Владимир Перев
Предложенията за имената на улиците в Скопие отново и отново ни напомнят, че живеем в някаква тъмна времева дупка, някаква „зона на здрача“ или някъде в тези зимни дни като в култовия филм „Омагьосан ден“ (Groundhog Day 1993 г. ) от несправедливо забравения режисьор Харолд Реймис ... и непрестанно се озоваваме в същата зима и същия снежен период от годината. В тази страна, която иска да се приобщи към европейските ценности, никой нищо не е научил.
Не, това не са предложения за имената на заслужили граждани на Скопие и Македония, които трябва да красят улиците на Скопие. Това са имената на хора, на повечето от които се приписва въвеждането на безмилостния комунистически режим в Македония и желанието с тези имена
да възкръсне сръбското и фалшивото югославско превъзходство
в македонските духовни пространства.
Тук сякаш се забравя, че Съветът на Европа вече обяви комунистическия режим за престъпен и го приравни като идеология с нацизма, внимавайте, не с фашизма, той оцеля като форма на управление, но нацизмът и комунизмът бяха обявени за нечовешки идеологии и управления. Нека просто разгледаме някои от предложенията, дадени от комунистическия елит, внимателно подбран с предложенията на некадърни и наистина незаслужили хора. Някои от тях бяха партизани, те също показаха героизъм, но заслугите им в новата социалистическа република бяха минимални, но все пак бяха възнаградени с богати пенсии.
Би било смешно, ако не беше трагично да назоваваме улиците на някакви партизани като Бузо или неизвестният в Македония Груица, само защото единият бил смел партизанин, а другият- Груица, транспортирал костите на Гоце Делчев от Македонския дом в София, през Македония до църквата „Св. „Спас“. Тогава къде е улицата на македонския дипломат, първият югославски следвоенен посланик в София, професорът по международно публично право д-р Перо Манговски ... той е този, от чието умение в политически преговори е зависило получаването на костите на Делчев. Поколения негови студенти са преминали през Юридическия факултет, а ние си имаме работа с партизани, които трудно биха могли да подпишат, с изключение на чековете за техните „дебели“ пенсии.
Хубаво е да говорим за "нашите" в Преспа, хубаво е, че албанският поет Дритеро Аголи има улица, но къде е улицата на "нашия" Стерйо Спасе, известният албански писател и разказвач от "македонски" произход от Мала Преспа, само когато е необходимо, ние се хвалим с него. Дритеро Аголи вероятно получава улица, защото е велик поет и е албанец, но и защото е възпитаник на университета в Санкт Петербург. Това е нещо, което се харесва на всички заради техните
симпатии към сталинизма
и единомислието. Просто казано, така се тълкуват нещата.
Интересно е предложението партизанина Максо от Прилеп, участник в нападението на участъка в същият град да получи улица със своето име. Със сигурност заслужава, но най-вече вероятно заради това, че по-късно започва работа в УДБА. Впрочем има и други, по-известни хора от Прилеп. Къде е името на Благоя Попоски, комунист, студент в Белградския университет, също така участник в нападението на участъка? След войната той е дипломат, първият ръководител на югославската военна мисия в САЩ, предшественик на посолството на новия режим на Тито. До края на живота си е посланик на Югославия в много страни. Брат му Никола Попоски-Просветният е предвоенен интелектуалец, който също участва в нападението срещу участъка и завършва кариерата си като командир на дивизия (или политически комисар, все едно) на Сремския фронт и се бие до последната битка преди изгонването на германските армии от Югославия. Него го няма. Той не работеше в УДБА, беше скромен пенсионер, а има други професионални убийци и агенти, които бяха лустрирани само преди няколко години, а имената им са в списъка на „заслужилите“ улица да носи тяхното име.
Мизерно е, че в списъка с имена не фигурира името на академика и професор в Юридическия факултет, дългогодишният директор на Института за национална история проф. Д-р Александър Т. Христов. Той е първият македонец, който в Белград, в Юридическия факултет, защитава докторска дисертация, озаглавена В.М.Р.О, а негов ментор е световноизвестният проф. Д-р Милан Бартош ... и вие ни давате имената на партизани, полуграмотни шумкари и професионални насилници.
Иначе Александър Христов е написал повече книги за македонската история и държавност, отколкото някои от съветниците в град Скопие ще могат да прочетат дори и да имат два живота. Трябва да спомена, че сред кандидатите са някои абсолютно неизвестни и невинни лица. Кой иска да ни каже, че, едва ли не, всички членове на първия партизански отряд в Скопие трябва да имат улица, а ние знаем, че отрядът не се оказал много героичен ... повечето от членовете са със сръбски фамилии, наследници на сръбски колонисти или работници в Скопие. Това продължение на кралска Югославия ли е? Ако е така, всички жители на Прилеп от нападението върху участъка трябва да бъдат почетени. Единственото изключение е човекът, който е изстрелял „първата пушка“, Душко Наумовски. Това беше фалшива пушка, просто обикновен пистолет "военно държавен", какъвто имали на въоръжение сръбските офицери отпреди войната, убит е невинен младеж, така че с основание всички се срамуват от убиеца и се опитват да забравят "първия акт на историята" ... както някой е написал,
историята на безчестието
Срамно е, че в списъка се появява изобилие от комунистически партизански имена от Егейска Македония. Те вдигнаха хората на въстание, обещаха им свобода, граждански и национални права, загубиха войната и се оттеглиха в Македония, а хората останаха на милостта на гръцките власти. Стотици хиляди бяха разселени и заминаха по белия свят, за да могат днес някои от инициаторите на онази злощастна война, на истинския Холокост на македонците да получат улица със своето име, като признание. Единственото признание, което трябва да им се отдаде, че до края на живота си те са останали откъснати от своята земя и народ, истински сталинисти и виновници за изселването на македонците от Гърция.
