Наталия Голишева Дейс, Руска редакция на Би Би Си
От 31 август 1941 г., когато потегля първият конвой с кодово название "Дервиш", до края на войната северните съветски пристанища Мурманск и Архангелск посрещат 78 конвоя с оръжие, стратегически суровини, техника, храни и медикаменти, изпращани от Великобритания и САЩ по договора-програма „Ленд-лийз“ („Заем-наем“).
Докато пребивават седмици наред в мрачните и студени градове, британските офицери, старшини и матроси се запознават и сближават с местни жители, а някои даже срещат голямата си любов. След края на войната съветските им приятелки и любими са обвинени в „измяна на Родината“ и са хвърлени в сибирските лагери с присъди, сравними с репресиите през 30-те години. До ден днешен броят на тези жени остава неизвестен.
"Нямаме куршуми"
"Бях на 17 години, когато постъпих във военния флот. Живеех в Канада, на хиляди мили от морето“, спомня си 97-годишният ветеран Ралф Монтейт. „Казаха ми "Заминаваш на учения в Британия" и през 1941 г. се озовах недалеч от Ламанш. Европа вече бе покорена от хитлеристките войски. Дадоха ми противогаз, каска и пушка. Не знаех какво да правя с тях. Казах на офицера, че никога не съм стрелял. "Значи трябва бързо да се научиш. Германците са съвсем наблизо“, отговори офицерът. "Дайте ми куршуми и ще опитам“, рекох аз. Той се засмя и отвърна „Нямаме куршуми...“
Лондон, 2019 г. Ветеранът от Кралските ВМС Ралф Монтейт на фона на „Белфаст“
Всяка години Ралф и малцината още живи ветерани от Арктическите конвои се срещат на борда на кораба-музей „Белфаст“, за да празнуват победата във Втората световна война. През последните две години срещите им протичат в режим „онлайн“, а участниците стават все по-малко.
Лекият крайцер „Белфаст“ (HMS Belfast) е кораб-музей, закотвен на вечна стоянка в р. Темза, недалеч от Тауър Бридж. Освен в защитата на Атлантическите конвои корабът се прославя с участието си в потопяването на германския тежък крайцер „Шарнхорст“ на 26 декември 1943 г. и в Корейската война през 1950-1953 г.
"Положението в Британия бе тежко: купони за храна, затъмнени прозорци, нощни и дневни бомбардировки, но онова, което видях в Мурманск, бе несравнимо по-ужасно. Видях страшни картини и бях възхитен от волята и стоицизма на руснаците", разказва през сълзи Ралф.
Арктическите конвои предоставят на СССР 4 млн. тона товари, сред които танкове и самолети, автомобили, боеприпаси, снаряжение и продоволствие.
1942 г. Краката на този ранен съветски матрос са обути в здрави британски боти, получени по програмата „Ленд-лийз“
Курсът на арктическите конвои е най-късият, но и най-опасният морски път от Великобритания до Съветския съюз. Корабите постоянно са подлагани на бомбардировки от хитлеристката авиация, атакувани са от германски подводници, натъкват се и на мини, поставени от нацистите. От общо 1 398 кораба, преминали през Баренцово море до СССР и обратно, 85 намират гибелта си в ледените арктически води.
Печалният рекорд принадлежи на известния конвой PQ17, потеглил към Архангелск на 27 юни 1942 г. От 34 търговски съда и кораби за охрана до целта си стигат само 11 късметлии. След оцелелите като по чудо е телеграфистът от Манчестър Ерик Хъмел.
Матрос Ерик Хъмел
"Бил е само на 21 години. Никъде не бил пътувал преди войната. Описваше този конвой като най-страшното събитие в живота си“, разказва дъщеря му Джийн Глазбърг. „Трябвало е да останат в Мурманск, но след такива ужасни загуби ги пренасочват в Архангелск. Там присъединяват оцелелите кораби към друг конвой, а той остава, понеже бил добър футболист."
От две до шест седмици товарните кораби преминават през ремонт и подготовка за следващото плаване, а част от екипажите остават в Мурманск и Архангелск, за да подсигурят посрещането и разтоварването на новите конвои.
Невзрачните и тъмни северни пристанища не предлагат дълъг списък от развлечения на младите чуждестранни моряци. Най-силни спомени им остават от футболните мачове, които си уреждат със съветските домакини. Месеци преди войната Ерик Хъмел играе в бъдещия колос "Манчестър Юнайтед". Не е и предполагал, че кариерата му ще продължи на стадион "Динамо" в Архангелск и че нему ще се падне честта да носи капитанската лента на отбора на Кралските ВМС.
