Даниел Пангев
На 1 март 1941 г., след опити да остане неутрално, Царство България се присъединява към Тристранния пакт. Дълги години учехме, че България се включва във войната с цел възстановяване на населените с българи съседни територии. Оказва се, че това съвсем не е така. По това време 500 000 нацистки войници седят на Дунава и чакат да нахлуят на българска територия. Вероятно за някои среди тогавашното Царство е трябвало да воюва и да бъде смазано от нацистите (по подобие на половин Европа, включително съседните ни Кралство Югославия и Гърция). Припомням, че на 6 април нацистка Германия напада Югославия, като последната дори бомбардира София и Кюстендил. Югославия е прегазена в рамките на две седмици и е инсталирано марионетно про-нацистко правителство. Гърция удържа три седмици и също е прегазена. Точно преди 8 години, адв. Йосиф Герон заяви по тоя повод: „Самият факт, че влака на Втората световна война не мина през България, а българинът е силен и добър войник…ефекта щеше да бъде много по-печален от Сърбия, Румъния и Гърция, защото той знае да воюва и тук щяха да потекат реки от кръв. Печален щеше да бъде резултата и за българските евреи. Ни един нямаше да остане или по изключение някой скрит.“ Включването на България на страната на Германия, макар и вследствие на геополитическите събития, крие своите опасности. На 20 януари 1942 г., в луксозната вила край Берлин, се събират тогавашните про-нацистки ръководители. Това събитие остава в историята като конференцията Ванзее. Макар и Холокоста да започва по-рано, именно там се създава планът за „окончателното решаване на еврейския въпрос“. Именно там нацистите изготвят списъка с евреите, които трябват да бъдат унищожени по страни. Общо 11 милиона души, от които срещу името на България седи цифрата 48 000. Това е точната бройка на евреите, които по това време живеят в границите на страната.
В годините на комунизма историята със спасението на евреите е представена като подвиг на партизаните и партията – майка. Дори Тодор Живков е бил предложен за нобелова награда за мир. Това отдавна е оборено от историята. Въпреки това, 31 години след демократичните промени, тази история
тъне в мъгла,
а опитите на малък кръг изследователи се посрещат остро и на нож. През годините успях да направя не едно и две интервюта, да събера богат архив от документи и книги, отидох до Израел с изследователска мисия, за да се опитам да сглобя парчетата от пъзела. Други изследователски екипи също работят по темата. В 2021 г. обаче българската и световната общественост продължават да бъдат засипвани с клишето, че „българският народ, църква и Пешев спасиха евреите“. Това е една половинчата истина, а всяка полуистина си е цяла лъжа.
Как точно българският народ спаси евреите? Дали ли гушнаха и не ги дадоха на нацистите? А дали към българския народ се отнасят бранниците, паисиевците и ратниците? И тях ли броим към спасителите? И още нещо – моят дядо е бил на фронта. Не ми е известно той да е спасил някого. С други думи- това е дълбоко невярно твърдение.
Ако човек отвори архивите, ще види, че спасяването на българските евреи не е еднократно събитие. Не е даже просто събитие. Това е процес, в който дейно участие взимат хора от различни среди на българското общество. Те са проявили своята гражданска позиция. Техните имена и подписи седят под протестни писма и декларации, техните речи могат да се прочетат в стенографските дневници от тогавашното XXV обикновено народно събрание. По неясни причини обаче
никога не чухме конкретните имена, а само общото „български народ“
В следващите редове ще ви разкажа за тези достойни българи, които защитиха своите сънародници от еврейски произход. Евреите, които живеят по тези земи от 450 години, сънародници, които се биха рамо до рамо с българите по време на три войни и които дадоха 952 жертви. Ако се направи сметка спрямо общата численост, ще се види, че като процентно съотношение това е повече отколкото загиналите българи. (952 от 48 000 еврейска общност в страната).
