ПОЛИТИКАТА И НАЦИОНАЛНИЯТ ИНТЕРЕС
Четиво за вече не начинаещи политици
Момчил Дойчев, Фейсбук
Напоследък начинаещи, но и опитни политици у нас се опитват да оправдаят свои действия или бездействия с прословутия „национален интерес“. Това става без изобщо да дефинират що е това „национален интерес“ и как той се проявява и защитава.
От 2 300 години схващането на Аристотел, според което политиката е "служене на общото благо", а политологията е науката, която изследва, как властта служи на това „общо благо“ влиза в противоречие с възгледите за политическото от началото на модерното време. Макиавели пръв показва политиката не такава, каквато трябва да бъде, а такава, каквато реално се прави по негово време. За Макиавели политиката е различна от общоприетия морал, тя е подчинена на други закони, на закона на властта, който изисква вземане на трудни решения, в интерес на общото благо дори когато мнозинството не го осъзнава. За Макиавели този, който управлява трябва да използва всички средства за постигане на своите цели, в политиката е по-ефективно да се страхуват от властника, отколкото да го обичат. Същността на политиката се крие в изучаването на това как да се използва властта, за да се гарантира сигурността на държавата. Въпреки това властта не е самоцел, тя трябва да се подчинява на хората. Макиавели вярва, че добрите закони и силната армия са основата на ефективна политическа система, въпреки това при него силата има предимство пред закона.
Това разбиране за политиката на Макиавели намира при Маркс цялостно развитие. За Маркс политиката е борба за власт, тя е процес на налагането на частен интерес както всеобщ.
Това разбиране за същността на политиката е валидно и до днес. Само че политическото изкуство се основава на политическата наука, а не просто на желанието някои хора да бъдат политици и да управляват. Нашите политици наивно ни налагат своя интерес – да останат на власт, но не са убедителни, че служат на общото благо. Оставаме с впечатлението, че те не защитават прословутия национален интерес, който те са подменили със своя частен интерес – да останат на власт.
За съжаление и в днешно време, също както и по време на съветско-комунистическата диктатура в България, доминира този възглед за политиката, който се основава на Маркс, а не на Аристотел и днешните му либерално-демократични наследници. Нещо повече - на този възглед на класика на политиката се гледа с насмешка.
„Как така политиците и партиите ще се грижат за общото благо? За личното благо и за благото на собствената партия - как да вземе властта и да не я пуска! Това е истината!“ - често го чуваме и днес. И това ни се представя за "политически реализъм", който разобличава „наивниците“, които разбират Политиката като служене на ценността на общото благо.
В арсенала на битката с идеалистичното и „нереалистично“ разбиране
за смисъла на властта и политиката днес ни се представят такива понятия като „държавата като прилагане на сила“, „налагане на ред“, „силова политика“, „война на интереси“, „необходимо единство на властта“, „обединение на народа“ и пр. Политиката се разбира като наука и най-вече изкуство за завземането, употребяването, съхранението и усилването на властта. За сметка на това днес на заден план остават такива непреходни политически ценности като свобода, хуманизъм, равенство пред закона, толерантност, благородство, любов към ближния, които спояват всички цивилизовани общества.
Кога това разбиране на „политически реализъм“ избуя в България?
Отговор ни дава Радой Ралин в един апостроф на стих от Гео Милев от 1923 г., написан 20 години след победата на „прогресивните сили“ и установяването на „най-прогресивния строй в световната история“:
„Вековната злоба на роба …“
- „Единствен само за джоба!“
Комунистическото лицемерие е ясно, но защо този възглед получи истински разцвет по време на посткомунизма?
Днес „демократичните“ партии - и левите, и десните продължават да представят по ленински своя частен партиен интерес като всеобщ. Те смятат своето частно партийно благо, за благо на целия народ, но се оказва, че народът не мисли така.
Нека дадем думата на друг един класик - Едмънд Бърк, творил в епохата на раждането на модерните политически партии. "Партията", пише Бърк през 1770 година, "това е група хора, обединени в името на отстояване на националния интерес посредством своите обединени усилия, стъпили върху някакъв принцип, по който те всички са се съгласили". Така партиите служат на общи, а не на частни принципи и ценности, подчинени на общия национален интерес. Но кой е националният интерес? Националният интерес е различен от механичния сбор на частните интереси на съставящите обществото индивиди.