"Океан от безметежност"
В Архангелск британските военнослужещи живеят в общежитие на ул. „Карл Маркс“. Сред малкото им развлечения спада и издаването на сатиричния вестник „NE PRAVDA“, който представлява открита ирония спрямо комунистическия официоз в СССР. Самодейните журналисти не са имали никаква представа с кого си правят майтап и не биха могли да предположат какво е могло да им се случи, ако някой от съветските велможи се е почувствал обиден от закачливото заглавие.
"Прекарайте почивката си в Архангелск – остров на щастието сред океан от безметежност!", призовава иронично рекламно каре. „В Архангелск ще ви посрещнат красиви момичета, шикарни ресторанти, златни пясъци и уникален въздух, пропит от неповторими аромати!“
Реалността е коренно различна. "В сравнение с другите съветски градове Архангелск остави у мен най-мрачни спомени“, пише американецът Уилям Картър. „Особено тягостни бяха множеството високоговорители, с които бе осеян градът и от които денонощно се разнасяха съобщения и разпореждания."
В писмата и дневниците си чуждестранните военнослужещи споделят шока си от глада, разрухата и отчайващата липса на хранителни и на всякакви други продукти. 
Сградата на Британската военноморска мисия в Архангелск
Гладът
След блокадния Ленинград Архангелск се нарежда на второ място по смъртност сред гражданското население в СССР. По официални данни към началото на 1945 г. от глад и болести умират 38 000 души, от които близо 20 000 загиват през зимата на 1941-1942 г. Което представлява 10% от населението. Архангелският историк Михаил Супрун смята, че "мнозина крият смъртта на близките си, за да използват купоните им за храна“. Вероятно мъртвите са далеч повече.
Котките и кучетата са изядени още през първата зима на войната. През есента на 1942 г. в града се носят слухове за канибализъм. Историкът Людмила Новикова се е запознала с доклади до областния партиен комитет, в които се казва, че през 1943 г. на улица „Чумбаров-Лучински“ бил намерен чувал с останки от човешки труп. Липсващите части вероятно са били изядени.
През повечето дни дажбите за хляб с малко надхвърлят минималните дажби в обкръжения Ленинград. "Бомбардировките не спираха“, спомня си американецът Доналд Уомплър. „Царяха мрак и безнадеждност. Храната бе оскъдна и населението бе изправено пред гладна смърт. Що-годе трудоспособните мъже бяха мобилизирани, а жените заеха местата им в най-тежките професии: докери, товарачи, строители. Хранеха ги с по чаша топла вода, която минаваше за супа и с по 250 гр черен хляб на ден. Ако при разтоварването на кораб им паднеше скъсан чувал, се тъпчеха с брашно до премаляване...“
Мнозина моряци си намират приятелки, които спасяват от глад, като постоянно им носят продукти от първа необходимост. "Разполагахме със суха храна, от която давахме на момичетата“, пише Уомплър. „От чувство за солидарност заедно с жителите на Архангелск ядяхме варени картофи и сухари. Хората изпитваха неистов глад. Към началото на юли 1942 г. свършиха и последните продукти".
Разтоварване на бойна техника в пристанището на гр. Молотовск (сега Северодвинск)
„Любовта е забранена!“
Най-често чуждите военни моряци се запознават с местни момичета в специално организираните интерклубове, където под зоркия поглед на съветската власт са организирани лекции, концерти и танцови вечеринки. С голям интерес местните жители посещават филмовите прожекции, за да се насладят на творби, различни от травмиращата съветска пропаганда. Архангелският интерклуб е разположен в старинна сграда на крайбрежния булевард. В кафе-ресторанта са сервирани вкусни ястия.
Според педантичната статистика на директора, само от 11 до 31 август 1942 г. интерклубът е бил посетен от 13 800 души, от които 70% са записани като чужденци, а оставащите 30% попадат в графата "други посетители". Основната част от тези „други“ са били служители от МВР и КГБ, студентки, млади момичета, библиотекарки и учителки по английски език. Някои от девойките са изпратени с комсомолски поръчения.
"Ерик се запознал с баба ми в интерклуба. Тя е била библиотекарка в отдела за чуждестранна литература на медицинския институт. Говорела приличен английски“, разказва Ирина Ломтева. „Леночка била симпатична, интелигентна и добра танцьорка. Баба ми го е харесала, понеже бил галантен, възпитан и приятен във всяко отношение. Така започва любовта им".
Красавицата
Срещат се близо година. "В онези гладни времена Ерик й носи храна, консерви, ластици за коса и какво ли не. Води я на приятелски футболен мач между руснаци и английските моряци. Англичаните побеждават. Капитанът и голмайстор на английския отбор Ерик получава специална награда и букет цветя от името на градската управа. За всеобщо удивление той се втурва към нея, дава й букета и прошепва „Обичам те!“.
