Бенджамин Талис, rusi.org
От мъглата на войната в Украйна започват да се появяват контурите на новата европейска политика. Нея не можем да открием нито в Германия, затънала в егоцентрична нерешителност, нито във Франция, където съперничеството между крайно десните и зомби-либералите е подтиснато от общата им мания за величие, преследвани от признаците на невъзможната „стратегическа автономия“.
Най-вероятно, именно в държавите от Централна Европа от ЕС се формира новият
безкомпромисен политически идеализъм
Държавите от Централна и Източна Европа, включително Чехия и Словакия, бяха в авангарда на реакцията срещу нападението на Русия срещу Украйна. Полша прие най-много бежанци – над 2 милиона, но Румъния, Унгария, Молдова, Чехия и Словакия също предоставят убежище на стотици хиляди украинци, бягащи от войната. Тази дългоочаквана промяна след отказа на региона да приема бежанци по времето на миграционната криза от 2014–2016 година е знакова.
Държавите от Централна и Източна Европа демонстрираха начин да бъдат доставени оръжия на Украйна, необходими и за победа над армията на Владимир Путин. Към средата на април Естония (с население от 1,2 милиона души) е предоставила повече оръжия на Украйна отколкото Франция или Германия. И въпреки това, макар че военната помощ е непосредствен приоритет, жителите на Централна и Източна Европа също така подкрепят и по-дългосрочните потребности на Украйна.
Чехите и словаците бяха сред първите, (както и всички останали страни от ЦИЕ), които официално подкрепиха кандидатурата на Украйна за членство в ЕС. Депутатът от Европарламента на Словакия Михал Симечка, който е и заместник-председател на Европарламента, възглави процеса на признаване на кандидатурата на Украйна в ЕП.
Кандидатурата не гарантира членство, но дава на украинците надежда, че в тяхната борба те спасяват бъдещето си.
Нещо повече, тази гледна точка не е акт на благотворителност. Отговорът на страните от ЦИЕ на искането на Украйна показва, че те разбират истинската геополитическа сила на ЕС по-добре отколкото западноевропейците.
Те знаят, че ЕС не е военен съюз, че по всяка вероятност, никога няма да бъде, нито, че е длъжен да стане такъв. Както показа кризата и както прекрасно разбират държавите от ЦИЕ - НАТО ще остане единствената организация гарантираща тяхната сигурност. Но това съвсем не означава, че ЕС е безсилен. Напротив, той притежава огромен потенциал за преобразования в обществото и живота на хората към по-добро, както тези държави научиха от собствения си опит.
В често използваното клише има голяма доза истина:
НАТО е за оцеляване, ЕС е за процъфтяване
Ако ЕС би могъл да възроди своя исторически прогресивен подход към сигурността и съзидателния начин на правене на геополитика, той ефективно би противопоставил своя консенсусен модел на „сфери на интеграция“ на опитите на Москва да подчини съседите си на своя модел на „сфери на влияние“.
Но това възраждане, необходимо за стратегическата сигурност на Европа, ще изисква съразмерно възстановяване на вярата в потенциала на ЕС и ценностите му.
Тази вяра не достига в западна Европа, която в значителна степен отстъпи към деполитизирани, технократски и защитни форми на либерализъм, които предлагат само минимално ниво на надежда или вдъхновение.
Вместо нова политика европейците са длъжни да се обърнат към своя нов радикален център.
Новите центристи
Либерално или морално вдъхновение, което да дойде от Централна Европа в последните години изглеждаше като лоша шега. Страните от Вишеградската четворка бяха справедливо осъждани като предизвикващи проблеми и като нелиберална опозиция на мейнстрийма на ЕС.
Унгария все още се намира в това състояние и независимо от образцовата позиция спрямо Украйна, както и някои други положителни признаци, на полското правителство му предстои още дълъг път, за да бъде възприето като либерално.
Но за Чехия и Словакия всичко изглежда различно. В Братислава премиерът Едуард Хегер застана на твърди либерални позиции.
Неговата партия ОЛ’АНО започна като антикорупционно движение, което малко се интересуваше от международните дела. Въпреки това твърдата ръка на Хегер помогна на Словакия да премине през първите дни на кризата, да осигури радушен прием на бежанците и да засили отбраната на Словакия, която първа прие разширеното присъствие на НАТО в ЦИЕ.