Националният интерес е Raison d'État
е държавен интерес от гледна точка на общото благо на цялата нация, а не на нейна отделна част. Освен това, той произтича от идеалистически подбуди, но се ръководи и от други, най-вече икономически интереси, които често се разминават с идеалистическите подбуди. В крайна сметка формулирането на националния интерес се казва изключително трудна задача, произтичащо от факта, че той трябва да се съзнае от политическия ръководен елит, а често и от само един политически лидер, който да го формулира и изрази по такъв начин, че да срещне ако не всеобщо, то преобладаващо одобрение.
Често в днешния икономизиран свят националния интерес се разбира в грубо материалистични очертания. Но той не е единствено вързан за икономическите ползи. Възможно е, а и често е така, временните икономически ползи да влизат в крещящо противоречие с истинския национален интерес, който е останал неразкрит породи користни частни цели и интереси или поради глупостта на масите, неспособни да разпознаят измамата на ръководещите ги елити. Така че моралните характеристики на националния интерес, в основата на които стоят определени ценности от висш духовен характер никак не е за подценяване.
Защото политиката не е икономика в този толкова икономизиран, комерсиализиран и консуматорски свят. Тя не е пазар и пазарене, за да спечелим повече и да измамим другия. Политиката изисква търсене на съгласие, а не силово налагане на собствения интерес.
Защото такава политика – рано или късно - фалира.
Политиката не е лъжица за всяка уста. Тя не е щракане с пръсти и хвърляне на бомбастични обещания, не е хвърляне на салфетки и пачки на простолюдието.
"Политиката означава мъчително, бавно дълбаене в яки греди, извършено едновременно със страст и верен поглед... само този, който е уверен, че няма да се пречупи, ако от негова гледна точка светът се окаже твърде глупав или твърде подъл за това, което той иска да му предложи, този, който въпреки всичко би казал: „и все пак!” – само той има „призванието на политик“, казва един друг класик - Макс Вебер през 1919 г.
Преди него Едмънд Бърк обобщава защо това е така: “Науката за управлението е толкова практична сама по себе си“, че изисква “дори повече опит, отколкото всеки човек може да добие през целия си живот. Политикът според него трябва „с безкрайна предпазливост да подхожда към събарянето на конструкция, която е отговорила в известна степен и по време на векове на общите цели на обществото, или съграждането ѝ отново, без да разполага с изпитани модели на сигурна полезност пред очи.”
Да, в политиката нещата не стават с „чегъртане“, с налучкване на принципа „искахме да го направим по-добре от предишните, но стана както винаги“.
И на изтормозеният електорат не остава нищо друго, освен да въздъхне: „Защо пак сбъркахме?“
Той отговорът на този въпрос е ясен, но не никак е лицеприятен за интелекта на „електората“… Политическата корупция започва от главата, но заразява цялото електорално тяло на нацията. Тогава как да разпознаем истинския национален интерес?
Според Макиавели политическата корупция идва от факта, че хората не искат да поставят общото благо на града над особените интереси или интересите на социална категория (общност, социална класа и т.н.). Освен това
политическата корупция е също отсъствие на virtù
т.е. на политически добродетели, умения и качества, т.е. на капацитет за политическа дейност на тези, които ни се представят за политици и държавници. За Макиавели политическото virtù изисква морална и физическа сила, необходима за противопоставяне на тиранията и за „предотвратяване на амбициозните и арогантни мъже да налагат своето господство над обществото“.
Само че това често се случва, защото „единственото нещо, което е необходимо за триумфа на злото, е добрите хора да не правят нищо“.
Тази мисъл често се приписва на Бърк въпреки спорния произход на този цитат. През 1867 г. Джон Стюарт Мил прави подобно изказване в речта си при откриването на университета в Сейнт Андрюс:
„Лошите хора не се нуждаят от нищо друго, за да постигнат целите си, освен от това добрите хора да гледат и да не правят нищо.“
Безразличието на хората в едно общество, „когато законите вече не се спазват, когато страхът от Бога е изчезнал, когато живеят дълго време под влиянието на господар, тогава народите са придобили робски навици и вече не са способни да разсъждават сами, когато разликите в богатството станат преувеличени, когато властта стане абсолютна“ – казва Макиавели – тогава разпадът на това общество и рухването на тази държава стават неизбежни.
Идва ли време за истински политици и истинска политика?