Не им разрешават да се оженят, но в резултат на любовта им на 19 януари 1944 г. се ражда Едик. Бащата така и не вижда детето. След като научава за близостта на Ерик Хъмел със съветска девойка, към средата на 1943 г. британското командване го премества в Москва, а после – на Бермудските острови! От Бермудите Ерик изпраща на жена си писма, колети с храна и детски играчки. Но след края на войната кореспонденцията от Съветския съюз е прекратена.
"Особено опасни"
Първоначално съветските власти посрещат съюзниците от САЩ и Великобритания с отворени обятия. Но след обрата във войната започват педантично да следят контактите на чуждите военни моряци с местното население. През юли 1943 г. областният партиен комитет в Архангелск стига до заключението, че общуването със западни съюзници е не по-малко опасно от контактите с германски шпиони. Веднага е издадена заповед на градския комитет по отбраната "подозрителните лица" да бъдат депортирани. В списъците на „подозрителните“ са включени предимно жени и девойки, позволили си приятелски или интимни връзки с чуждестранни моряци.
Сред депортираните набързо са натоварени портиери, заварчици и стругари, имали лошия късмет да поканят на гости някой моряк и да изпият бутилка водка или бренди с него. Първо ги изпращат в най-отдалечените райони на областта, а след края на войната започват истинските репресии.
"Когато баба ми получава от Ерик малки подаръци, приятелките й не крият завистта си. Носил й е дреболии като шоколадчета или консерви, но гладните и завистливи хора и това нямат. Едно от момичетата я „наклепало“ в КГБ“, споделя Ирина Ломтева.
След продължителни среднощни разпити „специалистите“ от КГБ научават, че Елена е издала на Ерик къде се намира педагогическият институт, какъв е размерът на месечния й наем и каква е дневната й дажба хляб. Все „стратегически“ тайни на съветската държава.
През 1946 г. Елена Иванова е осъдена по член 58 от Наказателния кодекс на СССР на 10 години поправителен лагерен труд за „шпионаж и антисъветска агитация“. Първо е пратена в „Ягринлаг“, а после в „Тайшет“, където отбиват наказанието си "особено опасни престъпници". Принудена е в най-мразовити дни да сече и да кастри дървета и оглушава с едното ухо.
Историкът Людмила Новикова прави изследване, в което посочва достоверни факти: след войната присъдите по чл. 58 от Наказателния кодекс за връзки с чужденци са били по-строги от присъдите за сътрудничество с нацистите в окупираните територии.
"В освободените райони първата вълна на репресиите е била най-жестока. Повечето колаборационисти са осъдени на смърт“, пише Новикова. „След зимата на 1943-1944 г. страстите поутихват и наказанията са смекчени. Но в Архангелск протича обратен процес: жените, завърнали се от лагери, често са били изправяни пред нови съдилища, за да получат втора тежка присъда".
Защо е проявявана такава жестокост специално срещу съпругите и приятелките на моряци от съюзни държави? През 1944 г. в доклад до Сталин началникът на КГБ Всеволод Меркулов пише, че съюзниците са изградили връзки, като са "подкупвали тези жени с различни подаръци, предимно хранителни продукти".
Свободно придвижващите се в Архангелск и Северодвинск чуждестранни моряци са носители на западната култура и западния начин на живот, които са категорично отрицание на митовете, рисувани от комунистическата пропаганда.
Точният брой на съветските жени, репресирани за контакти с моряци-съюзници, остава неизвестен
През ноември 1944 г., малко преди да загине по обратния курс към родината, британският моряк Джеймс Роудс пише на близките си: "Онези руснаци, които не се страхуват да говорят с нас, изживяват потрес, когато узнават как живеем и какво притежаваме. Истината драстично се разминава с всичко, на което са ги учили."
"Някъде през 1943 г. съветското ръководство разбира, че настъпва прелом в хода на войната, а населението се е поотпуснало, позволява си приятелски контакти с представители на капиталистическите държави и даже развива емигрантски настроения. Тези явления е трябвало да бъдат пресечени“, смята Новикова. „Наближава Студената война, настъпва време да бъдат правени списъци на поредните „шпиони“.“
Точният брой на репресираните жени още не се знае. Само от Архангелск са повече от сто. Знае се за конкретни случаи в Мурманск, Северодвинск и Москва, но според Новикова, не е правена достоверна статистика. Няма и да има такава, докато архивите на ФСБ/КГБ и на комендатурата на Беломорския военен окръг са засекретени.
