Д-р Любомир Канов
Не знам защо си спомних, как в Седмо Отделение на Софийския Затвор, което беше наказателното отделение за политически затворници и за най-тежките криминални престъпници, осъдени на смърт, където и аз пребивавах в една съседна на смъртник килия, една сутрин видях моят съсед по килия. Коридорът по който ни извеждаха сутрин за по две минути към вонящия нужник в края на етажа, където изливахме кофите с нашата нощна урина и ги замивахме, даваше рядката възможност да видим отворени старите железни врати на другите съкилийници. За пръв и за последен път, както се оказа,
видях осъден на смърт човек,
когото надзирателят с прякора Боян Мечката щеше да убие вероятно на следващата сутрин в присъствието на прокурора и началника на затвора и за да потвърди смъртта му, щеше да прониже с шомпол от сърцето му след екзекуцията. Той не стоеше, а клечеше върху цимента на боядисаната в сивозелено килия, кръстосал ръце, навел ниско глава, много подобен на маймуна или на звяр, загубил всички прилики с човешката раса. И моята и неговата съседна килия бяха еднакво обзаведени с ниският нар скован от дъски, и двамата бяхме принудени да пикаем в едни и същи кофи инкрустирани отвътре със слоевете на арестантски сталагмити от горчива урина и двамата бяхме облечени в сиви затворнически якета от грубо одеяло и дочени гащи. Така се случи, че макар и за секунда
притичах покрай съдбата на някого,
който щеше да умре, заслужено или не. А от варелите в клозета, където изплаквахме своите кофи с пикня, в килиите си чувахме глухо как надзирателите хвърляха надолу с главата пребитите от тях затворници. Биеха с летви и гумени маркучи, потопяването във варелите намаляваше синините.
Така и не мога да кажа каква е съдбата на този мой съсед по килия. Смъртник. Нито мога да кажа нещо за съдбата на онези надзиратели. Всички сме смъртници, разбира се. Включително и нашите мъчители и надзиратели.
След затвора работих известно време като общ лекар, ДжиПи, GP, както е модерно се казва напоследък. General Practitioner, Общо Практикуващ лекар. В участъковата служба работеха няколко сестри и една от тях, която по незнайни причини ме считаше за най-добрия в службата, един ден ме помоли да прегледам баща ѝ. Отидох до дома им, обемиста, типична за онова време къща, с обитаем приземен етаж с желязна печка и домоткани черги на пода. Пациентът беше типичен български пушач, обут с вълнени чорапи изплетени от жена му, с жълто мрачно лице и с неизбежният емфизем в последните си години живот. Поради хипоксията от белодробната недостатъчност, носът му беше синкав, а капиляропатията и тънките синкави жилки по бузите му беше останала наследство от всичката ракия, която бе изпил през живота си. Дишаше трудно. Преслушах хриповете му, установих бронхоектазиите и началната пневмония, прегледах го цялостно и започнах да снемам анамнезата. Оказа се, че е
бил цял живот надзирател в затвор,
където бяха лежали мои другари по съдба. Вероятно ги беше тормозил, както беше обичайно тогава. Сега беше жалък и слаб, силата с която беше правил зло го беше напуснала. Предписах му лекарствата, които му бяха нужни, дъщеря му беше благодарна, почерпиха ме с розов локум. Той гледаше мрачно, знаеше, че дните му са преброени. Не им казах, че съм бивш затворник и как са ме обслужвали там. Не беше уместно да разкажа точно на тях, на медицинската сестра и баща ѝ, как надзирателите презрително плисваха в алуминиевата чиния затворническата ни чорба и как трябваше да я лочим седнали на циментовия под на килията, защото на такива като нас не се полагаха дори лъжици.
Това което обаче ме озадачава и до днес е:
Kак да приема
общата наша съдба — толкова подобна на гротеска,
толкова страшна в своята жестокост, толкова тъжна в своята безчовечност. Как да приема, че ние сме едно цяло, част от тялото на един и същи народ, Християни, създадени по Божи образ и подобие?
Падат и се въргалят в млатилото на вършитбата безчислени върволици от смъртници, от съвременници и спътници, снопове, повалени от валяка на онова, което наричаме Смърт. Възможно ли е да останем прави и да не полегнем пред свистенето на косата, която прибира сеното и вършее в ливадите, преди сланата да е попарила цветята и снегът да е вледенил буйността на тревите от лятото?
Как ще остави земята вкоравените стволове на остарели дървета да стърчат пред сезона на неизбежната зима и пред хода на неумолимото време неуместно твърдейки, че не е наш ред да умираме? Просто защото си спомняме и разказваме миналото?
По-добре е все пак да приемем дълга на Жетваря и ако може да изпеем накрая просто една песен. Ако, разбира се, помним мелодията и ако все още знаем стихът...
А стихът винаги почва с вечното „Добро Утро на кокичето под снега“.