През октомври -декември 1940 г. Закона за защита на нацията е вкаран в народното събрание и текат оживени разисквания. По време на тях се проявяват онези доблестни и честни парламентаристи, които изразяват без притеснение своето дълбоко несъгласие срещу разпоредбите на закона. Сред тях могат да се открият речите на Иван Петров, Никола Сакаров и проф. Петко Стайнов. Многократно изказвания от трибуната прави народният представител Никола Мушанов, които заявява: „..За една малка държава като нашата, която имаше цената си само в това, че в нея могат да се приложат принципите на свобода, правда и толерантност спрямо вярата и спрямо чуждите поданици, това нейно украшение вие го отнемате и то в минутите, когато може би нашата страна ще има най-голяма нужда от принципите на човечността….” Протестни писма срещу Закона пристигат от всевъзможни страни: отворено писмо изпращат Христо Пунев, Янко Сакъзов, Иван Руневски, Людмил Стоянов, Стоян Костурков, Петко Стоянов и Константин Нефтянов; писмо пристига от Съюза на пострадалите от войните в България, подписано от Христо Ковачев и Ганчо Анастасов; писмо от Александър Миленков и Преслав Кършовски от името на Съюза на дружествата на художниците в България . Неодобрение идва и от Св. Синод на Българската православна църква. Неодобрението на онази БПЦ ясно се вижда в протоколите – N 12, 13 и 14-ти. Те са подписани в много случаи от пълния състав митрополити, а това не са само софийски Стефан и пловдивски Кирил. Тук се включат още неврокопски Борис, Видински Неофит – по това време наместник – престоятел на Синода, Доростолски и Червенски митрополит Михаил, Врачански митрополит Паисий, Варненски и Преславски Йосиф, Ловчански Филарет, Сливенски Евлогий, Старозагорски Климент. В архивите се пази и писмото на видинският митрополит Неофит до министър-председателя и председателя на ХХV ОНС с искане за смекчаване на мерките срещу евреите. Писмо до министър- председателят Богдан Филов изпраща и Димо Казасов; освен него писмо от Съюза на българските адвокати до министър- председателя, подписано от Петър Бояджиев и Найден Райчев. Лекарският съюз също протестира в писмо до председателят на Народното събрание Логофетов като изложението е подписано от д-р Иван Койчев, председател и Константин Куситасев, секретар. В писмото между другото се казва, че „….българският лекар, по силата на своите специални познания и държейки сметка за дългогодишния съвместен живот с еврейското малцинство, не вижда съществуването на каквато и да било опасност….“. Писателите също протестират, заявявайки че „ние не защитаваме едно или друго малцинство. Нашата цел е по-скоро да защитим доброто име на нашия народ, създадено в културният свят и да предупреди ония, от които зависи това – да не допуснат с изработването на подобен закон да се накърни престижа на страната и завоюваните традиции на веротърпимост и човещина“. Подписано е от Тодор Влайков, Григор Чешмеджиев, Людмил Стоянов, Николай Лилиев, Никола Филипов, Трифон Кунев, Никола Икономов, Елин Пелин, Стоян Чилингиров, Димитър Митов, Константин Константинов, Мирослав Минев, Младен Исаев, Минко Генов, Елисавета Багряна, Анна Каменова, Петър Горянски, Владимир Русалиев, Никола Джеров, Илийчо Волин, Христо Цанков – Дерижан.
Въпреки критиките към закона, той е утвърден и влиза в сила през януари 1941 г. Тук трябва дебело да се подчертае, че той не е насочен само към евреите, но и към тайните организации – масонски ложи и други подобни. Впоследствие мерките се затягат, за да се стигне до онзи мартенски ден, в който започва събирането на евреите в Кюстендил. Набързо сформираната делегация, в която влизат Асен Суичмезов, Владимир Куртев от ВМРО, Петър Михалев и Иван Момчилов заминават за София, където се срещат с Димитър Пешев. Той от своя страна се среща с министъра на вътрешните работи Габровски и настоява да прекрати акцията. Пешев, макар и представител на законодателната власт, не може да направи нищо освен да протестира. Политиката в страната се ръководи от изпълнителната власт. В ранната утрин на 10 март български евреи чуват думите: „Царят отмени депортацията“. Да, в тогавашното Царство и в един абсолютен режим, нищо не би станало без решението на Борис III. Факт е, че именно той не допуска българските евреи да тръгна курбан в онези часове на 9-ти срещу 10-ти март. В архивите се пази едно писмо, подписано от „една благодарна майка“ до Борис III по повод освобождаването на пловдивските евреи. То е с дата 11 март 1943 г, в което четем: „Ваше Величество,
Божията ръка чрез Вас е наредила да ни освободят!
