На 1 февруари всяка година отдаваме почит на екзекутираните от „народния съд“ българи. Към бройката на регентите, министрите, дворцовите съветници, депутатите, разстреляни в края на този мрачен ден и в началото на следващия, прибавяме и убитите по-късно от „съдебната чистка“ военни, интелектуалци, общественици, администратори, духовници. Ще рече, всички, които са
пометени от наложения в България „на крилете на Червената армия“ болшевишки терор
Това е справедливо. От първия ден на февруари до средата на месец април 1945 г. е унищожен целенасочено държавният, политическият, духовният елит на нацията ни. Загуба, от която след четиридесет и петгодишна червена диктатура и доминиран от БКП/БСП и ДС преход не можем да се окопитим и до днес.
Наказаните със смъртни присъди български граждани са загубили най-ценното, единственото, невъзвратимото – живота си. Често пъти в най-пълноценните си години. Затова заслужават най-силната ни скръб.
Но има и други стотици, хиляди достойни и заслужили българи, чието унищожение не е било физическо и които са били подложени на друг вид мъки и изпитания – затвори, лагери, изселване, отнемане на дипломи и професионални позиции, лишаване от право на творчество, на научна и преподавателска дейност, ограничаване на граждански права, изземване на имущество… Хиляди хора, които са били осъдени за цял живот на безправно съществувание, което ги превръща в истински мъченици.
Останали живи, това са българите, които комунистите цинично наричат „бивши хора“. И десетилетия наред преследват не само тях, но и децата им.
Пророчески са били думите на видния публицист, писател, общественик, директор на в „Слово“ Тодор Кожухаров. Осъден на 1 февруари като народен представител на смърт, той се обръща след прочитане на присъдите към колега, осъден на затвор, с думите: „Искам да ти кажа, не знам кои са по-щастливи. Ние ли, които отиваме на смърт, или вие, които оставате живи. Аз мисля, че вие има много да патите.“
Това го казва мъж на петдесет и три години в разцвета на жизнените си и творчески сили. Мъж, който след няколко часа ще попадне в безименен общ гроб. Каква сила и каква мъжественост! И какво състрадание!
Имах честта през детските си години да познавам няколко души от „патилите“, които посещаваха дома ни. Независимо, че живеехме по това време на ул. „Ангел Кънчев“ 10 - точно срещу сградата, в която се помещаваха Писателският съюз и редакцията на в. „Работническо дело“. Сграда, пълна с комунисти, ченгета, доносници. Сега си мисля, че родителите ми са били доста смели. Та това бяха времената на постоянните изселвания!
Най-често ни гостуваше Петър Шишков – доктор на правните науки, депутат в Двадесет и петото народно събрание, осъден от „народния съд“ на доживотен затвор. През 50-те години го бяха освободили, но от време на време го изпращаха на лагер. Посещенията му у дома ни и изчезванията му се редуваха периодически. Свикнали бяхме. Една зима чичо Петър ми донесе кесия с портокали. Зарадвах се и се учудих, защото средствата му бяха крайно оскъдни – свиреше на цигулка в ресторантски оркестри. Два-три след това нашите научиха от сестра му, че той бе починал. Още помня как съзерцавах портокалите и си мислех: тях още ги има, а него вече - не. Мъчно ми беше.
Посещенията на журналиста Матей Бончев с псевдоним Бръшлян у нас бяха редки и кратки. Той беше изселен със съпругата си след излежаната си присъда от десет години тъмничен затвор. Дългогодишен редактор на многотиражния вестник „Зора“ на Данаил Крапчев, Бръшлян бе извънредно сладкодумен. Разказваше с увлечение забележителни истории. Само веднъж го видях посърнал от тревога и скръб. Беше минал покрай бъдещия Партия дом в центъра на София. Гигантският масивен строеж на комунистическата централа бе отнел
последната му надежда за близко рухване на червения режим
Подтиснат, той се сбогува с нас, замина обратно в селището, в което беше изселен, и скоро след това научихме от дъщеря му за внезапната му смърт.
В паметта ми се мярка образът на друг именит българин – биолога проф. д-р Стефан Консулов. Помня го като висок, строен, облечен стегнато и елегантно мъж, с един и същ костюм. Присъдата от „народния съд“ бе отнела правата му на учен. Постигнатите по време на кариерата му научни успехи бяха приписани на други. Не случайно лицето му винаги бе сериозно.
Съдията полковник Игнат Младенов по чудо бе пощаден от смъртна присъда от „народния съд“. Като председател на Софийския военен съд през 1942 г. той бе ръководил процеса срещу заловените членове и сътрудници на Централния комитет на българската компартия, парашутистите и подводничарите, изпратени нелегално в страната ни от Съветския съюз. Спасили го бяха две обстоятелства. На процеса срещу него и колегите му, издали според законите на страната смъртни присъди на много от подсъдимите, не бивало да се отдава особено значение. Съветска Русия, с която Царство България поддържало дипломатически отношения, бе инициаторът и ръководителят на антидържавните действия на подсъдимите. А това можело да злепостави руснаците пред западните им съюзници. По време на „народния съд“ Втората световна война не била приключила И друго – процесът трябвало „да се претупа“. Съдените комунистически дейци се държали пред съда
малодушно, страхливо, топели се един друг
С осъдения от „народния съд“ на петнадесет години строг тъмничен затвор габровски индустриалец Христо Рашеев се запознах по-късно през живота си. Какъв прекрасен, благороден, деен, работлив и скромен човек беше той! Преминал през тежки изпитания, бе запазил жизнеността си, благородството си и топлата си душа. Никога не се оплакваше. Когато говореше за годините в затвора, не споменаваше своите страдания, а само тези на другите. Разказваше ми тъжните история на група прекрасни млади момчета, осъдени на смърт само защото като войници са преследвали партизански групи. Възхищаваше се на Петър Шишков, с когото бе делял обща килия, че докато очаквал смъртна присъда не само, че не губел дух, но се захванал да учи английски език от някакъв случайно попаднал му самоучител.
Впрочем, състраданието към другите и възхищението от поведението на другите, а не оплакванията и хвалбите, бяха характерни за всички тези мъже, съдени от антинародния съд, които имах щастието да срещна през живота си.
Същото поведение споделяше и баща ми - д-р Атанас Кралевски. Той бе осъден по-късно на три години строг тъмничен затвор – от 1949 г. до 1952 г. – за „клевети срещу вожда Георги Димитров“. Често разказваше покъртителна история за майка на осъден на смърт войник, която пета година всяка вечер отивала в затвора, за да разбере дали синът й е екзекутиран през деня. Възможно ли е по-жестока съдба за един родител?
За татко ще кажа още, че той не се изживяваше като мъченик. Не говореше за патилата си, а ако някой нещо го попиташе – му отговаряше с чувство за хумор. Годините, прекарани в Софийския централен затвор, той наричаше – колежански. Много беше научил през тях. В килиите бе срещнал ред достойни българи.
Не случайно осъдените от комунистите са пеели:
„За да видиш хора, иди в затвора.“
Редно би било на годишнини като днешната да спомена и съпругите на мъчениците на комунизма. Да разкажа за преживени от тях ужаси, унижения, перипетии… За геройството им в ежедневната борба за хляб. За грижата им спрямо съсипаните им съпрузи. За тревогата и мъката им за обезправените им деца.
Но ако започна да си спомням за всичко това, текстът ми ще стане безкраен.
Затова ще кажа – на страдалците от комунизма вечна памет и лека им пръст!
30 януари, 2021 г. , Филаделфия, САЩ