Ехото от Студената война и поредното влошаване на отношенията между Русия и Великобритания предизвикват физическа болка у 97-годишния Ралф Монтейт. "Остават множество неразказани истории за войната“, казва ветеранът. „Мъчително е да чувам, че ние от НАТО и Русия отново сме врагове. Нищо ново ли не сме научили? Нали все още тлее някаква надежда?“
Часовничето
Ерик Хъмел и Елена Иванова не се срещат до края на живота си. След като няколко години не получава отговори на писмата си, Ерик се жени и създава ново семейство. Елена остава сама. След 8 години лагерни мъчения е принудена да поиска по съдебен път Ерик да се откаже от сина си, за да й бъде отпусната мизерна помощ от съветската власт.
Синът им Едуард (Едик) Иванов не е допуснат да следва в университет и цял живот работи в строителството. Дъщеря му разказва, че понякога е ходил на пристанището и е обикалял около чуждестранни кораби с надеждата да срещне баща си.
Съветският британец Едуард Ерикович Иванов
"Това бе мечтата на живота му. Беше сигурен, че има брат или сестра“, с насълзени очи разказва Ирина Ломтева.
След края на Студената война припламва искрица надежда. Архангелск най-сетне разтваря врати към света и в средата на 1990 г. пристигат първите групи ветерани от конвоите, за да празнуват заедно 45-годишнината от Победата. Ерик Хъмел не е сред тях, но тук е приятелят му Бил Лоуз, един от авторите на в. „NE PRAVDA“. Бил Лоуз също търси своето момиче. Девойката е изчезнала, но ветеранът се натъква на историите на Елена Иванова и на други мъченици.
Ветерани от Арктическите конвои при първата си визита в Архангелск през 1991 г.
След завръщането си в Британия Бил Лоуз предава на Ерик писмо от Елена. Чак тогава Ерик узнава на какви мъки е била подложена любимата му. Синът им Едуард скоропостижно е починал, но внучката Ирина живее и търси близките си от негово име.
"Бил поканил баща ми в някакъв пъб, където споделил впечатленията си и му дал писмото. От този миг баща ми се срина. Изпадна в шок, след като разбра какво е преживяла Елена заради любовта им. Смятам, че тогава е получил инсулт, след който бързо си отиде“, твърди дъщеря му Ейн Джордж.
Тайно от децата си Ерик Хъмел пише писмо до Елена, в което излива чувствата си и изказва огромно съжаление за страданията, понесени от нея. "Няма как да върнем миналото, но сигурно ще се срещнем нейде на небето и ще наваксаме пропуснатото щастие“, са последните редове, написани от него.
"Беше от онова поколение, което не обичаше да говори за войната“, спомня си дъщеря му. „Когато остаря и започнаха пристъпите на деменция, все по-често си спомняше младите години и дните в Русия. Понеже постоянно говореше в шеговит стил, не знаехме на кое да вярваме и кое да приемем като измислица. Веднъж разправяше как се подхлъзнал върху ледената палуба и едва не паднал зад борда. Друг път разказваше как конвоят PQ17 бил атакуван от германски подводници, наоколо потъвали кораби и гинали хора, но заповедта била никой да не спира, за да не станат жертва на германските торпеда. Спомняше си ужасените лица на потъващите в ледените води моряци, разбрали, че няма да бъдат спасени...“
2011 г. Наследниците на Ерик Хъмел най-сетне се срещат във Великобритания
"Веднъж ми разказа за руската си приятелка Елена“, допълва втората му дъщеря Джин. „Била красиво и умно момиче. И подхвърли между другото, че родила дете. Попитах го „От теб ли?“ „Че от кого другиго?“, възмути се той. Повече нищо не можахме да изкопчим. След като почина, със сестра ми решихме да намерим Елена. Искахме да й разкажем колко силно я обичаше баща ни."
Намеренията им се сбъдват през 2011 г. Приятелско семейство пътува в Русия, търси контакти и се среща с журналистка, която е помагала на Бил Лоуз да открие приятелки на британските моряци от конвоите.
Скоро близките на Ерик Хъмел, живяли от двете страни на Желязната завеса, най-сетне се срещат.
„Щастлива съм, че имам толкова голямо семейство“, сияе Ирина Ломтева. „Жалко, че баща ми не доживя да се порадва на срещата ни. От него ми е останал скъп спомен: детско часовниче с гривна във вид на змия. Много се гордеех с него и в училище всички ми завиждаха. Баба разказваше, че й го е подарил Ерик. Може би знаете, че съществува поличба: „Не подарявай часовник на любимия, защото ще се разделите...“
Превод: Васил Данов