Благодарим, благодарим от все сърце. Нека Бог да ви благослови Вас и Вашето семейство…..“
Както стана дума по-горе- Пешев може да протестира, но не може да промени или отмени решение на изпълнителната власт. На 17 март 1943 г., тоест една седмица по-късно, той подготвя протестно изложение, под което освен него подписи слагат още 42-ма народни представители. Всичките те до един – част от правителственото мнозинство, подкрепящо политиката на страната. Неслучайно това изложение започва така: „…Чувството на голямата историческа отговорност, която ние носим напред с правителството, в съдбоносните моменти, които преживява нашия народ, както и нашата неизменна преданост към политиката и режима и желанието ни да допринасяме непрекъснато всичко, което е по силите ни за техния успех ни дават смелост да се обърнем към Вас с надежда, че Вие ще посрещнете нашата постъпка с вяра в нейната добронамереност и искреност.“
Да. Няма съмнение в намеренията на тези хора като част от мнозинството. Изключително емоционален е краят, в който четем:
„….Честта на България и на нейния народ е не само въпрос на чувство – тя е преди всичко елемент на нейната политика. Тя е политически капитал от най-голяма стойност и затова никому не е позволено да го разпилява без оправдание, което би се споделило от целия народ.
Приемете, Господин Министър – председателю, нашите отлични към Вас почитания.“
София, 17 март, 1943г.
Следват имената на 42-мата народни представители. Никога българите, а и световната общественост не чуха имената на тези достойни граждани, които подписаха декларацията на Димитър Пешев. Те всички, заедно с подпредседателят на XXV ОНС, бяха от правителственото мнозинството.
Ето имената им:
Димитър Атанасов Арнаудов
Георги поп Стефанов Добрев
д-р Никола Иванов Дуров
Александър Симов Гигов
Симон Киров Халачев
Данаил Жечев Кънев
Георги Петров Кендеров
Тодор Павлов Кожухаров
Георги Тодоров Кръстев
Филип Димитров Махмуджиев
Петър Георгиев Михалев
Георги Миков Нинов
Димитър Йосифов Пешев
Иван Василев Петров
д-р Георги Рафаилов Попов
Илия Димитров Славков
Стефан Стоянов Стателов
Георги Железов Свинаров
Марин Иванов Тютюнджиев
Никола Иванов Василев
Васил Христов Вълчев
Кирил Кастадинов Арнаудов
д-р Иван Бешков Дунов
Никола Иванов Градев
Игнат Илиев Хайдутов
Димитър Николов Икономов
Стефан Атанасов Караиванов
д-р Петър Иванов Кьосеиванов
Александър Гатев Кръстев
Андро Христов Лулчев
Руси Иванов Маринов
д-р Никола Петров Николаев
Дончо Димов Узунов
Сирко Станчев Петков
Петър Марков хаджи Петров
Спас Маринов Поповски
Панайот Тодоров Станков
Таско Стойчев Стоилков
Христо Стоянов Тумакчиев
проф. Александър Цалов Цанков
д-р Иван Киров Вазов
д-р Иван Коцев Йотов
Снимка за спомен на Цар Борис с български евреи на връх Мусала
Съдбата на тези 42-ма е дълбоко трагична след 9. 9. 1944 г. Половината от тях са
осъдени на смърт от Народния съд,
а други лежат по затворите. Самият Димитър Пешев „скромно“ получава 15-годишна присъда. Борис III умира на 28.08.1943 г. като документите показват ясно едно – смъртта е настъпила вследствие на отрова. Същият този Борис III, за когото Айхамн по време на процеса в Израел обяснява, че той е спасил евреите. Важното е едно – на 10 март 1943 г. влаковете тръгнаха празни. До края на войната българските евреи остават в границите на България и никога не потеглят към Аушвиц, Треблинка, Биркенау, Майданек, Дахау.