Освен факта, че повечето от тях са били сътрудници на службите за сигурност в СФРЮ, по света, а някои дори са работели и за гръцките служби. Тях лустрацията не откри, защото
сянката на Москва и Белград върхо македонските територии е дебела и тъмна
Списъкът с имена на улици в Скопие показва последните издихания на вече сваления комунистически елит. Включването на Лазо Колишевски в списъка е последният опит, конвертитът, македоно-българският затворник и лъже-революционер, да получи известно признание. Ако призракът на българския „дар- помилваният живот“ виси в досието му, то българите имат още какво да ни разкажат от „историите за македонските улици“.
Къде е улицата за Тодор Александров, къде е улицата за Ванчо Михайлов. Та нали тази днешната Македония е проекция на неговата визия за демократично общество, безсрамно открадната от Киро Глигоров и тогавашното македонско ръководство, ръководено от Бранко Цървенковски. Той не е виновен, не е знаел за тези неща. Най-големият булевард в София се нарича Тодор Александров, а най-голямата улица в Благоевград е Ванчо Михайлов ... и двамата са родени в Ново село, заедно с Глигоров и архиепископ Михаил
Е, как тогава някои имат улици, а други нямат. Как може и с какво е заслужил някой си там Жарко Зренянин да има улица в Скопие, той само минал през града, а няма никаква улица с името на Спиро Китинчев. Китинчев е кмет, "кмет", както комунистите обичат обидно да се изразяват, по време на Втората световна война, а градът успява да запази своята физиономия и да бъде добре снабден през онези трудни военни времена ... в същото време тези комунисти, чиито имена те искат да „красят“ улиците на града, два дни след смъртта на Тито не успяха да ни дадат бензин, кафе, ток и други основни неща, а Македония беше покрита с мрак, буквално или относително по-лош и от този в Румъния на Чаушеску. Първият сътрудник на Китинчев е инженерът Кирил Жерновски. Неговият грях е, че приветства някои български министри, но не се казва, че под негово командване градът функционира безупречно. И за него няма улица. Има и улица за треньора Ильеш Шпиц, героят на шовинистичния антибългарски филм "Трето полувреме". Точно така, Шпиц заслужава. Но защо няма улица на името на неговия спасител - инженер Димитър Чкатров, дългогодишен затворник в сръбските кралски затвори. Чкатров не направил добрина само на Шпиц, той е направил много други добри дела и на много други хора, но комунистите го разстреляха, за да задоволят отмъстителния порив на сръбските шовинисти, останали на власт дори след 1944 г. Неговият брат Йордан Чкатров, неофициалният министър на външните работи на михайловистката ВМРО, също загива трагично. Той дори не живеел тук, така че какво ли е направил срещу македонците?
Някой знае ли кой е Димитър Гюзелов. Някои знаят, че е бил застрелян за „фашизъм“, но малцина знаят, че и той като Димитър Чкатров е осъден в кралска Югославия и е в затвора заедно със сръбските и хърватските комунисти. Застрелян е, защото не е бил комунист, не защото е бил фашист. По време на войната той е директор на Радио Скопие, но също така е и първият македонски доктор по философия, с докторат в Загреб на тема „Философията на Шопенхауер“. За него няма улица, но за Колишевски има ...
Някой жестоко се лъже, ако смята, че това ще мине така. Нека никой не се опитва преждевременно и улиците ще получат окончателните си имена след падането на българското вето и подписването на споразумение за напредъка на Македония в ЕС. Имената на улиците отново ще се сменят - да ги ожали Бог гражданите, които ще трябва да плащат със собствени пари за лични документи. Някои от нас са в истински задънена улица и тогава един ден ще дойдат „вечните виновници“ на Македония, имам предвид Каракачанов и Захариева, за да ни накарат
да прогледнем насила,
мислейки, че ще поискат ревизия на имената на улиците , като условие за започване на преговори с Европа. Нормално е "фашистките" българи да искат да увековечат своите "македонски фашисти", затова отново ще се срещнем с противоречия за Китинчев, Чкатров, Гюзелов и други български и македонски патриоти. Този път няма да има дебат, това ще бъдат нареждания, дадени от българска страна, а подкрепени от институциите на ЕС...
Времената са се променили, каквото и да се случи, сенките на Захариева и Каракачанов затъмняват югославските болшевишки хоризонти, а Белград и Москва изглеждат само като далечен черен облак в нашата памет.
И накрая, никой да не мисли, че Захариева и Каракачанов ще бъдат заблудени от номера, че братята Евлоги и Христо Георгиеви, меценатите на Софийския университет, ще получат улица с техните имена ... всички знаем, че братята Георгиеви са били търговци, феодали и са си имали работа със сериозен банков капитал ... Този номер не мина нито в комунизма, нито ще мине сега в посткомунизма ... ние сме против тези номера, така че няма да има милост срещу малки отстъпки!
Гледайте отново филма „Омагьосан ден“ ... трябва да се поправим, да се подобрим, за да преминем в нормалния свят на съвремието.