България с челен опит в НАТО – армия на пенсионерите и облагите

Когато привилегиите говорят – моралът мълчи

Красимир Каракачанов

Красимир Каракачанов

Никола Цветков

Продължаваме горещата тема за военните, които получават и пенсия и заплата, а следващият държавен бюджет отново им ги гарантира. Това е едно абсурдно законодателно решение от времето на втория мандат на Бойко Борисов, което ни прави уникален случай в НАТО. Някои военни, при наличие на определен трудов стаж, могат да получават пенсия, като същевременно продължат да служат в армията до навършване на пределната възраст по закон. Това положение облагодетелства днес не само старшите и висшите офицери, но и много младши, а дори и старшини и сержанти. Дори най-висшият български военен, началникът на отбраната, в момента е и пенсионер и като много свои колеги ще получава още години наред и пенсия, и заплата, които ще се плащат 

от джоба на данъкоплатеца
 
Началникът на отбраната генерал Андрей Боцев е най-фрапантният пример и е начело на колоната от военни, упражнили правото си да вземат пенсия и същевременно да са на активна военна служба до навършване на пределната възраст за пенсиониране. За полковниците тя е 56 години, а за генералите и адмиралите от 58 до 62 години. Така генерал Боцев, който миналия Гергьовден се окичи с последната четвърта звезда на пагона получи и подарък да взема пенсия и заплата поне още три години. Според чл. 160 от Закона за отбраната и въоръжените сили едно- и двузвездните генерали се пенсионират на 58 години, тризвездните на 59, а четиризвездния – на 62! 
Това положение е силно спорно от морална гледна точка. Дори и днес в системата има останали достойни офицери, които не само не са упражнили правото си да получават пенсия докато са на служба в Българската армия, но и не се срамуват да заявят възмущението си от това положение. В България обаче 

когато облагите говорят, моралът мълчи

 Така е за мнозинството конформисти. С много генерали в челните редици. 
Говори се, че сега в армията има поне 1500 военни пенсионери, които продължават да носят пагони. Като сметнем и некомплекта военнослужежи, който отдавна мина 5500 души и пълзи упорито и сигурно нагоре, то едва ли в Българската армия днес служат повече от 24000 военни. Постепенно армията ни придобива все повече пенсионен облик. 
Това обаче не е всичко.
За МО проблемът с военните пенсионери не свършва само с това, че действащи военни вземат и пенсия, и заплата. Това е върхът на айсберга. МО от години е окупирано от пенсионирани и поради навършване на пределна възраст офицери, които работят като държавни служители. Точният им брой е неизвестен, макар в публичното пространство да излизат различни цифри. Говореше се за стотина. А може и повече. Дали ще се намери поне един депутат, който да попита – каква е точната цифра? 

Утвърдена в годините практика е офицери от МО да се пенсионират при навършване на пределна възраст и веднага след това да ги назначават в МО като държавни служители, т.е. по Закона за държавния служител. Така 

униформата се сменя с костюм, 

независимо със или без вратовръзка. И с дежурната чиновническа чантичка. Ето как новоизлюпеният държавен служител, който обикновено се назначава заради солидните си дълго градени връзки на висока експертна или ръководна позиция, вече се пенсионира като останалите държавни служители – пределната възраст е 64 години и 2 месеца, с тенденция да расте нагоре за в бъдеще. По този начин един пенсиониран на 56 години полковник ще има запазено топло чиновническо място и оттам – пенсия и заплата за поне още 8 години! А може и повече! Екстрите на работата в МО, но те дънят държавния бюджет и демотивират младите за кадрово развитие. 
Следователно, за още осем години късметлията заема стола на някой млад човек, който няма да има шанс да кандидатства за мястото. То остава блокирано. Това е суровата истина за много млади хора, които напразно си търсят работа в администрацията. И остават за дълго безработни, или емигрират от отчаяние. 
За да не говорим по принцип, а конкретно, показателен е примерът с началника на Политическия кабинет на министъра на отбраната Красимир Каракачанов – Илия Налбантов. Същият години наред работи като държавен служител в МО след като  е напуснал армията.  Няма данни все още той да е напуснал мястото си на главен експерт в дирекция „Планиране, програмиране и бюджет“ след като е заел високия политически пост  в кабинета на министъра. И така да даде шанс на млад човек да започне работа като титуляр. 

Не всички военни пенсионер обаче са такива късметлии да се уредят с място на държавен служител след пенсиониране. Някои са назначени по заместване на излезли по майчинство или на хора в дългосрочен отпуск или командироване на международна длъжност. Предвид натрупания опит и при липса на други кандидати, които да не са в пенсионна възраст, това решение може да се приеме и за практично запълване на дупките. Но само ако няма по-млад кандидат за заместване на титуляра, докато отсъства. 
И за да направим докрай дисекцията на военните пенсионери в МО, не можем да пропуснем 

групата на началниците

 Това са пенсионирани военни, които са назначени като държавни служители по Закона за държавния служител с всички произтичащи права по него и отгоре на това заемат ръководни длъжности – началници на отдели, заместник-директори и защо не – директори, ако се отвори такава възможност. Така те нанасят двоен удар – заемат мястото на млад човек и блокират служебното развитие на опитни колеги, които заслужено могат да бъдат вместо тях на ръководни позиции. Така се демотивира личният състав и се създава непреодолимо напрежение сред тези, които са ощетени от този кадрови произвол. Той може формално и да е законен, но не е морален! Както много неща в държавата ни. 
Тук веднага някои ще изтъкнат вечния аргумент – това били "редки специалисти", без които системата щяла да спре да функционира, направо да колабирала, особено когато ставало дума за управление на имоти и активизацията на въоръжение и техника и някои области. Това е вечното извинение за тази кадрова порочна практика. Никой обаче не пита, ако е така, защо е допуснато това положение? Защо преди да се пенсионира от армията, офицерът-ръководител не е подготвил подчинените си, които да го заместят. Въпросът е риторичен. Началникът няма интерес да обучава тези, които ще дойдат след него. Защото не иска след себе си никой. Защото иска да е вечният любим и  незаменим ръководител. Рядък специалист и безценен кадър, който друго освен да командва не може да прави. Истината обаче е и друга. Дори и да има достатъчно подготвени кадри, които могат да управляват вместо любимите вечни  пенсионери, за тях има издадена кадрова присъда - никога да не бъдат допускани до управленски позиции. Ето това сега се позволява в българската администрация и в частност процъфтява в МО. И за да задълбаем един пласт по-навътре в дисекцията на облагите в МО, от годините опит е ясно, че е най-умно военният пенсионер да не заема много висок ръководен пост, за да бъде по-защитен от проветряване. Ако е директор, то той лесно може да бъде сменен. Ако обаче е началник на отдел или на сектор, практиката показва, че министри идват и си отиват, заедно с кабинетите си и амбициите си, директори се сменят, но началниците на средно ниво оцеляват. А напрактика те движат много от важните процеси.
Системата рабати по неписаните си правила от години. Трудно е да се промени. Макар че не е невъзможно.