да обикалят болници и лекари, за да съберат снимки и други медицински документи, по които да бъдат разпознати телата на загиналите.
Частите от взривения самолет и телата на пътниците са били разпръснати на площ от няколко квадратни километра. Полицаи и медици се оказват твърде малко, за да обходят района и да съберат частите от човешки тела. На помощ идват миньори от близката мина, които пристигат след работа, за да помогнат на специалистите.
"Криминалистите ми дадоха списък с намерените части от тялото на племенника ми. Беше ужасно. Върнаха ни момчето на 80 парчета...“, споделя Пид Плаг.
"Всеки ден специалистите идентифицираха нови фрагменти от кости и тъкани. Телата на близките ни бяха струпани в чували зад оградата на близката казарма. Стояхме пред вратите, но не можехме да ги докоснем", спомня си Селина Фредрикс.
Разпознаването на парчета от убитите продължава дълго. Някои от близките им получават черните чували година след трагедията, през август 2015 г. Мнозина са принудени по няколко пъти да погребват близките си.
"Няколко пъти получавахме съобщения и останки от тялото на сина ни. Чак след година го погребахме. Скоро след това получихме още една зловеща пратка и се наложи да извършим второ кремиране“, обяснява Петер Батс. „През онези месеци ми се струваше, че бълнувам. Понеже направихме погребението след година, надеждата за някакво чудодейно спасение още пърхаше у мен и не можех да приема жестоката истина. Никога няма да се примиря със загубата".
"Сънувах, че съм в Украйна, вървя по някакво поле, търся баща си, но виждам само части от самолета и парчета човешка плът. Миришеше на огън и на смърт. Вървях покрай усмихнати слънчогледи и го виках. Изведнъж той застана пред мен. Зарадва се и попита какво правя тук. Обясних му, че го търся. Той се учуди и възрази, че всъщност той търсел мен. Казах му, че е мъртъв, защото самолетът му е бил свален... Събудих се, обляна в сълзи и стресната от виковете си. Този кошмар ме преследваше месеци наред", споделя Риа ван дер Стин.
"Никога няма да простя на Русия“
"Те лъжат. Знаем, че лъжат. И те знаят, че ниe знаем, че лъжат“, опитва да припомни думите на Солженицин Риа ван дер Стин. Произнася ги на руски. Акцентът й е доста силен, но смисълът стига до всекиго в залата. Търпеливо ги е учила наизуст, за да ги хвърли в лицето на руския режим, чийто копои слухтят в залата или внимателно гледат записите на съдебния процес.
"Измама и лъжа са единствените тактически хватки, с които излизат срещу нас. Въпреки фалшивите им доводи и вечното отричане на очевидни факти, ние се мъчим да стигнем до истината и да получим справедливост в името на загиналите си роднини“, заяви ван дер Стин. За нея вече няма съмнение кой е унищожил пътническия самолет.
Нидерландската прокуратура е категорична, че полет МН17 е бил свален с ракета, изстреляна от зенитно-ракетен комплекс "Бук", изпратен на украинска територия от Русия. През ноември 2020 г. председателят на съдебния състав съобщи, че съдът повече няма да приема т. нар. алтернативни версии за катастрофата. Най-сетне бе спрян потокът от фалшиви тези за някакъв „испански диспечер Карлос“, за мнима атака на 10 000 м височина от украински изтребител с таван на полета 5 000 м и други всевъзможни измишльотини.
Като обвиняеми за гибелта на 298 души бяха привлечени трима руски и един украински гражданин, воювали на страната на самопровъзгласилата се Донецка народна република.
Съдиите прослушаха значителнен брой прехванати разговори между обвиняемите, които обсъждат маршрута и задачите на комплекса “Бук“. Чуха и радостните им възгласи след падането на „Боинга“. Въпреки необоримите доказателства обвиняемите отричат причастността си към трагедията.
"Вбесява ме държанието на виновните, които не си и помислят за покаяние и извинение. У тези страхливци и убийци не е останала и капка съвест. За мен истината е, че ми върнаха децата в насипно състояние. Че върху мен, върху семейството и близките ми се стовари незаслужена трагедия!“, бърше сълзите си Фредрикс.
"Знам, че ще има осъдителна присъда. Но убийците ще доживеят живота си, без да изпитат наказание. А ние ще се давим в мъката си, ще плащаме за престъплението им с парчета от разбитите си животи. Няма наказание, равностойно на убийството на 298 човешки същества", завършва съкрушеният баща.
Почти всички от близките на загиналите споделят, че присъствието в залата им струва твърде скъпо. Къса нерви и години от живота им, десетки пъти ги праща в ада на онзи юлски ден.
"Надявам се, че у някого от виновните ще се пробуди някаква човешка клетка и като чуе изповедите ни, ще се опита да каже истината и да спаси душата си. Може би след съда и присъдата ще ми останат сили да оставя част от кошмарите зад гърба си, да се опитам да гледам напред и животът ми поне малко да престане да бъде толкова непоносим“, смята Питер ван дер Меер.
"Но болката става все по-силна"
Близките на жертвите постоянно плачат. Заедно или поединично. Докато слушат показанията на другите и пледоариите на прокурорите. С мъка сдържат сълзите си съдии, прокурори, адвокати. Разказите на свидетелите, снимките и фактите от трагедията биха просълзили и палач.
Често родители и други близки на загиналите изведнъж прекъсват показанията си, за да сподавят стонове или да преглътнат бликнали сълзи. В подобни мигове в съдебната зала се възцарява мъчителна, мъртвешка тишина.
"Денят на бащата се превърна в най-ужасния за мен. Преди трагедията всяка година на този ден дъщерите ми правеха подаръци, носеха ми кафе и закуска в леглото, радвах се на прегръдките и на целувките им. Сега на този празник ме сковава ужас. Защото съм баща без дъщери. Без три дъщери. Кошмарът трае вече седем години. И ще ме преследва до края на живота ми", с пресипнал глас реди словата си Питер ван дер Меер.
Мнозина от близките на жертвите изпитват и чувство на вина.
Донбаските бунтовници, отговорни за трагедията
"Винаги се чувствам виновен, докато правя нещо, което сме вършили заедно. Рождество Христово, Нова година, семейни празници... Не искам да сядам на празничната маса и да гледам празния му стол“, шепне Роб Фредрикс. „Изпадам в ужас, когато гледам снимката ти, сине. За кой ли път преживявам последните ти мигове. Изгубих сън и апетит. Все по-често забравям елементарни неща, станах злобен и избухлив. Мъката ми расте ден след ден".
Няколко дни преди полета синът на Питер Батс играел с едногодишното си братче. Преди да замине за летището размахал заканително-шеговито с пръст: „Да не си посмял да проходиш, докато ме няма!“
"Мъката и траурът ще ни съпътстват, докато сме живи. Това не е слабост. Такава е цената на истинската обич!“, казва Питер Батс, докато бърше сълзите си.
Превод: Faktor.bg