Все още срещам някои от тях в сладкарничката, където сутрин пия кафе с моите приятели художниците. Или на улицата, където гръмогласно – като предизвикателство към околните – се уверяват един друг, че щял да дойде Видовден и дядо Иван отново да нахлуе в страната, за да ги спаси.
Дразнят ме и ми е жал за тях. Живи реликви от времето на Първата хибридна война. Ще рече – младостта им е протекла в края на четирийсетте и началото на петдесетте на миналия век. Време, когато изкуствено нагнетяваният ентусиазъм е свирел на тънките струни на надеждата и вярата в едно бъдеще, в което всички щели да бъдат свободни, равни помежду си и – с една дума – братя. Познахте истеричния лозунг на Френската революция, нали?
Не мога да им се сърдя, че са се вкопчили в това избледняващо минало. В главите им е каша. Нормалните им връстници бързо са преболедували
заразата на лъжливото учение,
но у тях тя е поразила ума и сърцата, станала е хронична.
Споменът за младостта и надеждата се е слепил в едно с безогледната пропаганда на първата изцяло фалшива държава – Съветския съюз.
Не се и опитвам да ги разубеждавам и да ги карам да се променят. Ако внезапно осъзнаят как са били лъгани и как днешните им вождове продължават да ги лъжат, животът им ще се пречупи. Без идеологическата завеса, която са спуснали между себе си и действителността, закъснялото прозрение ще ги натръшка до един и ще ги отнесе в гроба.
Съчувствам дори на онези от тях, които години наред са писали доноси за своите роднини, приятели и колеги. Познавах отблизо един такъв и съм виждал редките изблици на разкаяние, които бързешком потулваше къде с шега, къде с демонстративен цинизъм – сякаш искаше да каже: „Какво пък толкова? Всички сме хора, всички сме еднакви.“ Да, сигурно всеки от нас има за какво да се срамува, ала при някои срамът е заради дребно прегрешение, а при други...
Не съм склонен да гоня карез на старите комунисти. Гневя се единствено на създателите на
подлата система, изградена с доноси, взаимно следене и страх
На наглеците, които през май се правят на колорадски бръмбари и кичат гърдите си с георгиевски лентички. На онези, които по партийно поръчение създадоха един куп уж демократични партии, чиято истинска цел е да реставрират комунизма. На моралните изроди, които „поемат вината само с мезе“. На онези червени кандидат-властници, чиято продажна партия „е права, когато съгреши дори“ и изисква от тях всеки ден и час да предават България и да се подмазват на кремълското царче и хилядите му васали.
С ума си разбирам, че това е единственият им шанс да се докопат до властта, за да определят и провалят живота на другите, но почтеността и чувството за собствено достойнство отхвърлят подобно оправдание. Тези хора живеят в някакъв друг свят, перпендикулярен на нашия, имагинерен. Измислени, нереални създания, чиято единствена връзка с истинския свят са заблудените им следовници и избиратели – старите комунисти.
И кръгът се затваря.