Словакия силно подкрепи Украйна, след като се убеди, че нейното ПВО ще бъде окомплектовано с ракети „Пейтриът“. Словашкото ръководство се съгласи да предаде на Украйна своята система за ПВО С-300, като по този начин и предостави едно от най-тежките въоръжения, някога изпращани от държава-член на НАТО.
За да не изостане, Чехия стана първата страна, която изпрати на Украйна тежка бронетехника – танкове Т-72, а след това и реактивни системи за залпов огън RM-70 Vampire и гаубици Dana. Съчетавайки политическата символика с материалната подкрепа, премиерът на Чехия Петр Фиала беше сред тримата лидери от ЕС и НАТО, които първи посетиха Киев след началото на войната – високо оценен и смел акт на солидарност, противоречащ на консервативната репутация на Чехия.
Фиала решително се противопостави на дискредитирания се предшественик Андрей Бабиш, който твърдеше, че чехите са забравени за сметка на бежанците и обеща да продължи да подкрепя Украйна и украинците в Чехия.
„Ефектът Зеленски“ получи най-силен отзвук в Централна Европа, където принципите и залозите на неоидеализма са интуитивно приети и разбираеми, и където политиците вече ги въплъщават в практиката.
Министърът на външните работи Ян Липавски язвително коментира изборите в Унгария, които дадоха на Виктор Орбан четвърти мандат. Нарушавайки предишната си мълчаливост, полските политици също осъдиха Орбан за неговата несигурна подкрепа за Украйна и отстъпките пред Путин, но Липавски отиде по-далече и заяви директно, че „като либерален политик не съм удовлетворен от резултатите на изборите в Унгария. Тя трябва да избере своята страна, независимо от това принадлежи ли към ЕС и НАТО“.
От тази гледна точка е важен не суверенитета на човека, а какво прави с него.
Новият идеализъм
Всичко това ни насочва към зараждащия се неоидеализъм: все повече морално обоснованата геополитика на ЦИЕ, която поставя като крайъгълен камък правата на всички държави да отстояват своите ценности, които могат да произтичат от либералния интернационализъм, но също така да излизат и извън неговите рамки.
Неоидеализмът е основан на силата на ценностите, разбирани като идеали, към които е нужно да се стремим: права на човека и основните свободи, либерална демокрация, колективно самоопределение.
Неоидеализмът не се съсредоточава върху строго следване на институционалните процедури, международните правила и поддържането на все по-несъстоятелното и в много отношения несправедливо status quo.
За разлика от неолибералната политическа икономия (от която сега се отказват даже привържениците на либералния интернационализъм), неоидеализмът дава приоритет на силните действия на държавата за мнозина, а не просто гарантира пазар за малцина. Става дума не за неутрализиране на пазарите, а за по-ефективното използване на тяхната власт— това дава предимство на по-силната роля, натрапена на правителствата от пандемията, и се стремят да я превърнат в по-прогресивна цел.
Неоидеализмът също така категорично отхвърля моралната несъстоятелност на всеки вид „реализъм“ съгласно който „силните правят това, което могат, а слабите страдат, защото са длъжни“ или, който разглежда света като състоящ се от „велики държави“, а хората в останалата част от света са просто пешки.
Разбира се, неоидеализмът в Централна и Източна Европа има своя очевиден източник на вдъхновения. Президентът на Украйна Владимир Зеленски използва оскъдните материални ресурси на своята страна и нейните огромни запаси от мъжество, за да призове най-добрите инстинкти на демокрациите в целия свят. Позовавайки се на моралните принципи, той се обърна към парламентите, лидерите и народите на Запада с призив да помогнат на страната му.
Той ги призоваваше да преживеят отново героичните моменти от своята история, но им даваше и примери за това, как не съумяват да отговорят на своите идеали.
Най-главното е, че Зеленски и неговото мъжество убедиха хората, че борбата за Украйна е и наша борба.
Този „ефект Зеленски“ получи най-силен отклик в Централна Европа, където принципите на неоидеализма са интуитивно разбираеми и където политиците вече ги прилагат в правенето на геополитика.
Въпреки това, другите също трябва да разберат, че без средства за самозащита, включително военни, нито един либерален ред няма да оцелее. Но без защитно морално ядро или надежда за прогрес нито един либерален ред няма да може да процъфтява.
Както показват жителите на Централна Европа, неоидеализмът може да възроди геополитическата мощ на ЕС и, в по-широк смисъл, отново да изобрети стратегическата сигурност и да даде нов смисъл на либералния ред в 21 век.
Превод: Faktor.bg