Бургас не заслужава наказателен съветски символ в центъра на града

Сляпата русофилска вяра ни превръща днес в мишена на агресивни руски политици, третиращи ни като „неблагодарен народ“

Паметника на окупатора в Бургас

Киро Проданов, Бургас

Покрай скандалното честване на 60-годишнината от издигането на пловдивския Альоша, отново се разгоря темата за паметниците на съветските окупатори в България. Такъв стърчи и в центъра на Бургас.

Само напълно безразличните не знаят, че мненията за т.н.“паметник Альоша“ в Бургас са разделени на две – „за“ и „против“ оставането му на обновената „Тройка“. Общинските власти мълчаливо пренебрегват искането на несъгласните граждани за преместването на този монумент в музейно депо за подобни социалистически „ценности“. И правят голяма услуга на тъгуващите по реалния социализъм и криворазбраната представа за паметниците на историята. Сега виждаме колко са неуместни опитите за вписването му в модерната архитектура на съвременния Бургас.А невъзможно е да стои там и по още две причини: поради чисто архитектурно-художественото затлачване, прекъсващо главната улица „Александровска“ и връзката й с обновеното площадно пространство; другата е абсурдността между днешната осъзната историческата истина за окупационната същност на съветската армия, на която е посветен и че тя вместо освободителна мисия,

с кръв и глад налага съветизацията

и откъсва страната ни от европейския път на развитие за половин век. И все още затлачва този път.
         Освен публикуваната от мен „паметна записка“, положена в основите на монумента(виж текста й в галерия, б.р.), важно доказателство, кой всъщност е истинският поръчител на този и другите идеологически монументи в най-мрачните години на тоталитарната комунистическа власт, това е стенографският запис на беседата между Сталин и английския външен министър А. Идън на 16.ХII. 1941
 г. 

stalin_dok.jpg

Предлаганото фотокопие на оригиналния документ от съветските архиви в книгата на Г. Боздуганов  „България-военният трофей на Сталин“ категорично доказва завоевателната същност на съветската политика и безцеремонното отношение към България. Само категоричният отказ на английския дипломат спасява Бургас и региона на юг от предаването му във владение на Турция и то още по време на войната. Ами ако Англия беше казала „Окей“, какво щеше да стане с Бургас?
Нека сега днешните бургаски социалисти, които толкова ревностно защитават съветския „Альоша“, посветен на Сталин и „непобедимата съветска армия“ честно да кажат защо още държат да оказваме „вечна признателност“ чрез този монумент на една заплаха и окупация, които ни превърнаха в най-изстрадалата мишена на съветския екстремизъм? След като са готови да бранят целостта му тук на площад „Тройката“, защо не финансират изписването на съдържанието от паметната записка в гранитните му основи? Нали всеки паметник трябва да има възпитателен ефект спрямо младите и след като е ясно, че в случая това няма да е в полза на неговото стърчане в центъра, защо се срамуват да извадят този надпис на показ?
Ревностните защитници на този с нищо не заслужен наказателен символ в най-централното място на Бургас трудно могат да ни отговорят днес на въпроса защо в комисията, определяща мястото и художественото изпълнение на монумента винаги има човек на ДС. И нима е случайна позата на войника на - Юг към Проливите?

Днес най-голямата беда е набитата в главите ни

от пропагандните клишета на комунистическото образование и възпитание догма за освободителната мисия на съветската армия на българска територия. Вместо да привлече на своя страна „братския славянски народ“, Сталин още от 1939-1940 г. гледа с враждебно око на България и в стремежа да владее Проливите е готов да накаже страната ни,  включително с откъсване на територии, с третирането ни като победена вражеска страна от антихитлеристката коалиция и най-вече с включването на страната ни в неговата „сфера на влияние“. Сега е повече от ясно, че насилствената съветизация е било най-голямото наказание, което е могло да ни се случи след Втората световна война. Нима трябва да оставим символът на това наказание да ни  напомня за отсъствие на национално достойнство и фалшифицираната „вечна признателност“? Вместо добри русофили не ни ли превръща днес тази сляпа вяра в мишена на агресивни руски политици, искащи да им „пълзим в краката“ и третиращи ни като „неблагодарен народ“?

           Вместо да се заричат в безкомпромисна защита на един наказателен символ с нежното има „Альоша“,  не е ли по-достойно за днешните социалисти да поднесат своите извинения и съжаление за сторените злини от партията-майка? И пренасяйки нейните монументални символи на раболепието и унижението в музейни депа на „социалистическия реализъм“, веднъж за винаги да се отърват от  бремето на едно незавидно наследство.